Чеда на Магията

11.

Майкъл отвори очи и видя над себе си платнището на шатра. Забеляза, че е без доспехите си и е завит в дебело кожено одеяло.

До леглото му бе поставено буре с димяща и излъчваща топлина вода, при вида на която момчето забрави в миг за съня и се втурна да се къпе, щастливо отмивайки мръсотията и умората от себе си и макар от време на време да простенваше леко — целият бе в синини от чудовищния удар на хидрата — изживяването го зареди с нова енергия. Джеси бе в другия край на шатрата и още спеше. Брат му реши да не го буди и след като се изкъпа навлече чистите доспехи — някой ги бе почистил — излезе от палатката. На открито бе едва призори, а студът проникваше дори през вълшебната броня. Единствените будни бяха Харолд и Раджак, които, преодолели вековната омраза между народите си, играеха на зарове. Вилхелм лежеше между две от общо трите шатри и младежът забеляза Тиара, свила се като пиленце под крилото му. Стори му се малка и уязвима в този момент.

— Три на нула — чу се доволният глас на Харолд и недоволното сумтене на Раджак подсказа кой водеше в резултата. Оркът мерна Майкъл и се изправи.

— Хидроубиецът — галантно се поклони.

— Славен подвиг, наистина — кимна одобрително джуджето. — Не мога да повярвам, че го извърши същото момче, което казваше, че Ралмия е глупост.

Майкъл сбърчи нос. Не се чувстваше горд от убийството на огромната змия, считаше, че е въпрос на късмет, а и вътрешно дори му беше малко жал за звяра. Той обичаше животните и не се радваше, че е убил митично създание, дори за да спаси живота си.

Харолд каза, че иска да поспи още малко и остави момчето насаме с Раджак. Майкъл седна край пламъците. Погледът му неусетно се спря на Тиара, която леко се размърда в съня си.

— Харесваш я, нали?

— Нещо такова — отвърна той.

Раджак се усмихна и показа жълтите си зъби:

— Не ви се бъркам. Просто отбелязвам очевидното. То не е нещо срамно, де. Когато един млад мъжкар прекара известно време с красива млада женска, нормално е да се харесат.

Майкъл реши да не отговаря. Мразеше такива хора — а и орки — които обичаха да коментират очевидното и да го отбелязват като част от богатия си жизнен опит.

— Затова и беше сърдит, нали? — продължи Раджак. — От тренировките. Ти искаше да я целуваш, а тя те биеше.

Майкъл изпъшка при неприятния спомен.

— Знаеш ли защо Тиара е толкова мрачна? — попита той.

— Не — поклати глава младежът, внезапно заинтригуван. — Ти знаеш ли?

— Да — ухили се орка.

— Какво е станало?

— Тиара беше известна благородничка, потомка на известния род на прочутия адмирал Роло. Родителите и я гледаха като слънце. Тя растеше като кокетно момиче и се готвеше за придворна дама на принцесата, която — оркът лукаво присви очи — май е завъртяла главата на брат ти.

Майкъл за момент се усмихна. Оркът беше прав. Джеси здравата бе хлътнал. После обаче мисълта му се върна на Тиара.

— Какво се е променило? — тихо попита той.

Раджак се ухили още по-широко.

— Убих родителите й.

Майкъл зяпна, за момент неспособен да асимилира чутото. В следващия миг ръката му потърси Меча на Дракона, но той бе останал в шатрата.

— Спокойно, пиле — продължи орка. — Това беше минало. Минало-заминало. А и ако ме нападнеш — вдигна вежди Раджак, — ще умреш със или без Меча на Дракона.

Майкъл потрепери.

— Как?

— Тогава бях войник на барона — сви рамене оркът. — Родителите на Тиара бяха мои врагове. Те се опитаха да ме спрат и си го получиха.

— К-какво се промени — гласът на Майкъл трепереше от възмущение.

Оркът помълча за момент, сетне продължи.

— Трябва да разбереш каква обида бе за нас смъртта на Прокълнатия. Когато той умря нашата култура се обезсмисли напълно. Със завръщането на сина му всичко изглеждаше страхотно.

За миг гласът на Раджак прозвуча замечтан.

— После открих истината за легендите и разбрах, че барон Саркорос е бил враг на моя господар. Видях, че няма смисъл да му служа и го предадох. Това спаси Гората на Елфите от присъединяване към Империята на Саркорос. И ме приеха в замъка.

— А Тиара?

— Тя знае кой съм, знае и че аз съм загубил не по-малко от нея. Роден в свят, в който моя повелител го няма, но лъжлив негов пророк обещава щастие и благодат. Бях измамен. А родителите й бяха жертви във война. Такива има много. Ако сега тя е заплашена, бих я защитил — може би и с живота си.

— Ти все още ли почиташ Прокълнатия? — гърлото му пресъхна.

— Безусловно — отговори Раджак. — Той е зъл, покварен и измамен като сина си и аз знам това. Но е и моят господар и повелител.

Двамата останаха смълчани за миг, сетне орка стана разклати два зара в дланта си:

— Една игра?

Джеси се събуди доста по-късно от брат си и го завари да си доспива, отпуснат на съседното легло.

— Добро утро.

— Здрасти — отговори Майкъл. — Как си, братле?

— Добре — очите на Джеси се разшириха. — Какво стана с хидрата?

— Убих я — късо отговори брат му, сетне се ухили, — макар да беше доста изморително.

— Ти си я… убил?

— Нищо работа, макар, както казах, да изтощава — сви рамене Майкъл, сетне рече. — Има топла вода. Далвон я приготвя още от вечерта.

Джеси се зарадва на новината и се изкъпа набързо.

— Защо още не сме тръгнали на път? — попита той, търкайки с кърпа мократа си глава.

— Навън пак заваля — изгримасничи Майкъл. — Сутринта времето обещаваше да е студено, но поне да не вали повече. Малко след това обаче отново се завихри виелица.

— Е няма ли да тръгваме все пак по някое време? Саркорос може да пуска буря подир буря.

Майкъл се изправи от леглото.

— Ще тръгваме, но преди това трябва да изчакаме Тиара и Вилхелм да се върнат. Те отлетяха да разузнаят областта.

Двамата братя излязоха от шатрата за да се уверят колко е лоша ситуацията. Снегът валеше на парцали и правеше видимостта нулева. Спътниците им също се бяха затворили в шатрите си, Лийна, за неудоволствие на Джеси, явно се бе скрила в палатката си.

— Отивам да я видя — каза си той на глас.

— Принцесата ли? — усмихна му се Майкъл. — На добър час!

— Как го каза? Все едно моето момиче бие гаджетата си.

— Имах предвид краткия, но леден път през бурята, Ромео — засмя се брат му.

Джеси пое дълбоко въздух и се затича към малката самостоятелна шатра на принцесата, излагайки се за десетина секунди на пълната ярост на виелицата, която положи всички усилия да го издуха.

Нахлул в палатката на Лийна, целият бе заснежен.

— Колко любезно влизане — коментира принцесата, която четеше някаква книга за лековити билки.

— Извинявай, ако те безпокоя — изчерви се Джеси, докато отърсваше черната си коса от снега.

— Няма нищо — изправи се Лийна и дори му сипа чай. — Радвам се, че си добре. Вчера много се притесних като припадна.

— Заклинанието ме изцеди — призна си.

— И понеже беше свеж, взе, че нападна и хидрата — промърмори тя. — Щеше да се умориш с този ентусиазъм. Добре, че беше брат ти. Той как е? — запита разтревожено.

— Горд — ухили се Джеси.

— И двамата вчера бяхте невероятни. Радвам се, че сте добре. Та кажи сега какво има?

— Как какво има — запъна се момчето.

— Ами за какво дойде? — усмихна се принцесата.

— Ъъ… просто да те видя… аз… — притесни се Джеси. — Нещо обезпокоил ли съм те?

— Не — Лийна изглеждаше доволна — и аз просто се радвам да те видя — невинно рече тя.

Джеси имаше чувството, че го подиграват, но не можеше да каже точно защо.

Тиара се бе свила на гърба на дракона. Ако не беше топлината на огромното му люспесто тяло, щеше да е замръзнала. Червените и коси бяха целите в сняг, а очите и сълзяха от вятъра. От никъде не се виждаха орки, само гъсти облаци, бълващи сняг. Един от тях, по-тъмен от другите, се носеше с невероятна скорост към тях.

— Странен облак — каза младата жена, а очите й се разшириха, — но това са…

Вилхелм изви шия назад и внимателно я налапа, скривайки я в огромната си паст, сетне издиша през ноздрите си струя пламък, миг преди няколко хиляди гарвана да го връхлетят отвсякъде. Птиците бяха напълно полудели и нападаха като пчели, умирайки с десетки, докато забиваха нокти и клюнове в могъщото тяло. Всеки противник би бил съкрушен от подобна атака, но не и Вилхелм. Драконът потръпна от болка, но спокойно затвори очи и започна да бълва пламъци през ноздрите си, да маха с криле и да размахва лапи, поразявайки рояка от гарвани, врани, гарги и косове, които го бяха обкръжили и яростно го кълвяха.

Драконът нямаше право да носи този враг в лагера и продължи битката докато не изтреби и последната птица. Сетне плавно се спусна на земята и изплю Тиара на земята.

— Извикай помощ — изръмжа накрая уморено и се просна настрани. Цялото му тяло кървеше.

Виковете на Тиара изкараха всички от шатрите им.

— Помощ — викаше с мокри от сълзи очи.

— Какво има? — попита отзовалият се пръв Майкъл.

Тя се метна на врата му и зарида.

— Вилхелм… отвсякъде ни нападнаха гарвани… той е ранен.

След минути групата тичаше към мястото на нападението, оставяйки Харолд, Арлеан и Раджак да пазят лагера и багажа отзад. Далвон бе силно разтревожен, Джеси и Лийна бяха изпълнени със страх.

Накрая стигнаха до дракона. Кръвта му бе напоила снега наоколо, а той лежеше отпуснат и тихо хриптеше.

— Измихте ли се, закусихте ли? — изграка той уморено. — Мислех, че никога нямаше да дойдете.

— Приятелю — въздъхна Далвон с облекчение. — Ще имам нужда от вашата помощ. Принцесо, помниш ли онова заклинание срещу нападение от птици?

Скоро Далвон и Лийна направиха магията, използвайки Джеси за източник на необходимото количество. Щом раните по тялото на Вилхелм се затвориха, драконът се сви в дребната си гущерова форма.

— Явно вече и небесата не са безопасно място — изръмжа недоволно той.

Тиара го прегърна, а сетне се обърна към маговете, признателно стисна ръката на Далвон, прегърна Лийна и целуна Джеси по бузата. Майкъл усети как го жегва ревност, а принцесата направо изсъска.

За щастие обаче драконовата ездачка ги успокои като целуна и Майкъл по устата, а накрая и дракона по муцуната — толкова сърцато, че Вилхелм каза:

— Мила, знам, че искаш да ми го върнеш задето те лапнах, но няма да успееш да ме глътнеш и ти, колкото и да е по-малка тази ми форма.

— Е, всичко мина много по-добре, отколкото можеше да предположим — въздъхна облекчено Далвон. — Така че трябва да сме благодарни.

След успешно завръщане в лагера компанията отново се подготви за път.