Чеда на Магията

14.

Битката бе минала по-добре, отколкото бяха очаквали, с минимални загуби за защитниците на крепостта, докато отвратителните орки и техните слуги — гоблини, гноми и скелети — бяха оставили много жертви пред крепостните стени. Въпреки това на съвещанието следващия ден настроението не бе добро. Знаеха, че Вилхелм и Джеси на практика са спасили замъка и също, че барон Саркорос скоро ще придвижи нови несметни пълчища от изроди, които да стовари по враговете си.

Командир Ивлос, архимаг Далвон, Харолд, Арлеан, Раджак, принцеса Лийна, Джеси и Майкъл, както и драконовата ездачка Тиара, която бе прекарала остатъка от нощта с ранения Вилхелм, се бяха събрали около кръгла маса и уморено отпиваха от кани горещ чай, който трябваше да се пребори едновременно с проникналия в костите им зимен студ и чувството на угнетеност след вчерашния сблъсък.

Майкъл се бе отпуснал уморено, с глава подпряна на масата и клепачите му се затваряха за сън. Битката със скелетите го бе изтощила и макар Бронята на Сребърната Луна и собствените му умения да го бяха оставили защитен от сериозни наранявания, тук-там се чувстваше натъртен от ударите на немъртвите, които бяха валяли като дъжд от кости… Самата битка го бе изпълнила с отвращение. Не можеше да си представи защо мислещи същества могат да се избиват един друг по такъв варварски начин. Вляво от него Джеси изглеждаше доста отпаднал и блед, а очите му блестяха. Със спасяването на Вилхелм и прогонването на самия барон Саркорос, за което всички разбраха, той бе станал героят на вечерта. Все пак момчето не можеше да забрави тежката ръка на барона върху гръдта си и страхът се бе промъкнал в душата му, лепкав и мазен. Ако не беше Майкъл, помисли си той, сега щях да бъда отнесен от Саркорос и неговия леден дракон кой знае накъде.

Свитите устни на Тиара издаваха гнева й. Атаката на Манфред здраво я бе уплашила и сега жаждата за кръвта на барона и многобройните му слуги бушуваше във вените й.

Архимаг Далвон се прокашля тихо, за да привлече внимание, а после се изправи. Кръговете под очите му издаваха дълбока тревога, а прегърбената стойка и притворени очи показваха силната му умора.

— Скъпи приятели — подзе той с дрезгав глас. — Снощните събития доказаха, че последната битка за Ралмия предстои. Баронът е насочил цялата мощ на мерзките си слуги към нас и няма да се спре пред нищо, в опита си да ни прекърши. И все пак — старецът поглади брадата си — решаващото сражение няма да е тук, в тази Крепост, а в самия Храм на Ужаса, най-тайното и гнусно леговище на Саркорос.

За момент Далвон замлъкна, а после продължи.

— Появата на крачещите скелети от снощи показа, че синът на Прокълнатия вече си играе с Перлата на Феникса и е открехнал портата към отвъдното, от която планира да излее несметни пълчища от изчадия, с които да подчини нашия красив свят на злата си воля. Ние трябва да вземем тази Перла от него. — Далвон вдигна глава. — Нещо повече, ние трябва и да го убием.

Хората около масата се разшумяха. Само Джеси остана неподвижен, а очите му блестяха се тъй странно. Дланта му потърси тази на Майкъл за утеха и двамата братя стиснаха ръце, готови заедно да посрещнат думите на архимага.

— Джеси Сандърс, е единственият, който може да се изправи срещу Барон Саркорос в битка. Неговата магия няма аналог в историята на Ралмия. Могъществото му е достатъчно за такъв дуел.

Далвон отпи глътка от чая си.

— Но сам дори и той няма да може да достигне ак-Орках жив. Ще има нужда от спътници, които да го пазят по пътя. Аз ще бъда един от тези спътници. Ние трябва да решим кои ще са другите и кои ще останат тук, за да пазят Крепостта и да помагат на командир Ивлос в тежките моменти.

— Аз съм винаги с брат си — вдигна глава Майкъл. — Никога няма да го оставя.

Джеси благодарно стисна ръката му.

— Аз знам пътя до ак-Орках и опасностите по него по-добре от всеки друг — рече Раджак. — Пътувал съм като пилигрим до пустинните си братовчеди и знам всичките им изненади.

Далвон кимна и на двамата.

— Други? — попита той.

— Моят дракон Вилхлем настоя и аз да отида на път. — Архимагът с леко кимване прие предложението на Тиара.

— А аз — обади се принцеса Лийна — не мога да оставя Джеси!

— Можеш и ще го направиш — изръмжа оркът. — Ако дойдеш с нас баронът ще се опита да те отвлече и да изнудва момчето с теб. — Принцесата го погледна смаяна. — А тук, за разлика от Кралския замък, ще си в относителна безопасност под крилото на Вилхелм Великолепния.

— Но аз… — заекна принцесата и в очите й блеснаха сълзи. Джеси се изправи и я прегърна трогнат.

— Аз ще се върна — обеща й той и се усмихна. — Заклевам се, че ще се върна.

Двамата нежно се целунаха, а щом устните им спряха да се докосват принцесата се върна на стола си и сведе глава.

— Значи ние с Арл оставаме тук, така ли? — попита Харолд тъжно.

— Вие трябва да помогнете на командир Ивлос за защитата на крепостта. Опитът ви ще е безценен — отговори архимагът.

— Както и бойните ви умения — подчерта споменатият Ивлос. — Не съм виждал някой така да сече орки.

— Значи е решено — отсече Далвон. — Ще тръгнем по обед. Не можем да минем по главните пътеки, тъй като те гъмжат от орки, гоблини и дори пещерни тролове, призовани от барон Саркорос на помощ.

— Аз знам тайни проходи и пътеки — намеси се Раджак. — Няма опасност да ни хванат. Но трябва да сме внимателни. Из планините вече се срещат ледени духове, не по-малко опасни от блатните.

Майкъл потръпна, сещайки се за ужасяващата песен на тварите от мочурищата:

„Ела при нассс, ела при нассс.“

Момент по-късно усети ръката на Джеси върху рамото си:

— Ще се справим, братле.

Навън валеше пухкав сняг, който се сипеше бавно и покриваше полето на снощното сражение с мек, почти нежен покров, постепенно посипвайки всичко докъдето поглед стига. Този път групата тръгваше без понита, на които да носят храна и шатри, а торбите бяха разпределени по равно на всички.

Лийна изпрати през сълзи Джеси, който за пореден път й обеща, че ще се върне скоро и невредим. Въпреки това, когато двамата най-после се разделиха, момчето почувства, че сърцето му натежава.

Вилхелм се бе свил в гущеровата си форма и лявото му рамо изглеждаше потъмняло, посивяло и схванато от бруталното ухапване на Манфред. Обаче изпрати усмихнат Тиара с думите, че тя никога не е била по-подготвена и силна. После привика и Майкъл:

— Искам добре да се грижиш за нея! — подир което се върна в Крепостта.

Арлеан и Харолд ги нямаше, вече заети да подреждат новата защита на Крепостта заедно с командир Ивлос.

Така по-малобройната група се отправи отново на път по смълчаните чукари на Планините на Забравата. Пътят бе коварен, покрит със сняг и лед и единственият му плюс бе, че орките и гоблините се бяха изтеглили дълбоко навътре в планината, оставяйки го пуст. Раджак поведе колоната спътници, като избираше обрасли с храсталаци и на пръв поглед изоставени пътеки, като понякога минаваше и през кратки пещери. Не даваше много време за почивка и скоро Джеси и Майкъл се бяха задъхали, а въздухът им излизаше на пара в планинския студ. Далвон също не бе много по-бодър, но не си позволяваха почивка — не и докато се намираха близо до оркските бойни лагери, от които управляваше Саркорос.

Нощта им донесе нова неприятна изненада. Раджак каза, че трябва да се редуват на пост. Майкъл застана пръв, а Джеси остана последен. Така, след кратка вечеря от изсушено месо, малко стафиди и сухар, русият младеж остана сам в нощния мрак, взирайки се уморено и уплашено в тъмнината, която ставаше още по-плътна от надвисналите отвсякъде скали. Оркският първожрец ги превеждаше през най-затънтените проходи и клисури, за да е сигурен, че няма да бъдат проследени и намерени от емисарите на барона, които душеха из планините за нарушители на територията му.

Майкъл се бе унесъл от свирепия вятър, пеещ между скалите, но се сепна усещайки някой да го докосва по рамото.

— Аз… — започна, чувствайки се виновен, че е заспал на пост, но ездачката го прекъсна:

— Върви да си легнеш, че много ти се спи.

Майкъл кимна благодарно и скоро се хвърли на импровизираната постеля до стъкмения малък огън и заспа като камък въпреки неудобната твърда повърхност. Брат му Джеси така и не бе събуден от Далвон, който пое и неговия пост и така и двамата братя бяха отпочинали на сутринта, макар да чувстваха, че планинският студ окончателно се е нанесъл в костите им.

Точно този ден се появиха виденията, които поразиха първо Майкъл. Халюцинацията приличаше на дребно джудже, увито в кожух, което се бе запътило към ръба на дълбока пропаст и нехаеше за злата съдба, която го грозеше. То се обърна към зяпналия го рус младеж. Лицето му бе сбръчкано и очите му сълзяха.

— Ела с мен — каза то и вдигна ръка в знак на покана.

Момчето инстинктивно направи крачка към него, но здравата ръка на Раджак го разтърси и извади от унеса.

— Не гледай! — каза той. — Леден дух!

И наистина след миг джуджето вече го нямаше. По тесните пътеки често виждаха странници — хора, гноми, дори един минотавър, които мамеха пътниците я към някоя пропаст, я към дълбока пещера без изход или изворче, покрито с тънък лед.

— Покварата на барона — процеди през зъби архимагът Далвон.

Джеси, който можеше да пропъди лесно духовете с магия, се чувстваше вледенен от призраците и понякога му идеше да се разкрещи. Тиара, която иначе имаше непоклатимо присъствие на духа, сега бе изнервена и раздразнена и подскачаше при всяко шумолене. Майкъл веднъж се опита да я успокои, докосвайки я по рамото, ала за благодарност бе изритан в гърдите.

— Толкова съжалявам! — извини се драконовата ездачка, приближавайки пъшкащия младеж. — Мислех, че е дух!

— Ще ми се да бях — изстена той. — Тогава тоя магарешки шут щеше да мине през мен.

Призраците бяха особено неприятни нощем, когато искаха да дойдат до пламъците и да примамят постовите към студа на планинската нощ, където да замръзнат. За щастие Далвон бе направил заклинание, което поне ги пазеше от пълна хипноза.

Барон Саркорос бе приклекнал в гнездото на Манфред. Наклоненото над лицето му бомбе, скриваше чертите му в сянка, от която припламваха единствено червените му очи, а палтото му бе паднало по покрития със скреж каменен под.

— Надушвам ги, но не ги виждам! — съскаше Саркорос. — Къде са?

— Не се притеснявайте, господарю мой — изръмжа леденият дракон. — Щом избягват обикновените пътеки, пътят им стига до Разреза на Залеза, тесен проход, който ще ги изведе до Алените Възвишения, спускащи се до вашата пустиня.

— Да ги причакаме в прохода? — усмихна се баронът. — Харесва ми как мислиш, Манфред…

— Живея, за да ви служа, господарю мой — озъби се драконът доволно.

След миг и двамата бяха разперили криле.