Чеда на Магията

16.

Следващите няколко дни на Майкъл бяха кошмарни. Беше му невероятно студено, ярък спомен, който му остана за цял живот. През повечето време спеше, а сънищата му бяха изпълнени с кошмари. В някой от тях барона отвличаше Джеси, в други Джеси ставаше като барона. Неизменно обаче всичко завършваше с озъбената паст на Манфред, която го обливаше в лед.

Когато бе буден, виждаше загрижените лица над себе си, дори това на Раджак. Те му говореха, даваха му топла супа — откъде ли я бяха намерили? — завиваха го с допълнителни одеяла, успокояваха го, когато кошмарите ставаха нетърпими. Чувстваше се слаб, излишен и безпомощен, но когато бе достатъчно изморен, потъна в успокоителен мрак без сънища, от който най-сетне се събуди сравнително отпочинал и с ясно съзнание.

Беше привечер. До него имаше разпален огън, над който Раджак готвеше нещо. Далвон и Джеси си говореха тихо отстрани, Тиара бе легнала да поспи.

— Добро утро — малко объркан рече Майкъл.

— Вече е вечер — отговори Раджак, но преди младежът да измисли какво да каже Джеси бе скочил и го прегръщаше.

— Добре ли си, братле — попита той, ухилен до ушите.

— Благодарение на теб, да. — Изправи се и протегна ръце към пламъците. — Малко съм изстинал, обаче — засмя се.

— Меко казано — обади се Далвон.

— Вие ме спасихте и лекувахте — каза той. — Извинявайте, че ви забавих.

Архимагът възмутено изсумтя, но Майкъл искаше да каже това, което му тежеше.

— Вижте… аз… знам, че ми дадохте тази броня за да пазя Джеси… но… аз… само ви преча — Майкъл отпусна глава в ръцете си. — Видя се в битката, че Джеси е много по-могъщ от мен. Той няма нужда от закрила. Аз само ви преча и бавя. Дайте бронята на Тиара, тя е по-добрия войн… и… — младежът поклати глава. — Благодаря за всичко, но аз, явно не съм за Ралмия… само…

В следващия миг Тиара го прегърна изотзад, нежните й червени коси, се докоснаха до врата му, преди да прилепи устните си към неговите.

— Глупчо — каза тя.

Джеси клатеше глава огорчен:

— Как може да говориш така?

Тиара го прекъсна.

— Глупчо — повтори тя. — Ти уби хидрата, рани злия Манфред, нещо, което дори за Вилхелм бе непосилно, спаси ме от сигурна смърт и все пак казваш, че си ненужен. Наистина ли го мислиш?

Младежът не знаеше какво да отвърне.

— Освен това аз те обичам. Това безсмислено ли е?

— Просто в моя свят… — задъха се Майкъл — винаги съм бил номер едно. Винаги съм бил водач. Винаги аз съм бил този, който помага, а не онзи, който има нужда от помощ.

Майкъл вдигна очи към небето. От него се сипеше ситен сняг.

— Всъщност ако ме питаш — каза той по-скоро на себе си, — дали съм бил щастлив там, не съм сигурен. Там бях пръв във всичко, но нищо нямаше смисъл… но тук… — Той се обърна към другите. — Имам чувството, че само ви преча. Че съм безполезен.

— И великия крал Александър Джаспърс е мислел така — рече Далвон.

— Да, но той е бил предречен като спасител, нали? — попита Майкъл. — Сега спасителят е Джеси. Аз за какво съм?

— Майкъл! — извика обидено брат му.

Архимагът уморено сведе рамене:

— Ако искаш ще те върна в Англия, в твоя свят, сега и веднага. Магията е уморителна, но не е невъзможна. Искаш ли?

Майкъл го погледна. Замисли се за родителите си. Какво ли правеха сега? После погледна брат си и Тиара.

— Не, не го искам. Просто… просто ме е страх, това е.

Далвон седна пред него.

— Значи е време да ви кажа още много неща.

Майкъл усети хлад да пронизва тялото му.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато казах, че Джеси е половин ралмиец, бях искрен, Майкъл — поглади брада Далвон. — Това, което не ти казах е, че ти си чист ралмиец.

— Това е невъзможно. Майка ми и баща ми… — ококори очи Майкъл.

— Също са ралмийци — довърши Далвон. — Те бяха много велики войни на нашия свят. Но когато те родиха, ги хвана страх. Страх, че баронът ще се протегне към тебе. За да нарани тях. Когато родителите на Джеси умряха, решихме, че ще е безопасно да скрием и двама ви, както и тях самите, във вашия свят.

Майкъл стоеше безмълвен, зашеметен.

— Има и още нещо — продължи Далвон. — Не си ли се чудил как ти се радваха войните в Крепостта. Че приличаш на великия крал Алекс, казваха те.

— Да… — сети се Майкъл за комплимента на Тиара — но…

— Това не е случайно — Далвон продължи да говори. — Ти си негов потомък, братовчед на самата принцеса Лийна. Затова и толкова приличаш на великия крал. Странно е, че двамата с твоя пра-пра-пра-дядо обитавате едно време на Земята и толкова различно в Ралмия.

Нещо лошо хрумна в главата на Майкъл.

— Бъдещето на Земята… нещо лошо ли се е случило?

— Не знам, Майкъл — отговори Далвон. — Ние не смеехме да ви изпратим в бъдещето на Земята.

— Значи аз… — заекна Майкъл — съм ралмийски принц?

— Да, но не наследник на трона — усмихна се архимагът, — това е Лийна.

— А родителите ми?

— Те ще се върнат в Ралмия когато и ако намерят за добре. След живот на битки вашия свят им се видя… привлекателен. Ако се чудиш защо не са ти казали, то беше за да не ги помислиш за страхливци или луди. Все пак историята не е много за вярване.

Джеси се засмя.

— Принц Майкъл? И после бил безполезен — чернокосото момче цапна леко брат си по русата коса. — Глупак.

— А бащата на Джеси? — сети се Майкъл. — И той ли е от кралския род?

— Не — бавно поклати глава Далвон, — той беше просто… много силен ралмийски вълшебник.

Майкъл се замисли. Нещо не си пасваше в тази история. Джеси обаче го разсея:

— Няма начин, принце. По-висшестоящ си от мен.

Край вечерния огън се разнесе смях.

Манфред и Саркорос долетяха до гнездото на ледения дракон. Баронът се заливаше от смях.

— Не мога да разбера вашето веселие, господарю мой — каза Манфред. — Момчето се оказа твърде силно.

Баронът махна с ръка.

— Именно, именно, мой драконе. Достатъчно силен, за да смаже враговете ми, когато се възкача на власт, особено досадния потомък на краля.

— Мисля, че се погрижих за него — студено отговори драконът.

— Неее, малкия ще го освободи от капана и това е добре — засмя се Саркорос. — Защото след това неговата обич бързо ще се превърне в омраза, която аз ще използвам. И тогава — очите на барона светнаха — както Ралмия, така и Земята ще бъдат под моята власт за вечни времена!

И ледения връх на Планината отекна от злия смях на Прокълнатовия син.