Любен ДиловДемонът на Максуел

„Вървя след най-добрия водач — природата, сякаш след божество, и й се подчинявам. Невероятно е тя да е отмерила добре останалите части на живота, а в края му да се е показала небрежна като мързелив поет.“

Цицерон

1.

Коридорът в жилищния сектор беше тъмен, ветровит и студен. Въздухообменната инсталация създаваше тук илюзията, че излезеш ли от дома си, попадаш в независещи от човека условия, където властвува природата с нейния суров аскетизъм. Така бяха го решили космопсихолозите, смятайки го за полезен противовес на целия уютен разкош, който земята изсипваше за компенсация в тясното пространство на космическите кораби за далечни експедиции. Напуснеш ли жилището си, веднага те подемаше безмилостният и мрачен вятър, за да те хвърли поради намалената изкуствена гравитация, ако не внимаваш, върху някоя тръба или имитирана скала. Тогава дори нишите, в които се криеха отделните жилища, ти се виждаха спасителни островчета на човешка топлина и близост.

Астра, в почивка от астропилотското дежурство, бе излязла само по тънката си домашна роба и студът така скова тялото й, че тя не веднага осъзна плясването отзад като удар от човешка ръка. Спря се, да не влиза в лекарския кабинет превъзбудена, и тогава чак долови движението зад себе си. Мъжът в близката ниша възкликна неприятно изненадан:

— Астра? Извинявай! Бях досега на светло и очите ми…

— Защо ме удари?

Гърлото на астробиолога изпусна подобие на смях, който се закълби пред очите й в размазани, тъмнозелени облачета с пикантен мирис.

— Мярна ми се едно женско дупе и го плеснах. Не знам как стана!

Астра разпери антените на телепатичния си апарат към мъжа, притежаващ един от най-могъщите умове на кораба, но не улови друго освен засрамено объркване. Рече снизходително:

— То не ми е дадено да го пляскате.

— Прощавай, ама след осем години в космоса човек забравя кое за какво служи!

— Ще дойда по някое време да ти го обясня.

— Заповядай, в лабораторията съм. Може дотогава и сам да съм разбрал защо те плеснах.

Тонът на гласа му й подсказа, че бе изрекла твърде двусмислена закана, но нелепото произшествие вече й изглеждаше необикновено плашещо тъкмо защото бе го предизвикал човек, от когото най-малко можеше да се очаква. И тя влетя във вратата с големия червен кръст, сякаш бягаше от смъртна опасност.

Амиран стоеше насред обширния си кабинет, задръстен от диагностични и лечебни апарати, като бяло-мраморна статуя на древен бог на изцелението. Мургавото му грузинско лице и лъскавочерната коса остро се открояваха над стерилно белия работен комбинезон. Посрещна я с меката снизходителност на човек, убеден, че каквото и да се е случило, то ще да е дреболия или самовнушение.

Астра задъхано му разказа случилото се в коридора, но лекарят се засмя с дразнещо безгрижие.

— Да му се ненадяваш!

— Не ти ли се вижда симптоматично? — настоя на твърдението си астропилотката, макар могъщото излъчване на лекаря, срещу което и тя не успяваше да се бори, да бе вече го омаловажило.

— Нали е единственият мъж на борда без жена, простено му е.

— Ти също си без жена?

— Вярно бе! — повторно се засмя лекарят, но радарът в нея попи неочакваната горчилка на смеха му. — Забравих. Дори че съм мъж, забравих! Искаш ли и аз да те плесна! — Предусети превръщането на тревогата й в гняв, побърза да я прихване с лявата ръка през кръста. Възкликна: — Я колко си премръзнала! Нищо не ми казвай, преди да си се успокоила! Отпусни се!

Десницата му заописва кръгообразни движения над темето й. Познатата й топлина на лекарската длан се разля върху мозъка й, разреди възбудата му, но не успя да подреди обърканите потоци на мозъчните токове. Астра промълви кротко, преди сеансът да бе завършил, и съвсем не това, което искаше да каже:

— Гия не е добре, а не мога да разбера какво му е.

Мъжът й се казваше Георг, но лекарят още в Лунния град бе прикачил на повечето участници в експедицията грузински имена и съкращения. Амиран пусна кръста й, тръсна другата си ръка, сякаш да свали от нея някаква нечистотия.

— Не се безпокой, при аутопсията всичко ще се изясни.

Лишена внезапно от опората на ръката му, Астра залитна:

— Медицинският ти хумор е отвратителен!

Лекарят бе отишъл до вградения в стената автомат, подложи чаша под чучура му.

— Изпроси си го. Не си ми дошла заради Гия.

Астра не успя да се разбунтува, спомнила си, че той разполагаше с не по-слаби телепатични способности от нея, запита по-скоро боязливо:

— Знаеш за какво съм дошла, така ли?

— Ако ми го кажеш, ще го знам още по-добре.

Той й поднесе чашата с най-обикновено тонизиращо питие, което течеше в стаите на всяка лаборатория, но поднесено от него, то мигом се превръщаше в нещо вълшебно и целително, затова тя го изпи, макар да не й се пиеше. Облиза устните си.

— Амиран, ти знаеш всичко за всички ни. Кажи ми откровено, защо непрекъснато се усещам изключение? Изключение ли съм?

— Когато не е част от тълпата, когато не е обхванат от някоя масова психоза, всеки човек е изключение. А тук всички сме изключения.

Любезно-хладната му логика, в която тя не чу отговор за себе си, я подразни:

— Стига си стърчал така! И много добре знаеш за какво те питам!

Той весело се подчини, приседна на леглото, където обикновено полагаше пациентите си за психотерапевтични сеанси.

— Готово, командире! Та… на въпроса! Първо, онова, което толкова те тревожи и което ти се ще да наричаш разврат, не е нещо противоестествено и противоуставно за продължителните експедиции. И, второ, аз не участвувам в него, напразно ме подозираш.

Гласът му я блъсна, този път като завихрена огненочервена лава, защото наистина бе улучил част от командирските й безпокойства. Подхвърли заядливо:

— Най-красивият мъж на кораба?

— Доста скъпо си плащам за това.

— Сигурно! Искаш ли да ти кажа… Откровеност за откровеност! Когато се комплектуваше експедицията, аз бях против да те вземем. Единствена! А като ми каза, че Амиран било името на грузинския Прометей, съвсем те намразих.

— Знам. За другите жени се боеше, не за себе си. Ти не умееш да се влюбваш.

— Глупости, тогава бях влюбена в Гия.

— В Гия си била влюбена като дете. После той замести баща ти. Любовта е самоподчинение, Натела, а твоят мозък цени независимостта си.

Той и на нея бе прикачил грузински прякор — Натела, Нежната, но сега обръщението я накара да се сгърчи в себе си, да промълви с надеждата да не е така:

— Амиран, наистина ли знаеш за мен повече, отколкото аз самата?

Черните му очи зейнаха насреща й с насмешливо мамещата си бездна.

— Е, знам нещичко, което ти не знаеш, но ще те измъча още малко. Сега ще ти кажа само каква ти е моментната болка. Драмата ти е, че не можеш да решиш дали да участвуваш в това, което ти прилича на разврат, или да го забраниш. Но това ти е командирската драма…

— Подиграваш ли се?

— Не. Другата е по-сериозна. Чувствуваш се жена и ти се ще да бъдеш майка на всички.

— Нали съм астропилот! А в тия месеци и командир!

Той я облъчи с най-любвеобилната си усмивка.

— Трябва да се примириш. Нашите хора нямат нужда от майка. Това са гениални безродни единаци, чиято майка е Вселената. Там им е Едиповият комплекс. Нея искат да обладават.

— Мразя ги! — изригна астропилотката право в усмивката му.

— Не ги мразиш. Ние с тебе сме обречени да им служим — възрази той с неочаквана, но примирена тъга, която подлюти очите й като незнаен отровен газ.

— Мъчно ли ти е, че не можеш да ги мразиш?

Лекарят отново стана предишният:

— Понякога, но ти си ми утехата. И на теб ти е мъчно, нали?

Астра вече не знаеше за какво точно бе дошла, реши да спаси мъничко от репутацията си, а отново хлътна в предишното объркване:

— Как е Ури?

— Какво искаш да узнаеш?

— Дубльорка ми е, приличаме си…

— Вярно, приличате си! — лекичко прихна лекарят, отново отгатнал ревнивата бъркотия в мозъка й.

— Но е по-красивата.

— Не намирам.

— Защо тогава й викаш по грузински Ламзира, Красивата?

— Тя още има нужда да й го казват. Негърски комплекс.

— Но и тая негърка има същото чувство за надвиснала опасност — изкрещя Астра. — И тя, разбра ли! Макар да го крие!

Амиран улови ръцете й, за да ги успокои.

— И аз, мила! И аз имам същото чувство. И за него трябваше да си говорим, а не за това, кой с коя ляга.

Отрезвена от могъщата сила на ръцете му, Астра се засмя облекчено, защото го усети и като съюзник в чувството си за приближаваща беда. Той се изправи, щръкна с две глави над нея и приятелски я побутна към вратата.

— Може би няма да е зле да стреснем с нещо хората, но нека нещата се избистрят! Иди си сега, командире, и не от себе си се плаши. У теб всичко е наред.

Загрузка...