Чеда на Магията

5.

Пътуването в лапите на дракон между светове в никой случай не бе от приятните преживявания в живота на Майкъл. Звярът имаше голяма, мощна лапа с груби нокти, които натъртиха тялото си. Младежът щеше да се чувства като в багажното отделение на автобус, ако не беше огромната височина, на която се бяха издигнали.

— Това е великолепно! — извика Джеси, който бе в съседната лапа.

Майкъл трудно можеше да се съгласи с това, макар порталът да ги бе извел високо в небето на непозната страна — Ралмия? — и им разкриваше прекрасна панорамна гледка на безбрежна степ, пресичана от пълноводна река. Драконът носеше хванатата от него група към висок замък.

Когато го наближиха той се сниши и внимателно спусна четиримата на ливадата пред замъка, от чиято огромна порта изскочиха две жени и пълен възрастен човек в дълга лилава роба, очилца, които бе наместил на върха на носа си и бяла брада. Жените бяха млади, по-скоро момичета и коренно различни една от друга. Едната беше по-дребничка, с кестенява коса, топли кафяви очи и скъпа рокля; а другата бе висока, с червена коса и бе облечена в нещо като странна люспеста броня.

— Слава богу, че се върна невредим, Вилхелм — рече червенокосата. — Как ти се видя другият свят?

— Видях много малко от него, скъпа ми Тиара — отговори дракона. — Всъщност грабнах Харолд, Арлеан и двамата ни скъпи гости и после офейках пред изумения поглед на добрия барон Саркорос, който тъкмо се канеше да ги направи на курабийки.

— Саркорос е бил там! — очите на другата жена се разшириха. — Значи сме успели на много тъничък косъм.

В този миг напред излезе старецът, който укорително сгълчи двете момичета:

— Дами, вие съвсем сте забравили обноските си — след което се обърна към Майкъл и Джеси, които объркани оглеждаха замъка, огромния дракон и двете девойки.

— Добре дошли, гости от друго селение — каза възрастният човек. — Аз съм архимаг Далвон, главният и първи магьосник на Ралмия. Искам да ви приветствам като наши гости и да изразя благодарност за присъствието ви. За пръв път от три века при нас идват гости от Земята, вярно, но последният такъв ни спаси от сигурна гибел. Към вас възлагаме същите надежди — усмихна им се старецът.

Майкъл не разбираш какво му говорят и се чувстваше доста объркан.

— Кой е бил предишният? — обади се Джеси, който изглеждаше сякаш се чувства в свои води.

— Великият крал Александър Джаспърс, разбира се — отговори Далвон. — Но за това ще поговорим когато влезем в замъка. Заповядайте!

— Мислех, че никога няма да го кажеш — обади се Харолд.

— Стига си коментирал и да влизаме — чу се гласът на Вилхелм и Майкъл подскочи щом го видя. Драконът бе направил някаква магия и се бе свил до размера на двуметров гущероид с червени люспи.

— Да? — отвърна той на изумения поглед на младежа.

— Нищо — поклати глава Майкъл.

След миг странната група влезе в замъка.

— Великият крал дошъл в час на голяма беда — говореше архимаг Далвон, докато ходеха по коридорите на замъка. — Той освободил Ралмия от великото зло на Прокълнатия, древен дух на мрака, който искал да завладее целия наш свят и да го подчини на волята си.

Групата влезе в голяма тронна зала, където около огромна кръгла маса ги чакаха широки, удобни столове. Джеси жадно гледаше и запомняше всеки детайл от зданието, зелените му очи се бяха разширили от възбуда и вълнение. Майкъл бе леко притеснен. Всичко, което бе правил и то добре до момента, изглеждаше несъществено и непотребно в тази среда. Той се чудеше защо са го взели в Ралмия. Беше обаче твърдо решен да стои до брат си винаги, каквото и да става.

— Парадокс е — продължи архимаг Далвон, — че Алекс, както тогава се наричал краля бил призован нарочно от самия Прокълнат, който през този мрачен период от нашата история бил заел с измяна поста на архимаг под лъжливото име Санарос. Той смятал, че младеж от друг свят не би имал никакъв шанс да оцелее в сблъсък с него и искал да изманипулира и изкриви древно пророчество по такъв начин, че да успее да завземе нашия свят завинаги. Алекс обаче спечелил подкрепата на много ралмийци и накрая успял да предизвика раздор между Прокълнатия и неговия немъртъв служител — Лорд Дакавар — свада, приключила със смъртта и на двамата. Така Александър довел мир и просперитет в Ралмия и я спасил от години на ужасни страдания.

— Или я обрекъл завинаги — чу се гърлен, непознат глас.

Членовете на групата се напрегнаха. Майкъл и Джеси видяха как Харолд нервно захапва мустака си, а лицето на Арлеан се изопва. Скоро момчетата разбраха и причината. В тронната зала бе навлязло високо и слабо същество, покрито с отвратителни татуировки. Кожата му бе зелена и опъната по жилести мускули, а от жълтите му очи бликаше злоба.

— Ако Санарос бе завладял Ралмия, сега нямаше да си имаме всички тези проблеми — продължи зеленото същество.

— Гости от друг свят — каза Далвон, — позволете ми да ви представя Раджак, върховният жрец на Прокълнатия от народа на орките. Той все още пази религията си, макар господарят му отдавна да е мъртъв.

— По-добре почтено да почиташ покойник, отколкото да мениш вярата си като ветропоказател — изръмжа оркът и се намести на един свободен стол, — но продължи разказа си, старче. Интересна ми е гледната ти точка за останалите събития.

— В годините след победата на Прокълнатия — покорно продължи архимага, — крал Александър Джаспърс обединил всички народи под егидата си. Като съпруг на елфическата принцеса Лиянна той спечелил симпатиите на отделните раси, които като една му служели. Дори част от отколешните врагове на Ралмия — орките — го признала за владетел.

— Крал Александър управлявал щастливо дълги години и когато накрая на преклонна възраст напуснал света на живите, Ралмия била по-силна от всякога. За жалост, злото само чакало краля да си отиде, за да избуи отново.

В залата сякаш стана по-мрачно.

— В дълбоките тунели на Пещерите на Сянката, място, скрито дълбоко в Планините на Забравата се появило ново зло. Загадъчен старец, наричащ себе си барон Саркорос, който отново тласнал орките по пътя на мрака и ги насочил срещу джуджетата, които си били възвърнали част от пещерите. Този стар човек управлявал с невиждана жестокост и скоро всички, които не му се прекланяли, били прекършени.

Влиянието му оставало ограничено в недрата на земята, но скоро той отишъл и в забравените Пустини на Жарта, където живеела друга порода орки. Скоро те също преклонили глава пред мощта на омразата му и така между Планините и Пустинята се основала малка империя, управлявана от нов и ужасен господар. Джуджетата и дори част от драконите — тези, които не станали зли — избягали оттам, а барон Саркорос се превърнал в сила, с която и до днес се съобразяваме.

Но най-лошото тепърва предстояло. В дръзко нападение над този замък барон Саркорос, пременен като страховито крилато същество, открадна нашия най-ценен талисман — Перлата на Феникса — и го отведе в своята укрепена столица, ак-Орках, светия град на пустинните орки, където той управлява от Храма на Ужаса.

Сега баронът чака звездите на небето да се подредят в древния астрологичен знак, известен като Опашката на Прокълнатия. Вече броени месеци ни делят от този момент. Когато той настъпи, баронът ще използва силата на Перлата и ще разбие вратите между световете на живите и мъртвите, вдигайки огромна армия от скелети, с която ще завладее Ралмия завинаги.

Архимаг Далвон спря разказа си и поглади брада.

— Предишния път, когато Ралмия бе в беда, момче от света на Земята я спаси. Сега отново разчитаме на вас. Затова и ви призовахме от същото време, в което е живял някога Великият крал.

Майкъл неудобно се размърда.

— В това няма логика — каза той. — Аз и Джеси сме обикновени момчета. Ние не сме войници и бойци. Какво можем да направим?

Далвон се усмихна.

— И Алекс е казвал така, но е грешал. Понякога силата не е там, където очакваш. Освен това вие не сте обикновени момчета или поне Джеси не е.

Далвон въздъхна.

— Бащата на Джеси беше ралмийски магьосник, обсебен от идеята да види света, от който е дошъл великия крал Александър. Той посети Земята и там се влюби в жена от вашия народ. Остави и дете. Той искаше да я доведе в Ралмия, но счетохме, че е много опасно, тъй като барон Саркорос щеше да отчете опасността от такова дете и да опита да го убие.

Архимагът потърка очи.

— Бяхме прави, макар че нямахме идея колко изобретателен е злият барон. Той ликвидира бащата и майката на Джеси, докато бяха още в Ралмия и само нашата преждевременна реакция спаси самия него, след като го скрихме в затънтен край в Земята.

— Затънтен? — възмути се Майкъл.

— Е не е Северна Корея, но не е и Лос Анджелис — отвърна Арлеан.

— Откъде идва тази шега със Северна Корея и как знаеш толкова за нашия свят? — попита Джеси.

— Трябваше да изберем къде да те скрием и проучих малко вашия свят. Северна Корея беше вариант, но стигнахме до извода, че между нея и барона разликата е чисто козметична — отговори елфът. — Затова се спряхме на малкото ви градче.

— Саркорос обаче го беше намерил и там — обади се Харолд. — Успях да го спра само защото бях докопал едно от оръжията в техния свят, някакъв скорострел, който ми послужи добре срещу барона.

— Но кой е този барон? — накрая се обади слабо Джеси. — Защо мрази толкова семейството ми? Откъде се е взел?

— Позволи ми — ухили се криво оркът Раджак — да ти разкажа легендата за барон Саркорос. За сина на Прокълнатия.

Това се случило много, много отдавна, в едно затънтено баронство, скрито между мочурищата в подножието на Планините на Забравата. Там, някога, живял стария барон Амедео Саркорос, човек добър и весел, обичан от поданиците си, които иначе не били много, заради неприятния климат на околността. Живял той дълги години щастливо с жена си, само едно нещо го измъчвало — детенце си нямали. Накрая, отчаян, пуснал награда за церители и баятели, за вещици и магьосници, който може, да дойде да му помогне. Идвал един, друг, но каквито и билки да взимали, каквито и заклинания да им правели, все нищо не излизало. Накрая обаче, по време на една бурна нощ, в замъка дошъл магьосник, загънат в дълга черна роба, под чиято качулка се виждала само ехидната му усмивка. Той обещал лек за страданията на стария граф, но поискал време и пълно доверие. Старият човек му се доверил и постепенно попаднал в мрежите на магьосника, който увеличил данъците на населението до изнемога. В това време магьосникът отишъл при баронесата и я изкушил, наплашил и съблазнил.

— Твоят съпруг нивга не ще има дете — заплашил той, — но отдай се на мен и аз ще ти направя могъщ и силен син, който ще зарадва мнимия си баща.

Съгласила се накрая баронесата и скоро забременяла. В мига, в който това станало обаче и тя, и стария барон заболели от невярна болест и скоро тя ги взела — майката, по време на раждането, бащата — малко подир нея.

Когато детето се появило на този свят посред бял ден се стъмнило. Кукумявките излезли навън за да крякат, а замъка на барона бил заобиколен от чакали, които часове наред джавкали ли, джавкали.

Когато детето се появило казват, че очите му били червени като кръв, а устата му били пълни с остри зъби като на звяр. Акушерките избягали с писъци, но истинския му баща, който всъщност бил Прокълнатия, ликувал.

След като „родителите“ на роденото дете умрели Прокълнатия го обявил за новия барон Саркорос, а себе си — за регент на малолетния. Лорд Дакавар, верният палач на господаря си, бързо се разправил с всякаква съпротива.

Детето пораснало неестествено бързо, сякаш смучейки от живота на дойките. Тези жени, които за пари и власт смеели да го кърмят, бързо се съсухряли, а част от тях и полудели.

Когато момчето станало юноша, Прокълнатия започнал да го обучава за нечистите знания на черната магия, които младия барон Саркорос жадно поглъщал. Синът на Прокълнатия показал страст към злото и жестокост, надминаващи дори тези на баща му и скоро заедно с лорд Дакавар се превърнал в най-ужасния му съюзник. Нечестивият триумвират на Прокълнатия, Саркорос и Дакавар скоро впрегнали огромна армия от орки и скелети, с които да подчинят Ралмия и всички владетели и започнали да се боят от силата им.

По това време в Ралмия бушували войни от вече близо 60 години. Годините състарили барон Саркорос и той започнал да се лакоми за властта на баща си. Армиите на злото вече се гледали с недоверие една към друга и обединените сили на елфи, рицари и джуджета започнали да им нанасят поражение след поражение. Барон Саркорос обвинил за това баща си.

Накрая в замъка, където Прокълнатия бил създал това зло, избухнала ужасна свада между двамата и накрая баща и син се изправили един срещу друг, хвърляйки умопомрачителни количества черна енергия един срещу друг. От очите на Прокълнатия бликали мълнии, барона му отговарял с пламъци, лумващи от ръката му. Замъкът на баронството се сринал, а мочурището, където двамата се биели направо кипнало.

Три дни и три нощи продължила битката между двамата, а в това време армията на доброто разбила оркските пълчища. Лорд Дакавар се върнал да съобщи за провала на своя господар, но го намерил вкопчен в битка за надмощие със собствения му син.

Изборът на Рицаря на Смъртта не бил труден. Барон Саркорос го бил изместил от позицията на дясна ръка на Прокълнатия и той отдавна му завиждал, а сега се изправил и срещу собствения му господар. Черния лорд вдигнал злокобния си меч и се нахвърлил върху Саркорос, за да помогне на повелителя си.

Изправен едновременно срещу баща си и неговия палач, баронът нямал шанс. Прокълнатия прекършил съпротивата му и го зазидал жив в дълбоките пещери на Планините на Забравата, обещавайки му страдания до края на вечността.

Така векове наред барона стоял затворен в непреодолим каменен капан, без да може да мръдне в зловещия си затвор. Когато така наречения велик крал Александър обаче убил Прокълнатия, проклятието върху барон Саркорос паднало и той след няколко години сполучил да се измъкне. Следващите владетели след Алекс не били тъй силни и така злия барон създал империя на мрака с която отново заплашва сигурността на Ралмия.

Орките, верни на баща му, сме малко, но избягахме и подкрепихме сегашната кралица, тъй като знаем, че барон Саркорос е по-жесток и ужасен от нашия стар господар и тези, които му служат накрая ще имат мрачната съдба да бъдат превърнати в скелети.

Затова и съм тук — за да ви подкрепя!

Така завърши разказът на стария орк.