Чеда на Магията

17.

След като Майкъл се бе възстановил, петимата най-после тръгнаха на път, отдалечавайки се от зловещия проход, където младежът едва не бе намерил смъртта си. През следващите няколко дни пътя им мина към така наречените Алени Възвишения, през които планината бавно се сменяше с хълмиста неравна местност. Снегът изчезна и времето започна да се променя — макар нощите да бяха все така студени, дните станаха по-топли, с неприятна, някак мазна горещина, която изцеждаше силите им.

Възвишенията бяха ненаселени и пусти, макар понякога да се виждаха следи от минали тълпи — изсечени дървета, стъпкана трева.

— Армиите на барона — уточни мрачно Далвон.

По време на дългия преход Майкъл като че ли най-вече се успокои. Това не беше толкова колкото заради разкритието за неговото кралско минало — минало, което само го объркваше, тъй като споменът за усмихнатите му майка и баща никак не се връзваше с представата за благородници. Това, което бе важно за Майкъл обаче бе подкрепата която бе получил от другарите си. Досега винаги той бе онзи, давал помощ и в Ралмия се бе притеснил, че сте остане ненужен и безполезен, ала все пак не стана точно така. Джеси го обичаше както винаги, дори се бяха сближили отново, след като в родния им свят последните години бяха видели как полека се отклоняват по различни пътища, Майкъл — отличника, Джеси — неудачника. Сега брат му най-накрая бе открил истинското си предназначение: велик вълшебник, предречен да се изправи срещу барон Саркорос. По някакъв странен начин Майкъл чувстваше, че и той си е намерил мястото. Да, в Англия бе пръв във всичко, но това всичко изглеждаше маловажно и незначително. Отличните оценки бяха предизвикателство, което той издържаше, но без да чувства състезанието като важно, същото важеше и за спортните му и социални успехи. Момичетата го харесваха, но той самият не се влюбваше, а тук… Тиара му бе харесала от самото начало, но след бруталното й обучение в бойните умения я бе намразил, ала сега… бяха неразделни. Драконовата ездачка бе трогната от това, че той се бе жертвал, изправяйки се срещу дракон, за да я спаси. Тя нямаше нищо общо със суровия майстор на меча, който го бе оставял да лежи стенещ и пребит. Дори стоеше край него като орлица, постоянно грижейки се да му е добре. В погледа й блясваше тревога при всяко неразположение, което имаше и Майкъл дори реши, че тя прекалява в обичта си.

Като цяло обаче бе щастлив с нея. И разбра, че най-после си е у дома, по някакъв начин. Или по-скоро ще бъде, когато баронът рухнеше. „Тогава“, каза си той, „родителите ми ще могат да се върнат в родината си.“

В суровите земи на Алените Възвишения Раджак постепенно се превърна от негласен в явен лидер на групата. Мрачната му фигура се бе повела напред, точно черна сянка, приплъзваща се по сухата песъчлива почва. Далвон стоеше зад него, следван от братята и ездачката. Пътят не му се бе отразил добре — той бе отслабнал и изнемощял. Единственото което го крепеше беше мощта на ученика му, младия Джеси, нерядко зареждайки го с магия, когато архимагът претърсваше с вълшебство околността за врагове.

— Чувствам се сигурно край теб, Джеси — призна веднъж на ученика си и сърцето на момчето се стопли от признанието му.

Подобно и на Майкъл, Джеси се чувстваше някак зареден с енергия през последните дни. След битката в клисурата, вече бе убеден, че каквото и да става, мисията им ще успее. Магията му бе твърде мощна за стария барон и чудовищата му. Сега той подкрепяше и Далвон, и брат си, и любимата му. Щеше да ги спаси и да им донесе щастие, да доведе и родителите на Майк обратно в една нова и изчистена Ралмия. Спомни си с умиление за това как те го бяха отгледали редом със собствения си син, давайки му цялата си обич.

Постепенно се приближаваха до Пустините и хълмчетата бяха станали песъчливи бабуни, а времето рязко сменящо се от много топло денем до пронизващо студено нощем.

Орките се появиха внезапно и без предупреждение. Не бяха като Раджак. Ръстът им бе нисък, кожата — жълтеникава и покрита със странни торбести дрехи.

Тиара изсъска при появата им и протегна ръка към меча си, но Раджак й вдигна ръка да се усмири и излая нещо на родния си език. Един стар орк, сложил тежък тюрбан на главата си приближи първожреца и започна да обяснява нещо на неразбираемата си реч, махайки с ръце във въздуха. Раджак го изслуша внимателно, след което се обърна към спътниците си:

— Искат помощ.

Пустинните орки поканиха новодошлите в своето село, схлупено между два хълма и направено от мръсни, полувкопани юрти около които джавкаха прегладнели псета. Беше пусто и тъжно.

Групата влезе в най-голямата шатра, собственост на стария орк, който се бе оказал и старейшината. Бе сложил софра на гостите си, сипвайки им някакъв смрадлив чай и сбръчкани сушени плодове за хапване. Говореше бавно и уморено, а Раджак превеждаше.

— Казва се Мустар и е главатар на това село от 40 години. Селото някога било богато, преди барон Саркорос да прибере всички млади орки и да ги изпрати на рат срещу кралството. Оттогава местността западнала, останали само старците. Наскоро обаче се появило някакво същество, живеещо в пещера на около километър-два оттук. Не може да ми го опише, казва ми едновременно, че било човек, лъв и скорпион, в което няма никаква логика.

Далвон поклати глава.

— Има логика, но продължи превода си.

Раджак вдигна рамене:

— Мустар се оплаква, че барона не им оказва никаква помощ, нито и верните му големци от ак-Орках. Бил изпратил бабичката си да моли за закрила, но тя не се върнала повече. Мустар смята, че или съществото я е затрило, или слугите на емира са я довършили. Мустар ни видял отдалече и по-специално забелязал доспехите и меча на Майкъл. Моли да ги отървем от съществото.

— Ами да го направим — сви рамене Джеси. — Магията ми ще се справи с това създание.

— Както и Мечът ми — отговори тихо Майкъл.

Тиара сложи ръка на рамото му.

— Твоят Меч няма да е сам.

Раджак кимна.

— Изненадан и признателен съм, че се съгласявате да помогнете на орките. — Той се обърна към стареца и каза нещо на езика им.

Старият орк вдигна ръце и прегърна първожреца.

Далвон отпи от чая си и въздъхна.

— Смели, млади момчета сте, но не знаете с какво се захванахте — рече архимагът. — Съществото което описа старият орк се нарича мантикора и е изключително опасно. То се среща в изоставени местности, където напада опустяващи села или стада от диви животни. Макар да има тяло на лъв, най-силното му оръжие е уродливата опашка на гигантски скорпион, която се поклаща иззад гърба му. А лицето му по незнайно каква гротеска на природата е на човешко, въпреки че създанието е безсловесно. Мантикората обаче е хитро и зло животно, според някои историци създадено от експериментите на самия Прокълнат. Битката ни с него няма да е лека.

— След като победихме дракон — самоуверено отвърна Джеси. — Ще се справим и с това същество.

— И понеже времето е хубаво, може дори да го направим без да се простудя — добави Майкъл и групата се засмя.

Далвон остана сериозен.