Чеда на Магията

10.

Събуждането през следващия ден бе едно от най-неприятните неща в живота на Майкъл. Тих и ловък като котка, елфът Арлеан реши да се пошегува със спящите пътници и на сутринта им сипа сняг във врата.

За Майкъл това бе особено неприятно, тъй като бе спял с бронята и когато рязко подскочи от неприятния студен допир по кожата си, снега успя да влезе под доспехите и той трябваше да ги сваля и след това отново слага. Заради майсторската им изработка това не отне много време, но достави голямо забавление на Тиара, макар червената й коса също да бе цялата в сняг.

Харолд не прие така леко нещата и го гони три обиколки около лагера докато накрая Арлеан не го задмина с една, с което обърка джуджето. Врявата събуди останалите и не даде възможност на пакостливия елф да се пошегува и с тях, което донесе огромно облекчение на Лийна, която бе искрено възмутена от дебелашкия му хумор. На Джеси му беше смешно, както и на архимаг Далвон, който се разсмя, докато приготвяше закуската. Раджак както винаги си остана мрачен, както и драконът Вилхелм.

След като се сгряха с чаша горещ чай и се подкрепиха с няколко бисквити, групата тръгна към река Песнопойна, превърнала в огромно тресавище, смъртоносен капан за минаващите наоколо странници.

Блатните духове са винаги гладни призраци на разбойници и негодяи, намерили смъртта си в реката, обясняваше Далвон. Те са се превърнали в уродливи създания от тиня, обречени да слугуват на Прокълнатия и злия му син.

Далвон разкри, че в годините преди идването на великия крал Александър реката била заблатена, макар и не в такава степен. След смъртта на Прокълнатия водите и отново потекли чисти и бистри, но в последния век покварата се завърнала и тя отново се превърнала в смъртоносен капан. — Но блатните духове не са най-лошото нещо там — обясни архимагът. — Във водите на блатата дебне огромна змия, многоглава хидра, чиято отрова поразява всяка жертва.

— Но блатните духове не са най-лошото нещо там — обясни архимагът. — Във водите на блатата дебне огромна змия, многоглава хидра, чиято отрова поразява всяка жертва.

Джеси се сети за Мартинския динозавър и попита за него.

— Предположението ти е добро — замислен отговори старецът. — Създанието, което ми описваш напомня легендарната Змия, живееща в Изворите на Дъгата, това е в най-южната част на Ралмия. Интересно е, че и ние не знаем какво точно представлява това създание, освен че е миролюбиво и срамежливо.

— Хидрата обаче не е такава — обади се Вилхелм. — Така че бъдете много внимателни.

Майкъл послуша съвета на дракона и, поставил шлема на Бронята върху русата си коса изтегли Меча на Дракона, щом спътниците приближиха мочурището. Примерът му бе последван от Тиара и Харолд, които също извадиха оръжия. Арлеан и Раджак обаче изглеждаха готови за всякакви изненади и не си направиха труда видимо да се подготвят. Най-притеснена изглеждаше Лийна, застанала плътно до Джеси и стискайки го през кръста при всеки подозрителен плясък в мочурището — а такива, за удоволствие на чернокосото момче имаше много.

Блатните духове не смееха да нападат група, в която пристъпва дракон, и стояха настрана, съскайки и хриптейки, докато се взираха с белезникавите си слузести очи към навлезлите в обителта им смелчаци.

Планът на архимага беше рискован и опасен. Той планираше да навлязат в централното тресавище и оттам заедно с Джеси и Вилхелм да хвърлят заклинание, което да спре разширяването на блатото и разреди мочурливите води, залели околностите на реката.

Планът на архимага беше рискован и опасен. Той планираше да навлязат в централното тресавище и оттам заедно с Джеси и Вилхелм да хвърлят заклинание, което да спре разширяването на блатото и разреди мочурливите води, залели околностите на реката.

Пътят стана смъртоносен, а пътеките из ледената тиня — все по-тесни и криволичещи. Скоро Майкъл плувна в пот и забрави всякакви предстоящи битки, отчаяно мъчейки се да запази равновесие и да не потъне в студените води, обещаващи единствено мор. Далвон бе започнал да припява странен химн, чрез който магията му подсказваше пътя. Джеси и Лийна се бяха присъединили към него, кестенявата принцеса стоеше плътно до момчето, разчитайки на помощ в случай на нужда.

Майкъл обаче нямаше магия да го насочва и в един миг почти се паникьоса. Колкото и добър плувец да беше, нямаше никакво желание да изпитва уменията си в тези мръсни, тежки и лъхащи на гнилоч дълбини. С ужас забеляза как изпод водата в него се втренчват злите очи на блатните духове, а в бълбукането и плискането на тинята сякаш се носеше омайна песен.

— Ела при нассс, ела при нассссс…

„Не им обръщай внимание, братле“, чу успокояващия глас на Джеси в ума си и сепнат, залитна напред. Само бързата реакция на Тиара го спаси от пльосване в мочурището.

— Песента на блатните духове — обади се Арлеан. — Искат да паднеш при тях и да изпият кръвта ти. Не им се давай!

Майкъл тръсна глава и леко засрамен тръгна подир брат си, изненадан от това колко спокойно Джеси приема околността. Обикновено той бе този, който се плашеше и който Майкъл успокояваше. Тази размяна на роли не му се нравеше особено.

Най-сетне стигнаха огромен кръг от нещо като езеро, свързан с малък канал до течащата с кални води на река Песнопойна.

— Тук — Далвон хвана за ръце Джеси и Лийна. Вилхелм застана зад тях и сведе главата си над магьосника така, че брадичката му докосваше смешната гъжва.

Далвон започна да пее древно заклинание и над водите на мрачното блато се разнесе светлина. Тя мина през наслоената тиня и я разреди. Лицето на стареца бе напрегнато и за миг изгуби симпатичната си пълнота, изглеждайки изнурено и изпито. Джеси бе вдигнал високо глава и бе затворил очи, а под клепачите му грееше странен червен блясък. Лийна се опитваше да помага на другите магьосници и също припяваше, макар и доста по-дрезгаво. Драконът мъркаше като котка, крилата му се движеха в такт с магическата песен.

Блатните духове заотстъпваха и се разбягаха като попови лъжички. Допира на магията бе анатема за тях и разруха за тинестите наноси. Когато Далвон най-сетне привърши песента си, околността изглеждаше доста по-чиста и по-малко влажна, а река Песнопойна — по-бистра.

Джеси изпъшка и залитна настрана, ала реакцията на Лийна го спря да падне по очи.

— Добре ли си? — извика Майкъл разтревожено.

— Просто е уморен — кимна Далвон, самият той изглеждащ изцеден от усилието. — Той даде почти всичко в тази магия, аз само го направлявах. Нямаше да успеем и без куража, който ни вдъхваше Лийна обаче, а и могъществото на дракона не бе за подценяване. Е, свършихме важна работа, а сега…

Тежък плясък прекъсна думите му и Майкъл се извърна назад, вдигнал меча си и обзет от лошо предчувствие. До него Тиара изруга по-гръмко и от джуджето Харолд, а за секунди лъка се озова в ръцете на елфа Арлеан.

— Сега я втасахме — мрачно се обади Раджак.

От разсеялите се блатни води и изпарения пред тях се появи огромно чудовище, по-масивно и от Вилхлем. Три змийски глави се люлееха над туловището му, всяка от които уродлива и със зейнала паст, от която капеше киселинна отрова, изпаряваща се със съскане при допир със заледената мочурлива почва.

— Хидрата — констатира очевидното Вилхелм.

— Нямам сили за това — прокле Далвон, подпирайки се на жезъла.

— Аз… — заекна Джеси. — Аз… ъъ… ще се справя.

— Не, ти си твърде изморен! — възрази старецът, но преди да успее да направи каквото и да е, чернокосото момче запрати взрив от светкавици, които покриха хидрата. Тя потъна в облак дим, след което обаче се показа отново, още по-гневна и разлютена.

— Съжалявам — изпъшка изтощения Джеси. — Просто… не мога… повече. — И момчето се свлече на колене. Само прегръдката на приклекналата Лийна му попречи да се просне напред по очи.

— Припадна — каза разтревожената принцеса.

— Пази го, има нужда от почивка — нареди Далвон. — Ние ще се справим с хидрата.

— На това му се вика положително мислене — заключи джуджето и без много да му мисли нападна, размахвайки две къси брадви. Те оставиха белезникави бразди по създанието, което гневно изсъска, но продължи напред. Харолд бе последван от Майкъл и Тиара, които атакуваха с мечовете си шиите на съществото, докато отзад Далвон го обстрелваше с огнени кълба, а Арлеан — със стрели.

Вилхелм се издигна във въздуха и бълвайки пламъци се спусна върху отвратителната люспеста твар, която вдигна и трите си глави към него и го заля със струи киселина, предизвиквайки писък на болка от дракона.

— Не! — извика ядосано Тиара и замахна с меча си към една от шиите на създанието. Острието се плъзна по дебелия мазен врат без видима следа.

— Нека аз пробвам! — Майкъл на свой ред замахна с Меча на Дракона. Младежът не разбра какво точно се случи. В един миг видя как дебелата шия с огромната грозна глава на нея се свлича в мочурището, а в следващия момент главите на хидрата бяха четири и една от тях го блъсна с муцуна в гърдите, запращайки го назад към реката.

Младежът се пльосна във водата и за миг потъна, но в следващия момент рефлексите от десетки училищни първенства заработиха и той отчаяно замаха с ръце и крака, стремейки се да не изпусне и скъпоценния Меч на Дракона. За щастие и оръжието, и доспехите бяха чудодейно леки, поради което успя да се измъкне от ледената вода и отново да се хвърли в битката, в която три глави бяха увили Вилхелм в мъртва хватка, която той се мъчеше да разкъса като бълва огън. Четвъртата дебнеше подобно на кобра Раджак, Харолд и Тиара, докато Далвон и Арлеан я обстрелваха.

— Цели се в разклонението на шията! — извика Далвон с изопнато лице.

— Аха — изстена Майкъл, но се хвърли в атака, сечейки навсякъде с непобедимия си Меч. Хидрата отдръпна главата си в отговор и трепна стъписана от това, че малкото сребърно създание е оцеляло от удара й. Това бе шансът, който Вилхелм чакаше. Драконът се отскубна от хватката на главите и забълва яростно пламъци по откритото тяло на хидрата. Изчадието отчаяно запищя и обърна и четирите си глави, в опит да захапе мъчещия я червен дракон.

От това се възползва Майкъл, който направи самоотвержен скок напред и заби Меча на Дракона в разкрилото се за миг разклонение на шиите, там, където туптеше сърцето на хидрата. Тя за момент застина, сетне могъщо потрепери, а накрая четирите й глави безсилно се отпуснаха на земята.

Майкъл изтегли Меча на Дракона и за момент му се догади от слузта, с която се бе покрило острието.

— Ти уби хидрата! — възкликна Тиара шокирана.

— Аха — младежът изтощено поклати глава и шлема се изхлузи от русата му коса и падна на земята. Той се наведе да си го вземе, но умората от битката и падането в ледената вода се оказаха твърде много за момчето и скоро Майкъл с пъшкане се присъедини към брат си в страната на сънищата, изпадайки в несвяст.

— Наистина са братя — отбеляза Харолд.