Чеда на Магията

13.

Джеси отвори очи, пронизан от чувство за внезапен хлад, огънят в камината бе угаснал. До него брат му спеше дълбоко. Джеси искаше да го побутне и събуди, но установи, че не може да помръдне. Усети прилив на страх, по тялото му изби студена пот.

Скръъъъц.

Вратата на стаята бавно се отвори и през нея влезе оформен на силует мрак, носещ се във въздуха. От мрака излизаха дълги, ципести черни криле, а в горния му край блещукаха две червени светлинки — очите на барона.

Джеси опита да каже нещо, но от устата му излезе само хриптене.

Мракът се разсея и разкри познатата старческа фигура, с дългото му палто и бомбе, които изглеждаха нелепо на фона на каменната стая. Крилете обаче останаха, а очите бяха все тъй червени.

— Здравей, Джеси — каза Саркорос весело. — Липсвах ли ти, пиленце?

Ръката на барона го натисна върху гърдите и момчето започна да се задушава. Сърцето му биеше като барабан, а безпомощността му му вся ужас.

— Страхът те изгаря, момчето ми — усмихна се старецът, — но няма защо. Всичко ще е наред, когато те взема при себе си. В мрака и сенките.

Джеси най-после успя да изкрещи и брат му скочи като ужилен от леглото. Ръката му трескаво се протегна към опряният до кревата Меч на Дракона.

— Трябваше да продължиш да спиш, момче — обърна се към него баронът. — Сега влезе в чужд кошмар.

Джеси успя да поеме глътка въздух, когато притискащата го ръка се вдигна и насочи към брат му. Чернокосото момче разбра, че това наистина не е сън. Че се случва и е реално. Че някак си барон Саркорос е проникнал в замъка, в стаята му и сега… ще убие брат му.

Майкъл вдигна оръжието си. Беше без доспехи, само по пижама… Саркорос щеше да го изпепели.

— Не! — извика Джеси и инстинктивно вдигна ръка. Пръстите му се изкривиха като ноктите на граблива птица и изпуснаха взрив от светкавици. Те изблъскаха барона назад и старческия му образ потрепери, разкривайки за миг създанието, което се криеше под него.

Приличаше на огромна муха, шибната от конска опашка.

Майкъл се метна напред с протегнат меч, готов да прониже мерзкото същество. Но Саркорос бе твърде бърз. Мрачното му тяло се изстреля във въздуха, захвърлило окончателно старческата маска и цапна русия младеж по брадичката. Той се завъртя във въздуха и се просна по гръб. От тъмнината, в която се криеше съществото блъвнаха червени пламъци. Майкъл инстинктивно вдигна меча си и острието погълна атаката на чудовището.

Крещейки Джеси продължаваше да пуска светкавици.

— Махни се от брат ми, гадино такава!

Саркорос се завъртя и тялото му се изпари във въздуха.

— Нищожен глупак! — долетя след миг гласът му от мястото, където се бе материализирал отново, безплътна фигура с червени очи и черни криле. — Сега ще видиш как всичко за което милееш, се разпада пред очите ти!

Съществото на злото плесна с криле и отлетя от стаята с пронизителен писък, който едва не пукна тъпанчетата на Джеси.

Отвън се чуха гласове, но младият магьосник не им обърна внимания, а приклекна до брат си, който с мъка се изправяше.

— Добре ли си, Майк?

— Аха — отвърна кисело младежът. — Успя да ме спасиш, както обеща.

Джеси поклати глава.

— Ако не беше станал, вече да съм умрял. Не можех да мръдна под ръката му. Ти ме спаси, братле, както си го правил винаги — с тези думи младежите се прегърнаха.

Поуспокоени двамата излязоха в коридора, тъй като навън шумът се усилваше.

— Нападат ни! — появи се от нищото Далвон. — Нощна атака! Как е станало…

— Саркорос беше тук — каза бързо Джеси. Архимагът сложи ръка на устата си, дотичалата зад него Лийна рязко си пое дъх.

— И какво стана? — попита тя.

— Прогонихме го — сви рамене Джеси. Не искаше да влиза в подробности колко сериозна е била ситуацията всъщност.

— Изглеждаш много привлекателен по пижама — чу се гласът на дотичалата Тиара, — но все пак ти препоръчвам да си сложиш Бронята на Сребърната Луна.

Майкъл изсумтя недоволно, ала се затича обратно към стаята си. Когато след малко излезе в пълно бойно снаряжение, той попита драконовата ездачка:

— Защо не си с Вилхелм?

— Навън има и други дракони — намръщи се тя. — Не ми дава да се меся в тази битка.

— На бойниците има достатъчно битки — каза Далвон. — Идете натам. Джеси, Лийна, елате с мен. Ние трябва да осветим с магия нощта. Мракът прави създанията на барона силни.

Майкъл и Тиара излязоха навън, където цареше истински ад. По стените на крепостта се катереха орки, гоблини и гноми, размахвали криви, ръждиви ятагани. Те може и да имаха някакъв език, но на Майкъл му се стори, че си общуват с мучене и ревове, като животни.

Драконовата ездачка посрещна нападателите с дългия си закривен меч и скоро дузина от тях паднаха в краката й. Майкъл я зяпна. За момент му прилоша.

— Не ги гледай, нападай ги! — кресна му Тиара, докато изритваше един дебел орк, който се катереше по бойниците. Той падна назад и крясъкът му изпълни нощта.

— Аз… — опита да каже Майкъл с празен поглед. Устата му беше пресъхнала. — Не мога…

— Или те нас, или ние тях момче — долетя гласът на Харолд отстрани. Джуджето въртеше двуостра брадва със страховита вещина. — Нямаш голям избор.

— Ако не можеш да се биеш с живи същества — намеси се изникналия отнякъде Арлеан, — ето ти една друга мишена.

Елфът посочи наляво. Майкъл бавно се обърна.

— О, Боже — прошепна той.

Към него приближаваха дузина скелети с вдигнати саби. В празните им очни кухини блестеше мрачна синя светлина, а гнилите им зъби тракаха като кастанети.

— Богородице — мъчително преглътна той, точно преди скелетите да го нападнат. Ръждивите им оръжия заудряха Бронята на Сребърната Луна като градушка и той най-после се раздвижи. Мечът на Дракона се завъртя около него, сам направляващ ръката му. Острието мина през враговете, все едно ги няма. Немъртвите се разпадаха още при допира с метала. Дългите тренировки с Тиара дадоха своя резултат и младежът се превърна в разрушител за скелетите, които прииждаха от един определен ъгъл, отделно от останалите части на армията, пратена от Саркорос.

От небето си чу трясък и всички вдигнаха глави за да видят как Вилхелм, бълващ пламъци, начупва на части гигантски драконов скелет, който напразно се мъчеше да го ухапе. Синът на Клара Великолепната нададе победен рев, когато буквално разби врага си. Пламъците му осветиха нощта. Сякаш като отговор от централната кула лумна ярка зелена светлина, която разсея мрака на нощта.

Вилхелм спря да реве и изруга. Към него се носеше враг много по-лош от немъртвия дракон. Покрит със снежнобели люспи, искрящи като висулки, с дълга бяла грива по мощния врат и муцуна, изкривена в неистова омраза, леденият дракон Манфред изръмжа:

— Нямаш идея колко дълго чаках този момент.

Магията, ръководена от заклинанието на Далвон премина през тялото на Джеси и силна зелена светлина лумна в нощта едновременно с фучащия в студения въздух драконов огън. Момчето ахна. Цялата крепост бе обкръжена от орди орки и гоблини, зеленикави гнусни същества, въоръжени с ръждиви остриета. Нечленоразделните им ревове отекваха навсякъде и макар да не разбираше речта им, младият магьосник разбра, че това са песни за смърт и кръв.

Но не това го стресна.

Във въздуха, към Вилхелм летеше враг, по-страховит противник за червения дракон и от гигантския скелет, и от блатната хидра.

— Нямаш идея — изръмжа ледения дракон — колко дълго чаках този момент.

Двете величествени същества за момент стояха неподвижни и битката на другите за момент прекъсна, сякаш бяха дребни и микроскопични мушици, които само бяха подгрявали студената ралмийска нощ за сблъсъка на тези два титана.

Миг по-късно Вилхелм и ледения дракон се нападнаха. Беше удивително да се наблюдава как две толкова огромни създания могат да се движат така бързо, като пепелянки, сблъскали се над трупа на мишка. Огнени пламъци направиха кървавочервено зарево в нощта, отвърнаха им струи от черен лед. Двата дракона се нападаха отново и отново, омразата в очите им се четеше ясно. Никой не се намесваше в сблъсъка им, дори приятелите на Вилхелм, въвлечени в сблъсък с два черни свои братовчеда и армада от драконови скелети, които изглеждаха грозно и неестествено до живите си събратя, пародия и обида за великия род на крилатите левиатани.

Вилхелм започна да отблъсква Манфред далеч от лагера на ралмийците, но ледения дракон бе подъл и жаден за кръв. Той нададе гневен писък за помощ в небето и от мрака долетяха още два драконови скелета, чиито челюсти тракаха неистово в опит да захапят плът.

Това стихче дойде неканено в ума на Джеси и той гневно го прогони. Саркорос, помисли си момчето.

В това време грозните немъртви се вкопчиха в летящия Вилхелм. Той изрева гневно и огънят бликнал от устата му изпепели скелетите, но това малко разсейване бе достатъчно на Манфред. Коварният леден дракон се метна напред и подобните му на назъбени глетчери зъби се впиха в здрава плът, бълвайки лед направо в организма. Червеният дракон извика от болка, но нямаше как да се отърве от мъртвата хватка на своя противник, бълваше пламъци по главата му, но ефектът беше нулев.

Вилхелм умира, даде си сметка Джеси и гневът забушува в цялото му същество. Вдигна ръка и заканително изкрещя, а от пръстите изхвърча огромна червена назъбена мълния, която отблъсна ледения дракон от плячката му. Манфред изрева, но в този миг до главата му прелетя зловеща крилата фигура и скоро той потъна в нощта.

Малко след него отстъпиха и черните дракони, а подир тях орките, гоблините и скелетите.

Бяха издържали първата битка. Но атаката скоро щеше да продължи.