Чеда на Магията

8.

— Благодаря ти — малко нервно каза Лийна, виждайки книгата която бе поискала да кацва като гугутка на чина й.

— За нищо — сви рамене Джеси. — Ти какво пишеш сега?

— Заучавам една ужасна лековита магия. Прилага се върху пострадал от нападение на… — момичето сбърчи нос — птици?

— Толкова ли са свирепи пилетата в Ралмия? — учуди се момчето.

— Ами не — отвърна Лийна, — но явно е имало, хмм, прецеденти.

Двамата продължиха да преписват и запаметяват заклинанията, които Далвон им бе дал да научат, но след известно време принцесата пак въздъхна.

— Е, това мисля да го прескоча.

— Кое — отговори леко раздразнен Джеси. Бе стигнал до средата на едно особено интересно бойно заклинание: мятане на светкавици.

— Тази магия е абсолютно безсмислена… или по-точно, вече е безсмислена.

— За какво става дума? — заинтригува се момчето.

— Лек срещу нападение от Обитателя. Обитателя е древно чудовище от миналото на Ралмия. Вече обаче го няма. Джуджето Клаус, един от спътниците на великия крал Александър го е убил. Тази магия не служи за нищо.

— Съвършено права си, скъпа, не я пиши — чу се отговорът на Далвон, който тъкмо влизаше в кабинета си. — За сметка на това следващото вълшебство е за лек след драконова атака и е изключително актуално и полезно. Освен това е дълго и затова те съветвам вместо да си хортуваш с Джеси, по-добре хващай перото.

Принцесата вдигна вежди, но продължи да пише.

— Я да видя ти докъде си стигнал — Далвон приближи чина на Джеси.

— Оу — възкликна, — светкавици. Това е… доста трудна магия, ако искаш я пробвай. Бавно кажи заклинанието на глас, докато вдигаш пръсти към някаква цел, по възможност нежива. Едва ли ще стане нещо, но…

Във въздуха се чу съсък.

— Оу — повтори архимагът, скръбно гледайки разбитото си бюро, — наистина си талантлив.

— Ужасно съжалявам — сви се Джеси, гледайки невярващо ръцете си. Нямаше и представа как бе успял да извади такива огромни, назъбени червени мълнии.

— Няма нищо, Джеси, моя е вината, че не се съобразих с потенциала ти — въздъхна Далвон, сетне се обърна към него. — Наистина много впечатляващо, моето момче. Повечето магьосници…

— Какво? — попита Джеси.

— Повечето магьосници едвам правят светкавици през целия си живот — обади се зяпналата Лийна — и всички ги нагряват най-много до синьо. В цялата история на Ралмия само Прокълнатия е произвеждал червени светкавици, които изстрелвал от очите си.

— Виждам, че си свършила лековитата магия за драконово нападение! — остро отговори архимагът. — Не обръщай внимание на тази малка прилика, Джеси, ти все пак нямаш нищичко общо с Прокълнатия. Нека сега видим прогреса на брат ти с меча.

— Мога ли и аз да дойда? — попита Лийна.

Далвон я погледна сепнато.

— Но после ще допишеш за драконовия лек — отвърна й и намигна. Принцесата изсумтя.

Майкъл бе отишъл в тренировъчната зала с доста противоречиви чувства. Бяха осъществили някакъв по-нормален — и значително по-приятен — контакт с Тиара през изминалия ден, но сега той се опасяваше, че нещата ще се върнат към стандартните битки, в които бе живата мишена за Тиариния боен стил.

Драконовата ездачка обаче го посрещна седнала и до нея стояха огромния красив меч, с който си бе играла вчера — и който не бе използвала срещу орка — и сребърната броня, която също от вчера бе подготвила.

— Добро утро — каза Майкъл, леко напрегнат.

— Здрасти. Днес ще продължим с тренировките, но първо искам да ти дам нови оръжия.

— Така ли? — поколеба се младежът. — Меч и броня.

— Мечът на Дракона и Бронята на Сребърната Луна — поясни тя. — Много могъщи оръжия, изковани в древни времена. Благодарение на чудотворната им сила крал Александър успял да надвие в дуел най-великия мечоносец в историята на Ралмия — Черния Лорд Дакавар.

— Не съм убеден, че съм достоен за такива оръжия — отговори Майкъл. — Макар че не зная дали битките с Черния Лорд Дакавар са били по-тежки от упражненията с теб.

— Щом съм ти дала, значи съм те преценила за достоен. Не философствай, а се обличай — каза Тиара.

Момчето охотно облече доспехите, които бяха леки и се чувстваха като втора кожа върху него. В мига, в който взе Меча усети невероятна сигурност и умение.

Тиара изтегли своя собствен дълъг, леко закривен меч и за пръв път в очите и Майкъл прочете известна — даже значителна — доза предпазливост.

Битката започна бавно, сякаш противниците се изучаваха един друг, което бе странно, тъй се бяха изучили през последните няколко седмици. Постепенно темпото се ускори и за пръв път от началото на бойните им срещи, Майкъл имаше надмощие.

Бронята на Сребърната Луна лесно абсорбираше всеки удар, който драконовата ездачка успееше да му нанесе, а Мечът на Дракона държеше и насочваше по невероятен начин ръката му.

Когато младежът притисна Тиара до пълна защита, тя се принуди да разкрие истинските си умения и прибягна до акробатични скокове, резки отстъпления и контраатаки, с които се мъчеше да намери пролука в магическата защита на Майкъл.

Но това не беше никак лесно. Битката между двамата се проточи. В залата започнаха да идват наблюдатели, но нито един от бойците не обърна внимание. Майкъл определено изпитваше невероятно удоволствие от новите си придобивки и се бе превърнал в сребърна сянка. Тиара обаче бе много бърза и ловка, нападаше отгоре, отдолу, отдясно, отляво, диагонално, отвесно, но всеки път младежът отбиваше атаките й, изтиквайки я все повече към единия от ъглите на залата.

Отчаяна, тя се реши на рискована хватка и влезе в директен сблъсък. Меча на Дракона свали оръжието й почти до земята и малко оставаше да го изхвърли от ръцете й, когато тя се изви като котка във въздуха и изрита противника си в лицето.

Майкъл изпъшка и падна назад.

— Майк! — чу се младежът гласа на Джеси.

— Добре ли си? Извинявай! — в този миг приклекна до него Тиара. — Аз…

Момчето не й обърна внимание, а бавно се изправи.

— Не сме свършили — каза той и надигна Меча на Дракона още веднъж.

— А — дочу се гласът на Далвон, — това е интересно, но…

— Остави го — отекна и ръмженето на Раджак, — това е важно.

Тиара отстъпи назад, объркана.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя, пообъркана.

— Не — отвърна Майкъл, макар да не бе съвсем сигурен, — но не сме свършили.

И този път той нападна, оставяйки желанието на Меча да вкуси победа да го водят. Магическото оръжие отново затрака по кривия меч на Тиара, който вече бе нащърбен и изхабен.

Тя се бе изморила от постоянните скокове и знаеше, че няма повече зайци в шапката си. В сините очи на Майкъл блестеше студен огън и той триумфално извика, когато оръжието изхвърча от ръцете на младата жена, а подир миг Меча на Дракона се опря до гърлото й.

В залата гръмнаха аплодисменти.

Майкъл се усмихна щастливо, приближи драконовата ездачка и отново я целуна по устните.

— Заслужих си го — ухили се той и се обърна към брат си, който бе дотичал да го поздрави. Захвърли Меча на Дракона настрани и доволен прегърна Джеси. Знаеше, че магическите оръжия са били решаващото преимущество в негова полза, но имаше отчаяна нужда от това. Той обичаше да печели, затова и винаги се бе стремял да е силен в училище, добре изглеждащ и сигурен в себе си. Ала в последно време се бе чувствал слаб и излишен, но ето че сега отново бе на върха.

Вдигна брат си във въздуха и Джеси, гледащ към усмихналата се зад него Тиара й намигна. „Казах ти, че е номер едно“, оформиха беззвучно устните му.

— Наистина много хубава победа срещу един от най-добрите войни на Ралмия — каза Далвон.

— Тези двамата можеха да затруднят дори и мен — чу се гласът и на Харолд, който за пръв път от много време се бе появил в Замъка.

— Скромен както винаги — засмя се елфът Арлеан.

Раджак бе застанал в ъгъла на стаята и не участваше в общото веселие. Беше се наметнал в плащ с дълбока качулка, която бе надвесил над лицето си. Ухили се, когато видя как се прегръщат братята, но като цяло си оставаше мрачен.

— За Тиара ли беше? — попита го принцеса Лийна, която бе застанала до него.

— Не — оркът се усмихна топло на момичето. — Майкъл си заслужи победата.

— Глупости — сърдитото изръмжа Вилхелм. — Тиара му бутна аванс с тази броня.

Оркът се намръщи.

— А според теб момчето нямаше ли нужда от известна компенсация за това, че тя тренира бойни изкуства с дракон от шестгодишна?

Драконът изсумтя.

След около половин час доброто настроение напусна залата.

— Баронът няма да ни чака повече — обобщаваше ситуацията Далвон. — По границата с Планините на Забравата се струпват грамадни пълчища орки, гоблини и гноми, които размахват флага на древното баронство на Саркорос. Виждат се обаче и други, по-зловещи флагове, на ак-Орках, свещения град на пустинните орки. Техният гнусен вид също е струпан в огромни количества далеч от родината си. Още по-тревожно е, че към армията на барона се присъединяват и зли хора — дезертьори, наемници, разбойници и главорези, подмамени от обещания за богатства или подлъгани от баналните му, но ефективни речи.

— Какви речи? — попита Майкъл.

— Насочени са главно срещу вас и кралския род — отговори архимагът. — Барон Саркорос твърди, че вие и потомците на Великия крал сте не-ралмийци и узурпатори, и че трябва да бъдете премахнати. Елементарна пропаганда, но някои се ловят — намръщи се старецът, а после продължи. — Също така е забелязан първи ескадрон от скелети, което означава, че баронът вече се мъчи да си играе с Перлата на Феникса. Опашката на Прокълнатия е още далеч от оформянето си в небето, но немъртвите започват да се появяват. Макар те да не са така силни като истински войници, присъствието им плаши противника, а освен това появят ли се веднъж, броят им край няма, тъй като винаги има още мъртъвци, които да бъдат съживени.

Поради това полека-лека трябва да се отправяме на нашата отговорна мисия. Ние трябва да си върнем Перлата, преди непоправимото да се случи и мъртвите да завладеят живите.

— Но как ще стане това? — намеси се Джеси.

— Най-напред ще напуснем Замъка и ще продължим през степта към Планините — обясни Далвон. — Те са все още сравнително спокойни, за разлика от почти изцяло заблатената и препълнена с блатни духове река Песнопойна. Стигнем ли Планината част от нас ще останат като командири към армията на Ралмия, а другите ще се спуснат през опасния Проход на Мъглите, който ще ни отведе до Пустинята на Жарта. В самата Пустиня няма да се отправим директно към ак-Орках, а към древен залив, където някога е бил разбит Прокълнатия. Мястото е анатема за неговите същества, включително и стария барон. Оттам през древен тунел ще влезем в самия Замък на Ужаса, където с железен юмрук управлява Саркорос и ще се помъчим да си откраднем Перлата обратно и да се върнем тук. Без нейната помощ той ще е значително отслабен, а ние ще можем да разбием гнусните му пълчища.

— Планът няма да проработи — прекъсна го Раджак. — Дори и да откраднем Перлата, той ще ни настигне и ще си я вземе обратно.

— А ти какво предлагаш, орко? — обади се гневно Харолд.

— Да отидем до Замъка и да убием барона — отговори спокойно Раджак.

— Не мисля, че това е възможно — поклати глава Далвон. — Този план само ще даде на барона това, което иска. Ще постъпим така, както аз казвам.

— Кои пътуваме? — попита Тиара. — Аз и Вилхелм сме ясни, както и Джеси и Майкъл.

— Аз също ще дойда с вас — рече Далвон и хората около масата се разшумяха, — освен това с нас идват също Арлеан, Харолд и Раджак.

— Искам и аз да дойда! — вметна принцесата.

— Изключено — намръщи се Далвон.

— Много ще е опасно — каза и Джеси, изумен от предложението на Лийна. Майкъл до него кимна.

— Не мислите, глупаци — удари юмрук в длан Раджак. — Разбира се, че принцесата идва с нас.

— Поясни думите си, орко — Арлеан присви очи.

— Държите се все едно нашият враг е пълководец или крал и водим принцесата на война. Забравяте, че Саркорос е чудовище, изчадие на мрака, синът на Прокълнатия, който преди няколко века бе завладял точно този замък. Самия Саркорос нахлу тук и открадна Перлата без да му мигне окото. Оставим ли Лийна тук, я обричаме на сигурна смърт. Баронът лично ще дойде да се разправи с нея!

Другите се спогледаха. Оркът беше прав!

— Кога тръгваме? — усмихна се Лийна доволно и се изплези на объркания Джеси, който изсумтя.

— Ами може утре, стига да нямаш някаква работа — присмя се Вилхелм.