Чеда на Магията

3.

— Ето — обясняваше Майкъл, дъвчейки бавно от парчето горещ черешов пай, докато решаваше домашното на Джеси пред него. — Това става, защото…

След дълго обяснение на урока по химия, Джеси въздъхна:

— Не знам как издържаш тази наука!

— Не я издържам — сви рамене Майкъл, — затова гледам да поназнайвам това-онова, за да не ми прави проблеми.

Двамата отпиха от чашите с горещ шоколад и продължиха да похапват от пайовете си. Бяха седнали до камината на заведението, в която игриво пукаха пламъци. Говориха си известно време за музика, комикси и момичета, а Майкъл нарочно избягваше неприятните за брат му теми като химията или кошмарите му. Беше търпелив. Когато Джери се почувстваше достатъчно сигурен, щеше да зачекне темата. Майкъл не искаше да го притиска и изнервя.

Двамата бяха минали през това и преди. Бяха успели да се справят с кошмарния сън. Щяха да успеят и сега.

Внезапно вратата на сладкарницата се отвори. Джеси се сви в стола притеснен, а очите на Майкъл се изстудиха.

— Какво искаш, Бернар? — попита той, не прикривайки враждебността си.

Пакистанецът изглеждаше изнервен.

— Мога ли да седна? — попита той.

— Щом се налага — отвърна Майкъл.

Бернар го изгледа накриво и седна между братята. Джери се отдръпна още малко към пламъците. Неприязънта му към пакистанеца бе доста силна, а освен това се и боеше от него.

— Днес при нас дойде много странен човек. Търсеше брат ти. Теб. — Той погледна Джеси.

— Какъв човек? — попита чернокосото момче.

— Не знам — въздъхна пакистанецът, — но беше странна птица. Караше някаква кола като от музей и бе облечен в дълъг черен шлифер, като ексхибиционист. Каза, че е от „Скотланд Ярд“. Каза също и че убиецът на майката на Джеси бил избягал от лудницата.

— Майката на Джеси е починала от инфаркт — бавно отговори Майкъл и вдигна ръка, преди брат му да се обади.

Лицето на Бернар се издължи.

— Така ли? Значи работата е лоша — пакистанецът изгледа криво братята. — Виж, аз разбирам от ченгета. Имал съм си работа с тях покрай моите… — Бернар се ухили — хобита. Тоя тип не беше ченге, но никак не ми хареса. В бандата не сме бъзета, но след като си тръгна дори Бъба трепереше като лист. А Бъба не се впечатлява лесно, леля му прави вуду все пак.

— Бернар, ако това е някаква шега, е много тъпа — каза Майкъл.

— Не е шега! — изсъска пакистанецът. — Честно ви казвам. Тоя човек търсеше Джеси. Ако бях на вас, бих внимавал.

Сетне Бернар стана и си тръгна, Джеси погледна Майкъл тревожно.

— Какво ще правим?

— Това може да е шега — отговори русия младеж, — не му вярвай на тоя поплювко.

— Според мен не е шега — настоя Джеси. Изглеждаше разтревожен.

Погледите им се кръстосаха.

— Според мен също не е шега — накрая призна Майкъл. — Ще се обадим на нашите и ще решим какво ще правим.

— А как ще се приберем? — попита Джеси.

— Хей, онзи човек едва ли е вампир — усмихна се небрежно Майкъл, — но ако се тревожиш, имам кинти, ще вземем такси.

Двамата излязоха от сладкарницата и спряха най-близкото минаващо такси като му казаха да ги прибере вкъщи. По пътя заваля дъжд и шофьора включи чистачките. Стигнаха бързо и след като платиха сметката от четири лири се затичаха през двора към вкъщи, за да не се измокрят. Вече зад прага на дома си, тъмнината ги обгърна.

— Мамо! — викна Майкъл. — Тате?

Джеси запали лампата и се огледа.

— Къде ли са? — зачуди се Майкъл. — Не е в стила им да изчезват така.

Джеси нервно погледна през прозореца.

— Какво? — попита го брат му.

— Отпред няма черна кола — облекчено се усмихна по-дребното момче и двамата се засмяха.

— Ето ви най-сетне — чуха непознат глас и се обърнаха. На стълбите за горния етаж стоеше много нисък мъж, загърнат в тежка наметка с качулка. Лицето му бе опасано от черна брада, която му придаваше известна свирепост. Зад него имаше друг мъж — издължен, строен, с дълга руса коса и неестествено заострени уши, облечен в старинни зелени дрехи.

Джеси си пое дълбоко въздух. Майкъл вдигна вежди:

— Кои сте вие? Къде са мама и тате?

— Те са добре — отговори ниският. — Пратихме ги към лятната ви вила по морското крайбрежие. Там ще е доста по-безопасно.

— Така ли? — поклати русата си глава Майкъл. — А защо ще ходят есен на море?

— И защо няма да ни вземат? — обади се и Джеси.

— Най-добре се качете горе да обсъдим нещата — намеси се човекът с острите уши. — Нямаме много време.

Двамата братя се огледаха. Нямаха голям избор.

Когато четиримата влязоха в стаята на момчетата, ниският човек започна:

— Ще говоря бързо и вие няма да ме прекъсвате. Част от това, което кажа няма да го разберете. Въпреки това ме изслушайте кротко. Преди четиринадесет години майката на Джеси бе убита. Човекът, който я уби бе лукав и безмилостен и избяга от ударите на закона. Ние трябваше да скрием бебето. Затова го доведохме тук. Човекът, който я уби обаче, намери това място.

— Кое място? — прекъсна го Майкъл. — Това е Англия, не Северна Корея.

Ниският мъж го изгледа мрачно.

— Помолих да не ме прекъсвате. Ние идем от далечна страна. Тя се казва Ралмия. Бащата на Джеси беше ралмиец. Майка му бе англичанка.

Майкъл сбърчи вежди.

— Никога не съм чувал за страна на име Ралмия.

— А той е отличник по география и история — кимна Джеси. — Ако не я е чувал, значи е по-изолирана и от Северна Корея.

— Тази страна не е в този свят — звънна мелодичният глас на онзи с острите уши. — Тя е много далеч. В друго измерение.

— Това е абсурдно — каза Майкъл.

— Не чак толкова, Майк — възрази Джеси. — Виж съществото в езерото…

Ниският човек кимна одобрително.

— Дали ми вярвате или не, няма значение. Вие ще трябва да дойдете с нас.

— Къде? — попита Майкъл.

— В Ралмия, разбира се! — отговори по-дребният. — Къде другаде?

Майкъл тръсна глава.

— Това е нелепо — рече той. — Що за измислена история?

Джеси обаче бе на друго мнение.

— Казахте, че човекът убил мама ни е намерил. Той обаче не е… човек.

Ниският бе изненадан.

— А ти откъде знаеш това?

— Видях го в сънищата си. Преди, когато бях още малък, сега отново.

— Отново? — обади се човекът с острите уши. — Това е много лошо. Значи той е тук. Бързо, трябва да се махаме.

— Никъде няма да ходим — заинати се Майкъл. — Искам да чуя мама и татко. Да питам те какво мислят по въпроса!

— Те ме познават и ми имат пълно доверие — изсумтя дребният, — а сега да тръгваме. Няма време за губене!

— Да ги послушаме, Майк — подкрепи ниския мъж и Джеси, — ако онова нещо е тук… може би то е свързано със странния човек, който ме е търсил при Плъховете.

— Вече са те търсили? — човекът с острите уши пребледня. — Значи сме закъснели. Трябва незабавно да се махаме!

— Никъде няма да ходим! — изтърва нервите си Майкъл и скочи. — Това са пълни абсурди! Напуснете къщата ни!

— Майк, недей! — прекъсна го брат му. — Ако ни мислеха злото, досега отдавна да са разкрили намеренията си.

— Аз… ъъъх! — В този миг човекът с острите уши направи крачка напред и с мълниеносно движение изви ръката на Майкъл и допря нож до гърлото му:

— Брат ти е прав. Ако ви искахме мъртви, досега щяхте да сте покойници. Но ние… — усмихна се остроухият — ви искаме живи. — И пусна Майкъл.

Младежът разтри ръката си, гледайки подозрително слабичкият гост, който така лесно го бе надвил.

— А сега да тръгваме! — настоя дребосъкът.

— Хайде, Майк — подкани го и Джеси. — Имам добро предчувствие.

По стълбите на къщата се чу скърцане.

— Предчувствието ти те лъже, млади момко — чу се сух глас и на входа на стаята изникна висок възрастен мъж, загърнат в дълъг черен шлифер, с поомачкано бомбе и ръце, скрити зад черни ръкавици.

— Саркорос — изсъска остроухият и в ръцете му блеснаха кинжали. Миг по-късно те хвърчаха във въздуха, забивайки се в тялото на стареца. Джеси извика изплашено, а брат му зяпна.

Старецът, наречен Саркорос обаче не се впечатли ни най-малко.

— Твоите оръжия не могат да ме наранят, елфче — каза насмешливо той и вдигна ръце, изкривявайки пръстите си като нокти на граблива птица.

— Пазете се! — изкрещя ниският човек и четиримата в стаята се хвърлиха настрани. От пръстите на Саркорос лумнаха червени пламъци, които облизаха стените и подпалиха пожар в стаята. Прозорецът се пръсна, а вятърът навя дъжд в помещението.

Нападателят пристъпи към падналите си жертви, като целият се гърчеше от неприятен смях.

— Сега Джеси идва с мен, а останалите ще изгорите. Няма как да ме спрете.

Джеси запълзя назад изплашен, а Майкъл стана и се метна към ужасния старец с вик:

— Остави брат ми намира… ъъ!

Бърз като кобра, възрастния човек го зашлеви през лицето. Момчето се завъртя на 180 градуса и се просна стенещ по очи на земята… Имаше чувството, че го е ритнал кон.

Джеси извика, а елфът отново се изправи. Гласът на ниския човек обаче изпревари всички.

— Пропускаш възможностите на този свят, Саркорос.

Старецът бавно се обърна към дребосъка и видя как той стиска в яките си ръце малък автомат.

— Джудже… — изсъска той, но ниският мъж го изпревари и натисна спусъка. Картечният откос затрещя оглушително в пламтящата стая, а въздухът се изпълни с мирис на барут. Куршумите подхванаха и изблъскаха стария магьосник, който нададе нечовешки писък и претърпя ужасна трансформация, превръщайки се в нещо подобно на огромен прилеп.

Оловото обаче го изблъска пред прозореца и чудовището се удари в близкото дърво, пищейки гневно, след което внезапно млъкна.

— Хубави оръжия си имате на тази земя, момчета — каза джуджето и захвърли автомата настрани, — но не вършат работа в Ралмия. Да се махаме преди онзи да се съвземе!

Прекалено изплашени за да разпитват или да се чудят, момчетата последваха ниския си спасител и остроухия му приятел. Пред къщата си видяха старинната черна кола, за която им бе говорил Бернар, ала на отсрещния тротоар бе паркиран и причудлив микробус — явно крайната цел.

Отвътре возилото нямаше нито волан, нито табло или скоростен лост. Всъщност представляваше тясна дървена стая, в центъра на която стоеше светещо кристално кълбо.

— Стоунхендж — каза джуджето и потърка сферата.

Кълбото зажумя с шума на обикновен двигател и чудодейния микробус се отдалечи от вече пламтящата къща на семейство Сандърс.