Демонът на Максуел

13.

В коридора гравитацията удари Астра вече мускулно осезаемо, опита се да я натисне към пода. Тя с котешки рефлекс подскочи към тавана, смъкна гривните, нахлузи ги под мишниците си, натисна бутона им за включване на скоростния релсов път. По подобие на земните ски-лифтове той я понесе из дългите коридори. Пред командната зала тя се изхлузи от гривните му и устремно протегна ръка към фотоокото, блъсната от горещия издих на Захариас, който едновременно с нея бе пристигнал от близкото астропилотско жилище. Бронираната врата безшумно се плъзна в стената. Астра нетърпеливо се вмъкна през нарастващия процеп, но Захариас я блъсна с таранен удар в гърба и тя полетя с главата напред към още неотворилата се вътрешна шлюзова врата. Изпъна навреме ръце, намери миг опора на продължаващата невъзмутимото си движение врата, преобърна се и се изтърколи вече в залата. А там нещо още по-могъщо я завъртя и я отпрати към също завъртелите се стени. Успя да напъха пръсти между някакви тръби, увисна на тях и най-после прогледна.

Захариас още се мъчеше да отлепи тялото си от рамката на вратата. Мяташе крака и ръце, да ги координира по някакъв начин, да се придвижи навътре. Щеше да изглежда смешно, ако не онагледяваше с движенията си една чудовищна опасност. Корабът се въртеше произволно и с нарастваща скорост около собствената си ос.

— Кибо, поеми управлението! — викна Астра.

Киборгът, също отхвърлен от мястото си при първия тласък на превърналия се в центрофуга кораб, вече лепеше пневматичните си смукала на три от крайниците си по ръба на пулта за управление. Погледът й мина край него.

— Ури!

Черната астропилотка бе се свила на кълбо в широкото навигаторско кресло и едва се задържаше в него.

— Ури! — повтори вика й Захариас по-силно и също безрезултатно. — Кибо, докладвай!

— Втори двигател за корекция седми импулс. Втори главен двигател докрай! — отвърна киборгът със синтезирания си да успокоява глас, но Астра го видя като синкава светкавица и веднага остро й замириса на прегоряла изолация.

Захариас изкрещя, а крясъкът му изстърга в мозъка й като диамант върху стъкло:

— Кибо, изключи корекцията!

В паниката си той отново бе загубил опора и центрофугата го затъркаля край стената. Астра увисна само на едната ръка и го улови с другата за крака, придърпа го към себе си. Командирският му пояс писукаше като настъпено животинче и мигаше с ужасени червени очи-сигнали.

— А двигателя?

— Ще почнат вибрации. Дано не е късно! — издуха паниката от себе си Захариас, все още с главата надолу.

Не въртенето беше най-опасното състояние на кораба. Макар и много бавно, с него все щяха да се справят, но добавеха ли се и вибрации в корпуса, можеха да настъпят гибелни повреди.

Захариас изтръгна крака си от ръката й, смъкна се на пода и с пъшкане, преодолявайки центробежната сила, запълзя към командирското кресло.

— Кибо, намаляван импулсите на главния двигател! Бавно.

Кибернетичното същество заразмахва крайниците си, сякаш чуждопланетен органист, който свиреше на своя странен беззвучен инструмент. Звуците избухнаха на големия конферентен екран, един през друг, хаотични и разнотонални, но от сходно разкривени уста — изплашената уста на екипажа. Като земетръсно боботене влетя в залата гласът на Георг по пряката астропилотска връзка:

— Ури, защо се въртим? Къде е Захо? — Довлякъл се вече до своето кресло, Захариас влезе в зрителното му поле. — Захо, какво е станало?

С клоунски измъчени движения Захариас се настаняваше в креслото, препасваше обезопасяващите колани, изохка:

— Приготви се за катапултиране! Отвори шлюза да влязат хората! Аз ще дам сигнала. Кибо, докладвай!

— Командирско решение — рапортува киборгът с мелодичната си утешителност, която сега никого не утешаваше. — Едновременно включване на втори двигател за корекция и втори главен двигател на пълна мощност.

— Не беше едновременно! — озъби му се Астра от своите тръби, като с маймунска ловкост се придвижваше на ръце по тях, за да стигне до пулта.

— Втора заповед за включване — доуточни киборгът.

Да, той не би включил едновременно двата двигателя, ако не е последвала категорична човешка заповед. Ето защо Астра бе усетила разделено импулсите им. Киборгът бе действувал според програмата си за коректив на неразумни човешки решения, която конструкторите му не без презрение към човека наричаха „защита от глупака“.

— Децааа — надвика разногласната паника на екрана Амиран, — на път съм да открия Демона на Максуел! Още малко! Дръжте се!

Закрепил се как да е в командирското кресло, Захариас бе се вече навел над пулта, а пръстите му заиграха по различните бутони, които разноцветно припламваха при докосванията. Думите му излизаха от гърдите, с мъка преодолявайки силата на въртенето.

— Спокойно, приятели! Малка грешка в управлението. Ще се повъртим някой и друг час. Пригответе се по инструкцията за преминаване в космолета, но никой да не напуска мястото си без мое нареждане. Край!

И побърза да изключи всички връзки, за да си осигури нужното спокойствие. Астра успя най-после да се довлече до него, като се укоряваше за странното си изчакване, сковало решителността й. Само защото Захариас ли беше сега дежурният командир, му отстъпи с такава готовност управлението, или и тя като киборга вече не можеше да бъде самостоятелна в човешко присъствие? Запита го с онова ново за нея чувство на подчиненост:

— Има ли още опасност от вибрации?

Помнеше мистичния ужас на изкуствените вибрации в тренажорната, които възпроизвеждаха възможни грешки в управлението или ориентацията на космолетите. Захариас отново изтласка с усилие въздуха от гърдите си:

— Ако започнат, Гия ще бяга с хората, а ти ще се тресеш тук с мен. Занимай се с тая глупачка!

Астра видя отговора му като хаос от черни, червени и жълти триъгълници, които пискливо се ръгаха с ръбовете си, а откъм смачканата в креслото Урания идеше тъмно и властно упорство, подобно на центробежния напор в кораба. Коленете й първи усетиха промяната в гравитацията не като отслабване, а като изменение в посоката. Главният двигател гаснеше, но центрофугата си работеше с неотслабваща мощ и нейният хоризонтален устрем се усещаше сега сякаш двойно по-силно. Астра заби тия омекнали колене за опора в широката облегалка на навигаторското кресло и с две ръце обхвана откъм гърба раменете на Урания.

— Сестро, какво ти е?

Не получи ответ и разбра, че едва ли в това положение бе нужно да я разпитва. От нея не се излъчваше нищо болестно, а само това черно упорство, което в телепатичните сетива на Астра звънеше по-скоро като удовлетворение и самодоволство. Корабът продължаваше да се върти. Наведен над пулта, Захариас тихичко разговаряше с компютъра на автопилота и Астра знаеше за какво, защото щеше да направи същото на негово място — да уточни кога да включи и на каква мощност другия двигател за корекция, та с насрещен импулс да се опита безопасно да забави бясното въртене. После трябва да се огледа с радарите външната обстановка, да се търси отново ориентацията, координатният сектор… Все мудни и несигурни в такава обстановка изчисления, никое от което не бе в състояние да изключи рисковете от вибрации…

Урания неочаквано вдигна глава, а упорството й издудна като ударена с тъп предмет стена.

— Нещо ми заповяда.

— Какво нещо? Тук заповядваш ти, заповядваме ние! — изрече Астра вразумително в тила й, защото това твърдение прозвуча твърде налудничаво.

— Нещо в мен. Заплаши ме.

Астра се отърка около креслото й, да мине отпред, запъна бедра в страничните облегалки, взе в шепа вкоравените бузи на негърката.

— Това нещо отдавна ни заповядва, сестро, но ти все пак прие експеримента.

Урания дръпна главата си от шепата й, при което гласът й се размаза от силата на въртенето:

— Аз съм създадена да слушам себе си, не идиотските ви прищевки.

Астра долови сега в упорството й тих ужас, сякаш нещото отново бе я заплашило. Помогна й да се изправи, опитът й за нежност обаче се превърна във вкопчване, защото центрофугата все така се силеше да изхвърли и двете от креслото. Самата тя бе забравила в оня час предчувствието си за опасност, а сетивата й тогава бяха прекалено погълнати от поетичните спомени на Дядо Елиа.

— Успокой се, сестрице! Разбирам, нещо ти се е сторило, нещо те е изплашило, може да е илюзия от напрежението. И какво направи?

— Нищо. Само включих двигателите.

— Да бягаме, така ли? Без навигаторски изчисления, без… Защо не се обади поне на мен?

— Нямаше време.

— Глупости! Ние с теб винаги имаме достатъчно време. След седмица щяхме да сме на орбита. Проверена е, безопасна е.

— Не! — изкрещя негърката и се опита да я блъсне от себе си, да скочи.

Астра я налегна с цялото си тяло, освободи ръце, измъкна еластичните колани, препаса ги около гърдите й. Закопчалките им щракнаха с челюстите на хищник.

— Мирувай! Не ни е сега до теб. И без това се чудим как да спрем въртенето.

Урания потъна в мекия гръб на облегалката, потъна и в сетивата си, сякаш заслушана в оня, който бе й внушил безумната за един астропилот постъпка.

Астра се отхвърли от нея към креслото на Захариас, но той не се нуждаеше от помощта й. Нареди й да види какво става на кораба, да проверява непрекъснато и външната обстановка. Тя заклещи крака в тясната ниша под пулта, включи екрана за външен оглед. Въртенето беше толкова бързо, че дори далечните звезди се размиваха на светливи линийки. Докато корабът не забавеше поне наполовина въртенето си, нямаше да определят нито къде се намират, нито накъде се носеха. Захариас само кимна — знаеше си го. Тя потърси сигналите на двете разузнавателни сонди, намиращи се някъде около черната дупка, но и тях не улови, разпилени из пространството. Ако беше способна да се отчайва, щеше да се отчае, но генетичните промени в глъбините на организма й превръщаха безпомощността у нея в студено действие. Позвъни най-напред на Омара:

— Докладвай!

— Какво става? — ухили се той на екрана, а усмивката му заедно с цялото лице трепереше като жълтеникаво желе. — Да не се е пресякло млякото в Млечния път?

— Докладвай, Сейчи!

— Ама какво да ти докладвам, звездице ясна? При това въртене! Всичко е наред, електрониката функционира, но външните връзки са на каша. Затова те и попитах, да не се е пресякло нещо.

— Сондите гледай да хванеш! Засега само те могат да ни бъдат ориентир. Засечеш ли ги, веднага се обади!

Амиран бе обявил готовност трета степен. Макар и трудно, хората се приготвяли за евакуацията, запечатвали уредите така, както щяха да ги консервират, когато един ден напуснеха станцията, за да се върнат на Земята. Изобщо надмогнали страха си, имали доверие в астропилотите. Това успокои донякъде Астра и тя се сети:

— Каква беше тая гадост одеве? Щял си да откриваш Демона на Максуел?

Смехът на Амиран също се размаза като желе на екрана.

— Исках да ободря хората. А номерът не е нов, класически е. Ако има господ, той може пък да полюбопитствува какъв е тоя демон и да ни остави време да го открием.

— Мислех те за сериозен човек! — изръмжа Астра и понечи да прехвърли връзката към аварийния космолет, но лекарят успя да й се отплати:

— А ти все пак го помоли да ти спре кораба! Сама няма да…

Георг бе приготвил всичко за катапултиране, ръчно щял да го направи и по възможност в обратна на въртенето посока с надеждата да уравновеси после космолета. Астра му разказа какво е направила Урания. Георг рече загрижено:

— Май ще трябва да я приспим и да я пренесем тука…

Астра, която рееше поглед към уредите, защото трептенето на екрана дразнеше очите й, извика:

— Захо, радарите!

Два от мониторите бяха пречупили линиите си, задържаха ги, рязко ги източиха, после пак ги начупиха. Необузданата им преди игра се укротяваше. Сякаш развяваните като семенца на вятъра кванти на вълните се блъскаха в нещо съвсем близко около кораба. Светлинните искри на броячите също полудяваха в синхронен ритъм. Нещо се носеше около кораба и той се въртеше сега насред него.

Дясната ръка на Захариас припълзя към пломбираната ръчка, която щеше да отпрати хората в аварийния космолет, но внезапно легна край нея, омекнала и обезсилена. Омекна и цялото му тяло, изведнъж загубило опора в собствената си съпротива. Центрофугата на тласъци забавяше въртенето си. Корабът се люшна като върху океански вълни, но вибрации не последваха. След още няколко мига въртенето окончателно стихна и безтегловието сякаш ги изхвърли извън пространството. На щурманския екран пред Астра размазаните петънца отново се превърнаха в топчици, подредиха се в съзвездия, скупчиха се в звездни купове и галактики.

Слънчевата точица, която чертаеше пътя им сред тях, тръгна спокойно нанякъде.

— Какво направи? — провикна се Георг от своя екран.

Захариас едва смогна да отлепи устни:

— Нищо.

— Как така нищо? Въртенето спря!

Захариас гледаше индикатора на двигателите за корекция. Киборгът още не бе включил нито един от тях. И вече съвсем пребледня. Астра, не по-малко объркана, се заслуша в себе си. Екраните на вътрешните й сетива зееха празни. Погледна за помощ към Урания. Вързаната негърка бе оголила тържествуващо целия блясък на зъбите си.

— Казах ли ви, че така е по-добре! — макар да не бе им казвала нищо подобно.

Разкопча коланите, предпазливо разкърши тяло и уверено прелетя в безтегловието при мъжа си.

— Да не си посмял да върнеш отново към дупката!

Още неизлязъл от уплахата си, Захариас отвърна стреснато:

— Няма, няма! Нищо няма да предприемам без твое съгласие. Иди да си починеш, ние само… Ориентацията.

Урания се взря в него, сякаш проверяваше дали е способен на лъжливи обещания, въпреки че е астропилот, рече великодушно:

— Добре! Поеми дежурството! Но внимавай, има все пак нещо нередно. Сестро, ела с мен!

Астра видя повика й като припламнал сигнал, чу го като тревожно подсвирване, но едновременно улови и страха на Захариас да остане сам.

— Трябва да изработим новия курс. Иди при доктора! Или при Кардинала иди.

— Нямам нужда от утешения! — отвърна й с обидено достойнство черната муза на астрономията и с елегантността на нощен хищник се упъти към изхода. Изкуствената гравитация на кораба отново бе се задействувала.

Един през друг в командната зала връхлитаха рапортите. Сейчи бе засякъл сондите, Георг бе открил звездите Канопус и Алкаид, по които често ориентираха кораба…

— Казах ли ти, че господ… — викна Амиран.

— Прометейчо — озъби му се Астра. — Остави ни да си гледаме работата! Погрижи се за Ури!

И се укори, загдето неволно се подигра отново с името му, но веднага го забрави. Станалото чудо, колкото и да се силеше да ги успокоява, повече плашеше с абсурдната си за вакуума невъзможност, отколкото познатите им от тренировките вибрации.