Чеда на Магията

7.

Стоеше до езерото край Мартинстаун. Тъмните му води бяха станали съвсем черни, като катран и се вълнуваха като морско вълнение. В него този път плуваше Вилхелм, а не Мартинския динозавър и всъщност не плуваше, а се давеше. До него викаха хора — Майкъл, Тиара, Лийна и Далвон, но той и ги чуваше, застанал втренчен и хипнотизиран в бушуващите води на езерото.

Накрая Вилхелм потъна и вълните се отвориха, като от тях излезе магистрала, а по магистралата към него се носеше черна кола, поглъщаща светлината и сееща пълен мрак. Тя го приближи и вратата и се отвори, а от нея излезе барон Саркорос такъв, какъвто го помнеше от първата им реална среща, но с една разлика — дългия му шлифер се бе превърнал в черни криле, които с плющене се клатеха напред-назад, а очите му бяха червени и от тях капеха кървави сълзи.

— Мислиш си, че правиш нещо, нали, момче — изсъска старецът и Джеси се сви под думите му. — Мислиш, че си станал значим. Но ти си едно нищожество. Аз ще те смачкам и ще погълна душата ти завинаги.

Джеси отвори уста да отговори, но от нея не излезе и звук.

— Аз надживях баща си, който командваше цели армии. Кралят, който го съсече също изтля пред очите ми. Ти ли ще ме спреш, дете? Дете на мрака? — баронът се разтресе от зъл смях. — Или може би те ще ти помогнат? — вдигна ръка, сочейки тичащите наоколо хора. — Но те са сухи листа, понесени от вятъра.

Не, искаше да извика Джеси.

— Те ще умрат — от протегнатата ръка на Саркорос изхвръкнаха червени пламъци. Те обхванаха първо Тиара, после архимага, принцесата, а накрая и брат му.

— Виждаш ли? — устните на демоничния старец се разтвориха в хищна, вълча усмивка.

Джеси изкрещя.

— Джеси, Джеси! — чу гласа на брат си и отвори очи. Видя разтревожената физиономия на Майкъл над себе си и заплака от облекчение, прегръщайки го с всичка сила.

— Жив и здрав си — захлипа той, без да пуска брат си.

— Разбира се — неловко се засмя Майкъл и прегърна в отговор брат си. — Макар че може да ме задушиш, ако продължаваш да ме стискаш така. Но защо реши, че ми има нещо? Да не съм говорил насън?

Джеси не отговори, а продължи да стиска брат си. Кошмарът му бе ужасяващо реален.

В стаята нахлуха Вилхелм в гущеровата си форма и архимагът Далвон, носещ нощна шапка.

— Какво става? — попита старецът. — Всичко наред ли е?

Джеси кимна и най-сетне освободи Майкъл от прегръдката си.

— Просто лош сън, това е. Много лош сън.

Далвон приседна на леглото до братята.

— Разкажи ми.

Джеси пребледня и с треперещ глас разказа за нощния кошмар. Накрая гласът му стана пресеклив.

— И тогава от ръцете му изригнаха тези червени пламъци и… и… — по бузите на Джеси отново се стекоха сълзи — той ви изби всичките.

— Това няма да се случи, Джеси — опита се да го успокои Далвон. — Старият барон не е чак толкова силен.

— Измамата и ужасът са неговите единствени оръжия — изръмжа Вилхелм. — Освен това аз плувам като риба. Драконите не се давим така лесно.

Архимагът докосна с длан челото на Джеси, сетне му се усмихна топло.

— За тази нощ няма да има повече кошмари.

Дребничкото момче се отпусна назад и заспа кротък сън.

На следващата сутрин Майкъл отиде кисел към залата на Тиара, за да си изяде дневната порция бой. Поне брат му бе оставен да се наспи. Подозираше, че днес единственият човек, който може да обезпокои Джеси е принцеса Лийна. Тя бе чула от разговорите в замъка за нощната атака на барон Саркорос и пребледняла дойде да види как е Джеси, като свари Майкъл по хавлия, карайки го да се чувства доста неудобно.

Тези мисли изчезнаха от главата му, когато влезе в залата и видя как Тиара размахва изключително красив меч, а в краката й блещукаше сребриста броня.

— Добро утро — поздрави го.

— Виж, защо не започнеш методично да ме пребиваш — изсумтя Майкъл. — И без това разбрах истинското ти отношение към мен в последните дни, няма нужда от излишни любезности.

Тиара постави меча настрана и извърна поглед настрана.

— Удари ме — каза накрая.

Майкъл се поколеба, сетне поклати глава.

— М-не. Знаеш ли, омръзна ми от тъпите ти уроци. Всеки път се мъчиш да ме накараш да направя грешка и когато успееш, отнасям я шамар, я шут в зъбите. Когато я оправям — пак. И когато се предполага, че съм заучил твоето смотано движение за награда ми хвърляш един къч за последно. Ами писна ми. Аз не съм идиот и отказвам да бъда унижаван ежедневно. Няма повече да идвам на уроците ти. Викни гущера си, да се млатите, той изглежда по-здрав.

Тиара се олюля. В очите й първо блесна гняв, но след това сведе глава.

— Когато казах удари ме, говорех сериозно. Няма да се съпротивлявам. Всичко, което каза, е вярно.

— Така ли? — усмихна се криво Майкъл. — Значи така си общувате в Ралмия, за да обидите някой — кроше. После, за да се извините давате той да ви прасне. Ами аз няма да участвам — момчето се завъртя на пети, излезе и затръшна вратата на залата зад себе си.

Не се върна в стаята си, за да не занимава Джеси с глупостите си, вместо това напосоки избра няколко коридора и влезе зад една от вратите. Озова се в библиотека.

В нея стоеше Раджак. Четеше книга.

— Здравей, момче от друг свят — каза оркът и се усмихна свирепо. — Изглеждаш изнервен.

— Не ми се говори за това — вдигна предупредително ръце Майкъл.

— Да не е нещо с ездачката?

Майкъл изпъшка.

— Набила те е — отгатна Раджак.

— То да беше само веднъж — изсумтя момчето, облекчено, че има на кого да се оплаче. — Всеки ден. Не знам защо. Не съм тъп. Разбрах от първия скапан спаринг, че е по-добра. Няма нужда всеки път да ме оставя с изплезен език, за да ми се доказва.

Раджак се намръщи.

— Искаш ли да се погрижа за нея — попита меко.

Майкъл килна глава към него.

— Какво искаш да кажеш?

Раджак вдигна едно огромно чепато дърво до себе си и му се усмихна свирепо.

— Ела и ще видиш.

Майкъл имаше лошо предчувствие, но кимна. Върховният жрец на Прокълнатия го поведе по познатите коридори до залата и с трясък отвори вратата. Тиара се извърна рязко към него. Изглеждаше зачервена, но тона й бе като плющене на бич.

— Какво искаш, Раджак?

— Да се поразкърша — отговори оркът с противна усмивка. — Само книги чета и се схващам напоследък.

Тиара вдигна един дълъг меч до себе си и кимна.

— Да те видя, тогава.

Майкъл остана зашеметен от това, което последва. Оркът и жената се хвърлиха един срещу друг в дуел с умопомрачителна скорост. Тиара разкри пълната си сила и нападаше със скорост, която Майкъл не мислеше за възможна. Раджак обаче въртеше огромния си дебел жезъл в тайфун около себе си и с лекота отбиваше всичките й атаки.

Каквито и удари, каквито и хватки да опитваше Тиара, Раджак ги отбиваше с небрежна лекота. Изходът от битката бе предизвестен. Единият край на тоягата удари китката на жената, и мечът й изхлузи от изтръпналите й пръсти. Другият се стовари върху черепа й. Тиара падна с писък на земята, хващайки се за главата, на която със сигурност растеше огромна цицина.

— Ако удрях сериозно, сега щеше да си мъртва, коте — изсмя се грозно оркът, сетне се обърна към Майкъл.

— Надявам се да се чувстваш отмъстен, пале. — И с грозен кикот излезе от залата.

Майкъл погледна с ужас отдалечаващия се жрец и се притече на помощ на падналата жена.

— Добре ли си? — попита той и приклекна до нея. — Къде е балсамът?

Видя го на колана й, трескаво го взе и изсипа част от съдържанието в устата й. Тиара се закашля и бавно се изправи.

— Защо беше това? — учуди се Майкъл. — Аз… аз съм виновен. Аз му се оплаках и той… — Младежът бе объркан и стреснат. — Съжалявам. Държах се като бебе.

Тиара се засмя и за пълен ужас на Майкъл го целуна звучно по устните.

— Не, ти си просто очарователен — каза тя и въздъхна. — Само допреди половин час ме мразеше. Сега трепериш над мен.

— Аз… — заекна Майкъл, но Тиара го прекъсна.

— Старият Раджак обаче е умен, макар и брутален. Такава е орската култура, такава е и вярата в Прокълнатия, сурова. Начинът, по който се отнесе с мен имаше две посоки. На теб показа какво означава гневът ти и те отблъсна от него. На мен — стана сериозна, — показа как съм се отнасяла с тебе. Получих каквото заслужавах. Извинявай! — В очите й блестеше истинско съжаление.

Майкъл се размекна.

— Има начин да не ти се сърдя вече — ухили се той и двамата се целунаха отново.

— Ти наистина си невероятен — засмя се малко нервно Тиара. — Аз мисля, че за днес ни стига толкова бой и… хммм… да. Утре ще продължим и ти обещавам, че ще бъда много по-внимателна.