Чеда на Магията

15.

Пътят не стана по-лек през следващите няколко дни. Пътеките бяха заледени и опасни и на няколко пъти Майкъл и Джеси се подхлъзваха почти фатално. Само бързите реакции на архимаг Далвон, който ги задържаше с магия по пътя, ги спасяваха от падане в някоя бездънна пропаст.

Планинските върхове над тях изглеждаха враждебни и безмълвни и скоро дори привиденията изчезнаха от пустите пътеки, през които го водеше Раджак.

— Някога тук моя народ е играл танци в чест на Прокълнатия — разказваше зеленикавия първожрец. — Орките са излизали от пещерите си и са правели ритуален поход до специална клисура, Разрезът на Залеза. Това е проход, известен само на орките. Той извежда до Алените Възвишения, откъдето ще се спуснем до Пустините на Жарта. Там започва и последната част от нашето пътуване.

— Ако някой ни причака в прохода? — попита Тиара.

Раджак се намръщи.

— Надявам се да не се стига до там. Проходът е слабо известен, а пътят до него, както се уверихте, не е лек. Той е и единствения изход от Планината встрани от утъпканите пътеки, които обаче са под контрола на барон Саркорос.

Когато накрая стигнаха въпросния проход, Майкъл зяпна гледката, която се разкри пред очите му.

Възхитен Джеси възкликна:

— Леле!

Проходът, забулен в мъгла, с призрачен вид водеше ниско надолу, вдълбавайки се в покритите със сняг скали.

— Слизайте внимателно — предупреди Раджак. — Може да ви се струва красиво, но пътят е тесен и почти замръзнал.

Петимата се заспускаха бавно по пътеката, която наистина бе много тежка за ходене и не след дълго всички — освен Раджак — плувнаха в пот. По средата на пътя спряха да си поемат глътка въздух и да хапнат малко, за да съберат сили и отново продължиха надолу. Вече се бе смрачило, когато бяха стигнали долната част на пътя, Майкъл спря, пое си дълбоко въздух и се усмихна.

— Трудното мина, нали?

— Надявам се — задъхан отвърна Джеси.

— Тук ще преспим — прекъсна ги Раджак. — Ако имаме късмет, утре по същото време ще сме в началото на Алените Възвишения.

— Късметът ще ви е нужен — чу се познат ръмжащ глас и от ледената мъгла пред тях в цялото си студено великолепие се материализира Манфред. Гривата му представляваше висулки, а муцуната му се бе озъбила в свирепа гримаса, разкрила яките челюсти, никнещи от червени като кръв венци.

— Още повече — продължи чудовището, — че вашият добър приятел Вили го няма наоколо да ви отърве.

Майкъл изтегли вълшебния си Меч, но чувстваше, че е напразно. Та това бе дракон. Какъв шанс имаха срещу подобно същество? Дори барон Саркорос изглеждаше приемлив противник в сравнение с бегемота, озъбил се насреща им.

Джеси не мислеше по същия начин и вдигна ръце напред, а по пръстите му засвяткаха мълнии. В този момент мракът зад него оживя и две червени очи блеснаха заканително над главата му, а старческите ръце на барона го сграбчиха и дръпнаха назад.

— Този път не, малкия — чу се злокобния глас на Саркорос. Джеси извика и вдигна длани. Мълнии се срещнаха с пламъци, а черните криле на барона се разпериха и битката остана скрита под тях.

Майкъл вдигна Меча на Дракона, готов да се хвърли да спасява брат си, когато Манфред нападна. Устата на ледения дракон забълва мраз. Далвон издигна с усилие на волята магически щит, който в последния момент спаси групата от заледяване. Раджак извика и се метна напред, въртейки тоягата си с умопомрачителна скорост. Манфред само замахна с предната си лапа и изблъска орка от пътя си, оставяйки червени ивици по зелената му кожа.

— Това ти е за Вилхелм, негоднико! — извика Тиара и пристъпи напред, вдигнала меча си. Ударът й беше блокиран от грамадната глава, която я удари в стомаха и я претърколи като играчка назад.

Майкъл нададе боен рев и се хвърли в атака, въртейки магическия си меч. Драконът с лекота се справи и с него, като изви могъщото си тяло и го шибна с опашка в гърдите. Майкъл полетя и се заби в една масивна скала. Младежът изпъшка от болка и се свлече на колене, а после заби нос в снега, зашеметен от удара.

В това време барон Саркорос бе взел надмощие над Джеси и започна да се издига с момчето във въздуха, независимо, че то крещеше и пускаше мълнии наляво-надясно, напразно мъчейки се да се отскубне от хватката на крилатото изчадие.

— Хванах го — извика барон Саркорос на своя дракон. — Избий останалите.

Манфред изръмжа и се обърна към Далвон. Архимагът пребледня и с последни сили вдигна нов магически щит пред себе си, който посрещна убийствена струя лед.

Далвон бе много силен вълшебник и издържа половин минута под натиска на дракона, преди да изпадне в несвяст, рухвайки пред левиатана. Манфред кимна доволно и протегна отворената си паст за да погълне стареца, ала Раджак и Тиара буквално се метнаха на главата му в отчаян опит да спасят другаря си. Драконът яростно изсъска и тръсна грамадната си глава, от която орка и ездачката на Вилхелм паднаха по гръб в снега.

Манфред стъпи с предните си лапи върху Далвон и Раджак и насочи цялото си внимания към Тиара, разтваряйки пълната си с остри като игли зъби.

Майкъл обаче бе на крака. Първо фокусира Джеси, който безпомощно се рееше на около два метра височина в лапите на изцяло загубилия човешки облик барон, а после намери с поглед любимата си, чиято гибел висеше над главата й.

Младежът извика и се втурна с протегнат напред меч. Драконът бе забравил за него и изненадата му беше пълна, което помогна Меча на момчето да се забие в задната му лапа, раздирайки люспи, кожа и сухожилие. Манфред нададе неистов писък, щом кръвта му шурна по снега и се обърна към дръзналата да го нападне муха. Преди някой да успее да реагира, драконът изригна с пълна сила. Струя черен лед обви Майкъл и го остави като статуя — напълно неподвижен.

Тиара изкрещя. Барон Саркорос се изсмя.

— МАЙКЪЛ!!! — извика Джеси и очите му блеснаха в кървавочервено, за миг ставайки огледално копие на тези на барона. Пръстите на момчето се изкривиха и от тях захвърча същинска буря от светкавици. Саркорос изпищя и изпусна плячката си, докато мълниите удариха дракона, който за втори път изрева.

Двамата злодеи разпериха криле и бързо отлетяха от пролома, бягайки от червения заряд, който се сипеше по тях.

Джеси плавно се спусна на твърда земя от въздуха, подобно на птица и приближи замръзналия си брат. Далвон се изправи до него, а миг по-късно Тиара приближи ледения блок, в който се бе превърнал Майкъл и го прегърна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Проклет глупак! — изхлипа тя. — Направи го за мен, а аз не го заслужавах.

Раджак остана настрани. Кръвта му се стичаше по снега, но оркът седна и хвана с две ръце главата си.

Джеси стоеше, очите му все така блестяха в червено и от тях се стичаха кървави сълзи.

Далвон сложи ръка на рамото на Тиара и се опита да я отдръпне.

— Достатъчно, момичето ми — каза той. — Отиде си. Това е.

— Не може да е това. Не може да няма някаква магия…

— Дори Прокълнатия нямаше такава сила — предрезгавяло отвърна Далвон. — Ако беше обикновено замръзване да, но от дракон…

— Аз съм достатъчно силен — каза Джеси и очите му лумнаха. — Няма да го оставя.

Момчето махна с ръка и невидима сила отмести архимага и драконовата ездачка от брат му.

— Джес, не… — отвори уста Далвон, но после поклати глава. — Давай.

Момчето кимна, приглади назад черната си коса и от очите му изригна пурпурна енергия, която обви ледената статуя. Джеси се напрегна, трябваше да е много внимателен, за да не нарани Майкъл, а само да стопи леда. Нямаше обаче и право да е предпазлив. Ледът на Манфред бе силен, а животът, пулсиращ в замръзналото тяло — много слаб.

Тогава Джеси се довери на любовта си. Спомни си как двамата братя бяха играли като малки, как бяха отишли заедно на първия учебен ден, как Майкъл го подкрепяше, когато кошмарите не го оставяха да спи. Стигна чак до вечерта преди идването им Ралмия, когато стояха в малката сладкарница, решавайки домашното му по химия.

Накрая Джеси изстена от умора и залитна напред, внимателно подхванат от притичалия Далвон. Пред него Майкъл стоеше посинял, треперещ, изнемощял, но жив.

Тиара го приближи и го прегърна силно, милвайки го по покритото със скреж лице и целувайки го по посинелите устни.

— Обичам те — каза тя, но той имаше сили само колкото да каже:

— Студено ми е.

След няколко минути Раджак бе разпалил огромен огън, край който двамата братя бяха оставени завити и изтощени да си почиват.