Чеда на Магията

2.

Плъховете се веселяха пред двора на училището — тъжна гледка. Четири грозни, дебели момчета: двама бели, един пакистанец и един младеж от африкански произход, с размъкнати и лекьосани дрехи; разменящи си бутилка бира и тресящи се на фона на някакъв евтин рап, който ехтеше от касетофон-менте, поставен на пейка. Околните ги заобикаляха отдалеч и в погледите им се четеше странна смес от страх, отвращение и презрение.

Но на Плъховете не им пукаше. Те деляха света на две групи — пичове, като тях самите от една страна, зубрачи и сдуханяци от друга. В това разделение те бяха готините, а другите бяха тъпи, непоръбени и непотребни.

Плъховете не се впечатляваха от нищо. Бяха твърде готини за това. Красивите неща в живота ги отегчаваха, а сериозните — дразнеха. Решаваха с юмруци противоречията си с останалия свят. Учителите бяха вдигнали ръка от тях. Полицаите ги възнаграждаваха с шамари и от време на време някоя образователна нощ в участъка.

Но Плъховете не се образоваха. Оставаха си все така равнодушни към болките и радостите на останалия свят. Били и Томи, два футболни фена, викащи винаги за местния третодивизионен клуб. Черния Бъба и Бернар пакистанеца чудно за всички се бяха сприятелили с Били и Томи. Бъба, защото можеше да набие и двамата, Бернар, защото винаги можеше да намери трева и скривалище, където да я изпафкат.

Хората наричаха такива индивиди отрепки и то с право.

Но дори и Плъховете изглеждаха впечатлени, когато пред училището спря черната кола. Тя изглеждаше странно — като току-що купена от някой автомобилен салон, но много старинна, като мерцедеса, от който Фюрера поздравявал немските тълпи по време на Втората Световна Война. Въпреки това колата нямаше марка, емблема или каквато и да е друга индикация кой я е произвел. Беше боядисана с такава боя, че буквално изсмукваше светлината от околността, единствено рамките на прозорците, огледалата, кръглите фарове и дръжките на вратите и багажника бяха сребристи и създаваха впечатлението на белеещи се кости.

Когато автомобила спря и мъркащия му двигател изгасна, вратата му се отвори и от него излезе висок, стар човек, загърнат в дълъг черен шлифер като офицер от Гестапо, с тъмно бомбе над сбръчканото си лице, което бомбе внимателно намести с покритите си с черни ръкавици ръце.

Плъховете се поколебаха, докато мислеха как да определят този човек. Той не се вместваше в представите им. Не беше в никой случай пич, не приличаше и на зубрач, а сдухан не му подхождаше по никой начин. Напротив, лицето му, в момента разширено в гладна усмивка, изглеждаше доволно и — ако Плъховете знаеха думата — арогантно, уверено в себе си.

— Здравейте, момчета — каза старият човек и затръшна вратата на колата. Звукът отекна като погребален звън.

— Да, сър — отвърна Бъба. За пръв път в живота си използваше тази дума: „Сър“. Всъщност за пръв път от много време той отговаряше членоразделно, а не с „А?“, „Ъъъ“ или „Аха“.

Старият човек приближи Плъховете и изведнъж безстрашната банда побойници се почувства заплашена, все едно към тях е приближил звяр.

— Имам нужда от помощта ви — каза старият човек. — Търся един ваш съученик.

Незнайно защо Плъховете искаха да побегнат щом странникът ги доближи.

— Казва се Джеси Сандърс — продължи непознатият, вадейки мръсна снимка на момчето изпод шлифера си. Изглеждаше някак зловещо в обвитата му с черна ръкавица ръка, сякаш самия Джеси бе в пипалата на гнусен, тлъст паяк. Плъховете изобщо не обичаха Джеси, класическият сдуханяк. Искаха да го бият. Ей така, за спорта.

Въпреки това искрено се притесниха, когато видяха снимката му в ръката на този зловещ старец.

— Станало ли е нещо, сър? — попита Бернар. Макар и по-умен от Бъба, той също използваше тази дума за пръв път.

Усмивката на стареца намаля, но не изчезна.

— Познавате го, нали? — попита почти дружелюбно той. Плъховете закимаха.

— Той е в голяма беда — младежите не се усъмниха и за миг в думите му. Старецът отново бръкна изпод шлифера си и извади визитка.

— Аз съм Ибенизър Фриймарк от „Скотланд Ярд“ — продължи старецът. — Смятаме, че Джеси е в смъртна опасност. Той дали е на училище сега?

— Чупи се — отговори Томи.

— Моля? — остро попита Фриймарк.

— Няма го в училище, сър — поясни Били. — Избяга.

— Ясно — старецът изглеждаше разочарован — Е, трябва да ви предупредя нещо. Преди четиринадесет години майката на Джеси бе убита от психопат и сега въпросният е избягал от лудницата. От „Скотланд Ярд“ смятаме, че ще опита да убие отново. Ако видите Джеси незабавно ми се обадете на този телефон… — И показа мръсно листче с издраскан номер на Бъба. Младежът го пое с треперещи ръце.

— И още нещо — наклони глава Ибенизър Фриймарк. — Ако някой друг търси момчето, не му казвайте и дума. И ме предупредете незабавно.

След тези думи се завъртя на пети, влезе в странната си черна кола, запали и потегли бавно и тържествено в неизвестна посока.