Чеда на Магията

22.

Изненаданите викове на постовите спасиха Крепостта от погром. Факлите им осветиха пъплещата маса, която се бе насочила под покривалото на нощта към тях и разкри гледка, която можеше да спре сърцето и на най-смелите.

Безбрежни пълчища орки, гоблини, гноми и скелети се носеха към тях, стискащи оръжия, крещящи бойни викове на скверния си език, развяващи флагове с отвратителни гербове и руни. Над тях се носеше крилата армада от дракони: два черни, леденият Манфред и поне десет скелета-дракони.

— Започва се — каза тихо Вилхелм, който стоеше в гущеровия си вид до принцеса Лийна. Двамата бяха застанали на най-високата кула и наблюдаваха идващата към тях орда.

— Този път ще трябва да се справиш без Джеси и архимага, принцесо. Освети небето за последно!

Лийна, която бе смразена от гледката на идващите чудовища, потрепери и се опита да фокусира силата си. Малка светлинка, едвам огряваща върха на кулата проблесна и изгасна.

— Не съм достатъчно силна, Вилхелм! — рече тя.

— Помисли за твоя любим, Лийна. Може би тази битка ще спаси и неговия живот — прошепна драконът. — Помисли за нощта, за самата магия, за любовта си, за Ралмия. Чувствам силата ти. Можеш да го сториш.

Лийна затвори очи. Нейната земя имаше нужда от нея. Ралмия мина като на карта пред очите й, дори места, които никога не бе виждала. Планините на Забравата, Кралския Замък, река Песнопойна, Гората на елфите и кентаврите, Града на Оракула, някогашния Остров на Обитателя… образи се заредиха в ума й: на елфи, представители на майчиния й род, излизащ от древната принцеса Лиянна, на хора, излизащи от великия род на крал Александър. Видя в спомени, които не бяха нейни самия велик крал и се учуди, че той е взел властта съвсем млад, почти като брата на… Майкъл? Възможно ли бе това? Майкъл да е от нейната кръв?

Не това обаче й направи най-голямо впечатление, а чувството на Алекс, когато се е изправил срещу две черни фигури, на старец с червени очи и на огромен Рицар на Смъртта.

Чувството бе страх и отчаяние.

Съзря очите на Прокълнатия.

И разбра истината.

„Не може да бъде“, помисли си тя, но усмивката на някогашния архимаг Санарос бе красноречива.

„Ако не аз, родът ми ще владее Ралмия навеки“, сякаш казваше тази усмивка, подкрепена от червените светкавици, изхвръкнали от очите му.

Толкова познати червени светкавици.

Но в следващия миг Рицарят на Смъртта вдигна меча си и прониза Прокълнатия в гърба и писъкът на Злия й разкри истината: Прокълнатия нямаше да владее Ралмия. Нито пък синът му.

В този миг кулата лумна с ярка светлина и злите орди, настъпващи към Крепостта застинаха.

Манфред изрева и ги изтласка напред:

— Атака!

— Ти свърши своята работа, принцесо — каза тихо Вилхелм, докато учудената Лийна наблюдаваше как от ръката й блика светлина, осветяваща тъмнината наоколо.

— Той — Вилхелм килна глава към летящия леден дракон — е мой.

И скочи от кулата. Гущеровото му тяло в движение нарасна и разпери криле, превръщайки го в драконово и битката стартира едновременно — сблъсък на защитниците на крепостта — хора, елфи и джуджета — с напиращата паплач.

Първата жертва на Вилхлем бе скелет на дракон, вонящ на мухъл. Той просто мина през него, пръсвайки го на отделни кости, сетне пламъците му поразиха втори, трети. Встрани от него черните се хвърлиха срещу зелените.

Къде беше синият му приятел?

— Не! — изрева Вилхелм.

Синият дракон бе попаднал на Манфред. Леденият дракон мина през защитата му като през хартия и подобните му на заледени глетчери зъби се забиха в уязвимата шия, а гърлото на убиеца забълва смъртоносния си заряд от мраз, лед и студ. Синият дракон потръпна за миг, преди да се пръсне в окървавени висулки.

Изплезил език Манфред нададе побѐден рев, смръзвайки кръвта на враговете си.

Вилхелм му отговори предизвикателно със своя вой и леденият дракон извърна очи към него, очи, които проблеснаха доволно, приемайки предизвикателството.

Миг по-късно двамата дракони бяха един върху друг, хапейки се, борейки се, пускайки смъртоносните си оръжия един върху друг: нокти, зъби, удари от опашките си, лед за Манфред и пламък за Вилхелм. Нищо друго около тях нямаше значение и борещите се изпаднаха в състояние на лудост. От устите им хвърчаща смъртоносни заряди мраз и жега, а скоро както нападатели, така и защитници на Крепостта се скриха от смъртта, падаща от небето. Другите дракони също се отдръпнаха в битките си настрани, вече бе останал само един зелен, един черен и два скелета. Немъртвите левиатани, тромави и глупави, не разбраха каква участ ги очаква и бяха поразени от случайно изстреляни снаряди от устите на Манфред и Вилхелм.

Оцелелият зелен дракон пристъпи към последния черен, който беше ранен. Черният се присви и се обърна да бяга, но зеленият скочи върху него и с мощен удар зад врата отне живот.

Опашката на Манфред се спусна като змия, стисна зеления за шията и я прекърши като на пиле. Зеленият дракон се свлече и застина завинаги.

Драконовата кръв валеше от небето, нападащите орки и техните съюзници бяха отстъпили, защитниците се бяха свили зад бойниците и очакваха изхода от сражението в небето.

— Изглежда, че аз ще определя кой да владее Ралмия — ухили се Манфред.

— Помияр на Саркорос, ти си просто пионка — отвърна Вилхелм и след миг драконите отново бяха един връз друг, биейки се с невиждана ярост и омраза, превръщайки се в кълбо от люспи, нокти, зъби, пламъци и лед, кълбо, което се носеше във въздуха и събаряше части от крепостната стена, погребвайки десетки защитници и стотици нападатели под срутващите се камъни.

Краят на битката дойде така рязко, както и бе започнал. В безумната си омраза драконите бяха вплели усти в целувка на смъртта, през която си предаваха огън и лед един на друг, докато ноктите пореха телата им, оплисквайки в алени люспи всичко под тях. Въртяха се в безумен танц като гигантски борещи се котки, приближавайки опасно близо кулата, на която бе застанала Лийна. Принцесата изпищя и, доверявайки се изцяло на магията си, скочи от зданието, правейки за пръв път в живота си успешна левитация, но и занемарявайки заклинанието за светлина. В следващия миг всичко потъна в мрак и нощния въздух бе разцепен от отвратителен звук на раздиращ се плат.

Огненото зарево от гърлото на Вилхелм освети нощта, разкривайки Манфред, гърчещ се в предсмъртни конвулсии, нанизан върху кулата подобно на гигантско копие.

Триумфалният рев на червения дракон ознаменува и края на сражението. Сломени от смъртта на своя повелител, орките, гоблините и гномите отстъпиха назад. Само скелетите останаха да се бият, но защитниците на крепостта бързо ги ликвидираха.

Свилата се в руините от падналата кула Лийна знаеше — Ралмия бе спасена, но само… засега.