Чеда на Магията

12.

През следващите няколко дни пътуваха спокойно, без повече премеждия. Далвон дори изчисли, че прибързаната атака на барона ще му коства много.

— Неговите гарвани-вестоносци се жертваха, но без никакъв успех. Сега ние най-сетне ще имаме възможност да изготвим тактика, без постоянно да ни следят.

Дори виелиците поутихнаха и сега пътят им вървеше леко. Майкъл продължи тренировките си с Тиара, а още на първата от тях го очакваше неприятна изненада — върху сняг и лед предимството на оръжието му се губеше пред ловките и гъвкави движения на драконовата ездачка, която при няколко пробни сражения го просна още преди да е успял да настъпи. Двамата обаче не бяха единствените, които тренираха. Харолд и Арлеан също се включиха в демонстративните схватки, джуджето с късата си брадва, елфът с острите си кинжали. Харолд, който разчиташе на ниския си ръст и опита си на сняг — все пак бе родом от Планините на Забравата — бе опасен за всички съперници и често ги принуждаваше да допускат грешка, макар да не му бе лесно да се възползва от нея поради късото оръжие. Все пак джуджето съумя да се наложи над Арлеан и да изненада Майкъл, а накрая завърши наравно и с Тиара, като жената впоследствие призна, че е имал предимство над нея. Елфът, който все пак предпочиташе лъка и стрелите или пък метателните кинжали, изгуби от всички. Оръжията му за близък бой — същите тези кинжали — не можеха да се сравняват нито с великолепните броня и меч на Майкъл, нито с предимството от ръста в дуела с Харолд, нито му позволиха да доближи Тиара, която бе не по-малко гъвкава и ловка от него.

Над всички обаче бе Раджак. Той се включи в тренировъчните боеве само веднъж, но победи абсолютно всичките си съперници един след друг в рамките на десет минути, проснал ги безпомощни на снега с тежкия си жезъл.

След тази демонстрация никой повече не канеше върховния оркски жрец в приятелските битки.

Доста по-миролюбиво протичаха приготовленията при магьосниците. Джеси продължаваше да задълбочава в теорията на магията и Далвон редовно го поздравяваше за напредъка му, изумявайки се от таланта му. Лийна напредваше в лечителските магии, макар, разбира се, силата й да бе далеч от тази на все повече влюбващото се момче. Тя нямаше нищо против създалата се ситуация, тъй като отвръщаше на чувствата на Джеси.

Така пътуването им мина леко и приятно, но към реалността ги върнаха първите постове и укрепления, който се появиха заедно с приближаващите Планини на Забравата. Патрулираха мрачни джуджета, хора и — макар и малко, тъй като бяха заети със защита на своето кралство от другата страна на долината — елфи и кентаври. Всички много се радваха, щом видеха Далвон и не пропускаха да му се оплачат от лошите вести — че в Планините се събират несметни пълчища орки, гоблини и гноми, подсилени от скелети и няколко зли дракона. От време на време в нощното небе пък прелитало грамадно крилато изчадие, което изпълвало защитниците с ужас.

Самият Саркорос, досети се Джеси и сърцето му се изпълни със страх, но и с едно ново, непознато чувство, пламнало след успешните му уроци по магия. Джеси искаше мъст. Това същество бе измъчвало сънищата му години наред, бе го тормозило и бе отнело родителите му.

Но с новите си магии той нямаше да позволи да бъде сплашван наново. И щеше да предпази близките си. Очите му се спряха на Майкъл, на принцесата, на драконовата ездачка.

Щеше да ги защити.

Подобни мисли терзаеха и брат му. При все заякването на Джеси, той все още го чувстваше като уязвимото си братче. Русият младеж се зарече на себе си, че с новите си оръжия ще успее да предпази Джеси… дори ако това означава да се изправи срещу Барона лице в лице.

Саркорос обаче повече не се яви наяве. Освен слуховете за злокобните му прелитания имаше и други, по-лоши новини: за войници, измъчвани от кошмарни съновидения, които ги караха да хукнат полудели из степта, към разширяващите се постоянно блата, където се присъединяваха към растящата армия от блатни духове.

— Новините ти са стари — успокои Далвон един оплакващ се постови, младеж, чиито зъби тракаха от студ. — Блатата повече няма да се разширяват. Взехме мерки за това.

Архимагът го затопли с магия и групата продължи пътя си.

С всеки изминал ден Планините на Забравата ставаха все по-големи и стръмни пред очите им и тъкмо, когато пътят им започна да се издига нагоре, стигнаха огромна крепост, която бе последната и най-важна точка от защитата на Ралмия. Нататък, та чак до другата страна на Планината, където се бранеха елфи, кентаври и независими градове, се простираше Империята на барон Саркорос, която се разширяваше и към скритите Пустини на Жарта, от чиито център ак-Орках управляваше барона.

Конници посрещнаха Далвон и спътниците му, приветствайки ги с добре дошли. Скоро групата от уморени спасители бе приета в Крепостта, наречена Последен Зъб и много от войниците, които я охраняваха приветстваха с викове новодошлите, особено Майкъл. Младежът се учуди, но Тиара скоро му обясни причината за радостта на войните.

— За пръв път от времената на Великия Крал Александър някой носи Бронята на Сребърната Луна, вдигнал Меча на Дракона. Освен това, ако се вярва на легендите, кралят е приличал на теб, бил млад, рус и хубав — ухили се драконовата ездачка.

В замъка имаше и още няколко дракона — четири зелени и един син. Вилхелм прие истинската си форма и се заприказва с тях, разказвайки им за атаката на враните.

— За наш срам, ние ги видяхме и се скрихме — каза синият дракон. — За пръв път видяхме такова множество птици и се уплашихме.

— Добре сте сторили — одобрително изръмжа Вилхелм. — Не всеки дракон би издържал подобна атака. Аз обаче избих проклетите вестоносци на Барона и сега той ще може само да гадае за състоянието и местонахождението им.

— Едва ли — възрази един от зелените дракони. — Манфред и гнусните представители на неговия леден род, заедно с винаги проклетите черни, също прехвърчат из небесата и слухтят какво правим.

— Да слухтят! — изсумтя червеният дракон. — Те се виждат лесно. Без враните си Саркорос ще е сляп и глух, поне до известна степен.

Настроението в крепостта навсякъде бе лошо и добре че Далвон го оправи разкривайки, че заедно с братята Майкъл и Джеси са спрели разширяването на мочурищата по река Песнопойна и са ликвидирали великата хидра. Това донякъде успокои войниците, а командирът на крепостта, висок мъж с рунтави мустаци на име Ивлос дори отвори последните останали бъчви с вино за да могат войните да отпразнуват добрата новина.

След вечеря гостите бяха настанени по стаи. Принцеса Лийна получи най-хубавата, а по двойки бяха щяха да нощуват Харолд и Арлеан, Далвон и Раджак, а накрая Майкъл и Джеси. Тиара остана да спи в драконюшната с Вилхелм.

— Невероятно пътуване — въздъхна Джеси, докато се завиваше с дебелото си одеяло. В каменната стая бе тъмно, ако не броим играещия огън в камината. — Понякога се чудя как може вълшебството тази страна да се съчетава с ужаса на предстоящата война.

— Нашата работа е да предпазим хубавото — усмихна се Майкъл, който също се завиваше. — А моята, да пазя теб!

Джеси се разсмя.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами винаги съм те пазил. А и за какво иначе са ми дали тези скъпи доспехи и непобедим меч?

Джеси се замисли.

— Да… — каза накрая. — Но имай предвид, че моята магия е вероятно по-силна от оръжията ти. По-скоро може аз да те пазя.

— Но така излиза, че аз съм ненужен.

— Това пък откъде ти хрумна? — изсумтя Джеси.

— Ами ако ти ще ме пазиш, значи аз само преча — отговори брат му унило.

— Я стига глупости! Че какво ще правя без тебе. Просто и двамата ще се пазим взаимно!

— Аха — отговори Майкъл.

Но не беше особено убеден в последното.