Чеда на Магията

9.

Барон Саркорос стоеше на един от върховете на Планините на Забравата, застанал на ръба на драконовото гнездо. Макар да се бе върнал в Ралмия, старецът бе запазил гестаповския шлифер и бомбето, може би защото ги бе харесал, може би защото не желаеше отново да намята наметалото с качулката, които носеше по подобие на баща си. Ала в барона прикритостта, с която се бе славел Прокълнатия липсваше. Неговото сбръчкано лице излъчваше злоба и презрение на талази. Очите бяха загубили всякакъв намек на човечност, кървавочервени, те приличаха на капки магма върху сухата като пергамент кожа, по която студеният вятър бе посипал снежинки.

Около Саркорос като черни сълзи кръжаха гарвани и врани. Старецът се вслушваше в грозното им грачене и кимаше доволно.

— Значи са тръгнали най-после на път. Нашите маневри ги извадиха от равновесие.

Зад него се надигна нещо огромно, с люспесто тяло, бяло като ледена висулка, дълга бяла грива на мощния врат и ципести криле, излизащи от тялото.

Леденият дракон наведе глава до барона и изръмжа дълбоко.

— Да ги убия ли, господарю мой? — попита той.

— Още не — поклати глава баронът. — Смъртта им наистина ще дестабилизира армиите на Ралмия, но ще сплоти елфите и джуджетата, а те ми трябват обезверени. Но ако един от тях умре, най-стария, най-мъдрия, най-опитния…

— О, позволи ми го, господарю мой! — нетърпеливо плесна с криле драконът. — От векове чакам възможността да се сблъскам с наглия син на Клара и да докажа, че ледените дракони са най-силната порода сред вида ни.

— Търпение, Манфред — скастри го Саркорос. — Ти ми трябваш за да вършееш из армиите на джуджетата, а не за да се биеш като петел с други дракони. А и аз не съм уверен, че можеш да надвиеш Вилхелм така лесно…

— Мога! — изрева Манфред и струя лед се заби в голите назъбени скали под тях. — Аз съм най-могъщия дракон в цяла Ралмия!

— Подлагаш на съмнение преценката ми, така ли? — вдигна вежди Саркорос. Леденият дракон наведе глава.

— Не е моя работа да се съмнявам във вас, господарю мой — изръмжа примирено чудовището.

— Много вярно, а и аз съм приготвил по-добра съдба за Вилхелм.

Старецът вдигна покритите си с черни ръкавици китки около устата си и нададе гарванов грак.

Птиците наоколо се развълнуваха и заграчиха, образувайки цял рояк, който полетя на юг, ставайки все по-голям и по-голям.

Проблемите им започнаха още щом напуснаха замъка. Времето внезапно се развали и пътниците се бяха увили в дебели плащове, а дъхът излизаше на пара изпод сведените им качулки. Майкъл бе най-добре от всички, тъй като сребристата броня задържаше като термос топлината и не позволяваше на смразяващия студ да го достигне. До него Джеси, увит като дребно пашкулче в гуглата си, припяваше тихо заклинание, с което сгряваше себе си и застаналата него принцеса Лийна. В началото тя бе пробвала сама да се стопли с магия, но бе успяла единствено с върховете на пръстите си.

Далвон, който бе сложил огромна гъжва на главата си им махна с ръка и странната задруга тръгна на север, отдалечавайки се от Кралския Замък на Ралмия. Яхнала дракона Вилхелм, Тиара полетя напред, търсейки съгледвачи на врага.

В началото пътят бе приятен въпреки студеното време и всички се усмихваха, подхвърляйки си час по час някоя шега. Изключение правеше забуления Раджак, който се подпираше тежко на бойния си жезъл и хвърляше неприветливи погледи на всеки, опитал да го заговори.

Към обед обаче пронизващия вятър се превърна във виелица, която удари със снежните си парцали пътниците и започна бавно да изцежда силите им.

— Усещам намесата на барона тук! — опита се да надвика фъртуната Далвон. — Толкова студено време не е характерно за късната есен и ранната зима, освен по най-високите планини!

— Ледените дракони, предвождани от кръволока Манфред служат на барона — отговори Раджак, изплювайки се в снега. — Тяхната злост, съчетана с неговата зла магия могат да докарат невиждана зима в Ралмия.

Джеси потръпна при тези думи. Не му се мислеше как могат да се изправят срещу враг, способен да променя времето. А и тези ледени дракони никак не му харесваха.

Лийна обаче му харесваше и затова той постоянно стоеше зад нея, за да й помогне, в случай че момичето се умори. За негов срам, той първи започна да губи сили и се запрепъва по пътя.

Не бе единственият изморен обаче. Дори здравият и спортен Майкъл се бе задъхал от ходенето в трупащия се в краката им сняг, а понитата носещи багажа им нервно пръхтяха и от време на време изцвилваха при поредния порив на мразовития вятър. Единствено Арлеан, намусеният му спътник Харолд и мрачният Раджак изглеждаха незасегнати от лошото време и сякаш можеха да крачат още мили и мили в снега.

След още няколко часа мъки Джеси имаше чувството, че ще припадне от умора и, изплезил език, отдавна бе забравил за първоначалната си идея да помага на Лийна. Беше се опитал да подхрани силите си с магия, но нямаше откъде да вземе вътрешни резерви, бидейки толкова изморен. Брат му също изглеждаше капнал от дългото ходене и от време на време доспехите му издрънчаваха при поредното препъване.

— О, не мога повече — каза Далвон. — А и вече се стъмва. По-добре да спрем тук.

Групата спря и разпъна шатри, край които навреме завърналия се от полет Вилхелм разпали бурен огън. Тиара пък бе убила елен по пътя и скоро апетитни късове месо започнаха да цвърчат на импровизирана скара, пълнейки устите на останалите със слюнка.

— Нищо не се вижда в тази фъртуна! — каза Тиара на архимага, който отопяваше къс хляб в падащия от еленското сос. — С Вилхелм не можем да преценим дали наблизо има врагове или не, но ако има са малко и не биха представлявали заплаха. Другояче стоят нещата с река Песнопойна. Тя цялата е покрита с отвратителни мочурища, покрити с лапавица. Според мен когато решителната война започне, блатните духове ще се опитат да ни ударят в гръб.

— Лоши вести — въздъхна мрачно архимагът. — Нямахме нужда от нови противници.

— Джуджетата ще се справят — обади се стоящия наблизо Харолд. — Ние винаги се справяме.

— Няма ли някаква магия за разваляне на мочурливата магия? — попита Джеси, който топлеше ръце на пламъците и жадно вдишваше дима от печащото се еленско.

Далвон се сепна.

— Има, но ще ни трябват десетки магьосници за тази работа, а няма къде да ги вземем наведнъж.

— Нали аз съм по-силен от обикновените магове? — вдигна глава Джеси и студения вятър развя заскрежените му черни коси.

— Наистина — кимна архимагът, — твоят талант е нечуван, но опитът ти е твърде малък дори за ограничаване на тази магия. А и…

— Аз също имам магия, Далвон — рече Вилхелм, който бе приклекнал край пламъците, греейки разперените си криле. — Трябва да направим нещо за да не се озовем с пълчища орки от едната страна и хиляди блатни духове от другата. Така ще бъдем като в преса.

— Значи предлагате мисия до блатата? — Далвон изглеждаше разтревожен. — Това ще ни забави и ще постави на върховно изпитание уменията и на бойците. Те гъмжат от духове.

— Съмняваш ли се в уменията ми? — попита Тиара, вирвайки брадичка.

— Или може би в моите? — изръмжа Харолд заканително.

Небрежно облегнал се на дълъг лък, Арлеан също изглеждаше готов за всяко предизвикателство и, обкръжен от такива спътници и напъхан в непобедими оръжия, Майкъл се почувства уверен в силите си.

Зад него Раджак мрачно се усмихна.

— Доколкото разбирам, утре ще бием блатни духове. Преди това обаче ни чака по-тежко, но и по-приятно сражение. Еленското е готово!

И така поне за час изнурените, премръзнали и изгладнели спътници забравиха за всякакви грижи, пълнейки уста с печено месо.