Чеда на Магията

6.

Майкъл се събуди рано сутринта от камбанен звън и лениво отвори очи. Беше настанен в широк удобен креват, в който бе заспал като къпан след истински пир, който архимагът Далвон бе вдигнал в тяхна чест на вечеря след мрачния им разговор за барон Саркорос. Старецът ги бе убедил, че родителите им знаят за това къде са синовете им и ако всичко върви наред двамата ще могат да бъдат върнати в родния си свят минути след изчезването им.

— Времето, което тече в Ралмия няма нищо общо с това, което е на Земята — обясни архимагът. — Те се развиват по съвсем отделен начин. Възможно е в Ралмия да изтекат векове, а във вашия свят да не се е случило нищо и обратното.

Твърдението пообърка Майкъл, но той реши да не задава излишни въпроси. Това бе малката му тайна на отличник в училище. Не, че не бе любознателен, но никога не задълбаваше в детайлите на материята. Извличаше основата и я смилаше на контролните пред учителите си. И те бяха доволни.

Младежът се изправи на леглото си и сънено се огледа, слад като разтри клепачи. Джеси още спеше, свил се като зайче под юргана. Майкъл се усмихна като видя доведения си брат. Откакто бе дошъл в Ралмия, той бе доста по-жизнен. Явно този свят му допадаше повече от родния. Майкъл също го харесваше, особено някои негови представители като младата дама с люспестата прилепнала броня.

Момчето се ухили при мисълта за нея.

Ставайки Майкъл видя, че е сервирана закуска и за двамата — свежи, сочни плодове и бисквити с мляко. Още повече се зарадва виждайки, че им бяха оставили каци с гореща вода, в която да се изкъпят. Майкъл, който дълбоко в себе си бе суетен не пропусна да се изкъпе дълго и убедително, плискайки с вода наляво-надясно и внимателно измивайки с оставения сапун както тялото си, така и всеки отделен кичур от русата си коса.

Когато свърши, видя, че Джеси вече бе станал и закусваше.

— Знаеш ли, Майк — каза брат му, докато хапваше бисквита, — според мен ако стария барон, баща му и дракона бяха дошли в Мартинстаун докато се къпеш, ти изобщо нямаше да им обърнеш никакво внимание.

— Аз съм си водолюбив — със смях призна брат му, — затова и ходя на плуване. Единственото нещо, свързано с водата, което не обичам, е онова мъгливо езеро с динозавъра — мисъл мина през главата на Майкъл. — Дали той е от Ралмия?

— Можем да питаме Далвон. Ако нямаш нищо против, сега е мой ред да се изкъпя.

Нахранени и измити, се заобличаха с предварително оставените им чисти дрехи — за Майкъл нещо подобно на благороднически костюм, а за Джеси дълга (за него) тъмна роба. В мига в който бяха напълно облечени, на вратата се чу деликатно почукване и след миг архимаг Далвон влезе в стаята, следван от червенокосата жена с люспестите доспехи. Тиара, спомни си името й Майкъл.

— Добро утро — каза старецът. — Виждам, че сте се възползвали вече от гостоприемството ни. Сега е време да започнете вашите занимания.

— Занимания? — вдигна вежди Майкъл. — И тук ли има училище?

— Магии ли ще учим? — малко на шега попита Джеси.

— Да, ти да — отговори Далвон.

— Сериозно?! — зяпна Джеси.

— Брат ти пък ще получи магически предмети, но преди това ще бъде запознат с някои от видовете комуникация в Ралмия.

— Оркски ли ще уча? — ухили се русият младеж.

— Не, за бога — сепна се Далвон. — За какво ти е? Имах предвид известни бойни практики. Дамата зад мен, Тиара, която е драконов ездач, ще ти ги покаже.

— Драконов ездач? — сега бе ред на Майкъл да зяпне. — Да не яздиш онова чудовище?

— Скоро ще разбереш, че чудовището съм аз — студено отвърна ездачката.

— Звучи яко — намигна й Майкъл. Тиара завъртя очи.

— Смятам, че е време за тръгване, слънцето почти стигна зенита си — каза накрая Далвон. — За разлика от предишния път, когато в Ралмия посрещнахме иноземец, този път ще имаме възможност да ви подготвим за различните забележителности по нашите земи.

— Има предвид, че не всеки срещнат пират ще може да ви заколи — уточни Тиара с леко крива усмивка.

— Имаш ужасно груб начин за изразяване, мила — намръщи се Далвон. — Не бива така. Какво ще си помислят нашите гости за родината ни?

— Единият от гостите и без това не мисли нищо, зает е да ме зяпа — отвърна ездачката.

Майкъл се изчерви като домат.

Джеси се чувстваше едновременно възторжен, развълнуван, и уплашен, когато влезе в кабинета на архимага. Знаеше, че е значим, а това бе ново усещане за него.

Джеси се огледа. Бе топло и уютно, затрупано с книги и единствения шум идваше от пукащия в малка камина огън и перото на облеченото в красиви дрехи момиче, което ги бе посрещнало. То пишеше по развит пергамент, очевидно преписвайки някаква книга.

Далвон хвърли едно око на работата й:

— Да, добре напредваш, принцесо Лийна, ти си гордост за рода на великия крал Александър, както много пъти съм ти казвал. Лечебните заклинания се превръщат в твоя специалност. Похвално. Не всички магове трябва да се учим само на щуротии.

Сетне старецът се обърна към Джеси.

— Я да видим при теб как са нещата. Момент така… — Той се разтършува из купчина стари свитъци. — А, ето. — И му подаде един с пет заклинания. — Прочети ги!

Джеси се взря в наглед неразбираемите букви, които обаче магията за превод на Ралмия мигом му преведе. Прочете първото. През него мина приятна топлина, която озари цялата стая. Принцеса Лийна — Джеси бе малко стреснат, че ще учи с принцеса! — спря да пише и учудено го погледна.

— Я, може би и ти си лечител — усмихна се благо Далвон.

Следващото заклинание издигна Джеси на няколко сантиметра от земята.

— Интересно и левитацията ти не е зле — констатира старецът.

Със следващите две заклинания Джеси стана за секунда невидим, а в по-късен момент чу мислите на двамата в стаята.

„Удивително“, мислеше принцесата, „Кръвта вода не става“, долови и сянка от разсъжденията на архимага преди да се сблъска с мощен щит около ума му.

— Не в моята глава, миличък — настоя старецът.

Петото заклинание разтресе цялата стая и събори половината книги.

Далвон се намръщи.

— Щуротии — каза той.

Джеси се напрегна.

— Извинявайте, аз… — запъна се момчето.

— Няма нищо, няма нищо — успокои го Далвон, мъчейки се да събере с левитация книгите си. — Просто разбрахме, че си добър във всяко направление на магията, но най-вече в щуротиите.

— На кое викате щуротии — зачуди се Джеси.

— На бойните и разрушителни заклинания — обясни Далвон, докато подреждаше свитъците си.

Тиара отведе Майкъл в широка зала в подземията на замъка, постлана с големи количества слама и със стени, отрупани с оръжия.

— Тук — каза тя — ще изживееш доста неприятни мигове, но в крайна сметка, ще гарантирам, че нивото ти ще е над това на средностатистическия гоблински мародер.

— Много мило — направи гримаса Майкъл. — Ти, предполагам, си сърдитият даскал. С кой обаче ще се боря? Остроухата хърба или брадатия? Ако е джуджето се надявам да не е с автомат…

— С мен ще се бориш — хладно отвърна Тиара.

Майкъл се опули.

— С теб? Виж, не че съм против равенството между половете, но като цяло има причина в спортовете момчетата и момичетата да са разделени…

— За мен е тежка присъда, че не печеля одобрението ти — отвърна Тиара, — но от друга страна съм била избрана от дракона Вилхелм, язден някога от самия велик крал Александър. Щом той е сметнал, че ме бива, все трябва да ставам за нещо, както скоро ще се увериш.

— Ами хубаво тогава — намуси си Майкъл. — Казвай с какво оръжие ще се бием и да се свършва.

Това бе най-лошото му запознанство с момиче на всички времена. Последното нещо, което искаше бе да се бие с нея. Съвсем други мисли му се въртяха в главата.

— На първо време с нещо по-общо: как се застава, как се удря. Виждам, че си здравеняк. Бил ли си се преди?

— Понякога в училище — почеса се по тила Майкъл. — Бива ме, меко казано. А и съм шампион по плуване на класа.

— Плуването е хубаво упражнение — кимна одобрително Тиара. — А колко те бива, ще проверим сега. Пробвай да ме удариш.

— Сигурна ли си? — погледна я скептично Майкъл. — Да не плачеш после?

В следващия миг кракът й се стрелна нагоре и намери лицето му.

— Ще ридая като вдовица — ехидно отвърна момичето.

Майкъл потърка брадичката си. Почувства се подразнен. Вярно, че беше победен от елфа, а после и от барона, но едва ли всеки в тази вълшебна страна бе по-силен от него, още по-малко, ако бе момиче.

— Просто ме изненада — каза той и получи нов ритник, не особено силен, но достатъчен, за да раздразни мъжкото му самолюбие. Кръвта му кипна и той се втурна в атака. Миг по-късно, без да разбере какво точно става, се озова проснат по гръб.

— Така нападат троловете — чу се гласът на Тиара. — По принцип ефективна тактика, ако си пет метра и с тегло половин тон. Ти обаче си към метър и осемдесет и пет и малко над 70 килограма. Трябва да измислиш нещо по-удачно.

До края на сутринта момичето му показа няколко основни момента в начина, по който човек заставаше, в както тя се изрази, по-осторожни ситуации. След което неизменно преодоляваше защитата му с бързи като на кобра удари, които го оставяха замаян, шашнат и унизен.

След кратък обяд упражненията им продължиха и следобед и на Майкъл му идеше да се разреве. Цялото му самочувствие бе отишло по дяволите. Целият в синини, натъртен и разрошен, той вече дълбоко ненавиждаше Тиара, барон Саркорос, баща му, великия крал Александър и въобще цялата Ралмия. Накрая след един особено тежък шут в ребрата повече по инстинкт той посегна и сполучи да зашлеви страхотен шамар на Тиара, която изпищя и отскочи назад. За момент се присви да го ритне, но после отстъпи назад и се засмя с всичка сила.

— Това не го очаквах, браво — каза тя и му подаде бутилка с някаква течност. Майкъл я погледна подозрително, помириса я, а после я изпи. Мигом се почувства освежен и ободрен, а синините и натъртванията му изчезнаха.

— Това ще те подготви за утре. След като вече ти опитах силата, за в бъдеще ще бъда доста по-внимателна.

Майкъл изпъшка. На това му се казваше лошо обещание.

Тази вечер двамата братя представляваха ярък контраст един с друг. Джеси бе усмихнат и въодушевен и дълго не можа да заспи, искайки да си приказва с брат си за натрупаните впечатления.

Майкъл от своя страна бе пребит, в лошо настроение и като цяло изморен. Той не искаше да говори за деня си и заспа като пън едва помирисал леглото.

Това не се промени съществено и следващите седмици. Майкъл започна и обучението си на бой с меч и то бе още по-печално. Надмощието на Тиара бе толкова голямо, че тя си позволяваше да му дава истински меч срещу дървена пръчка. Понякога и Вилхелм присъстваше в дребната си форма на гущероид, което мотивираше Тиара допълнително. Драконът обаче никога не казваше нищо.

Това не остана незабелязано от Джеси. Момчето сполучи да се сприятели с принцеса Лийна и започна да споделя впечатленията си от Ралмия с нея. Тя самата се зарадва и му разказа много за себе си — как била потомка на древния крал Алекс, как родителите й били загинали във войната с империята на барон Саркорос и как сега всички очаквали много от нея, но магията й се проявявала само в лекуване. Магията на Джеси обаче бе силна и се проявяваше във всички посоки. Той чуваше мислите на принцесата и знаеше, как тя е несигурна в себе си. Усети, че му възлага надежди и се почувства горд. В Англия никой не му бе възлагал нищо.

Същевременно обаче усети и чувствата на брат си. Майкъл бе обезверен и унизен. В Англия той бе пръв сред първи, сега се чувстваше смачкан. Джеси установи, че той изпитва противоречиви чувства към Тиара, момичето, което го тренираше, но разбра, че на повърхността засега има само обида. Една вечер той се опита да говори с брат си за това, но Майкъл му отвърна необичайно рязко и заспа. Сърцето на Джеси се сви и в следващия момент разбра, че ролите са се обърнали.

Той доближи брат си и запя с песента на заякващата си магия, която лекуваше и душата, и тялото на Майкъл. Видя как изражението на спящото лице се смекчи и тялото му се отпусна. Кимна доволен и излезе по коридорите на нощния замък.

Пътьом видя принцеса Лийна, която сънено се прибираше към стаята си.

— Не е ли малко късно за разходки? — попита тя.

— Търся Тиара — отговори Джеси.

— За какво ти е — студено отговори принцесата и магията на Джеси долови проблясък на… нервност? Ревност?

Момчето потисна с мъка усмивката си.

— Искам да говоря с нея относно брат ми.

— Аха — отговори тя, — ами на северната кула е. С Вилхелм, освен ако не е излязъл да полети.

Драконът все пак го нямаше. Тиара стоеше сама и нощният вятър разрошваше червената й коса.

Джеси приближи и тя бавно се извърна към него.

— О, ти ли си? Магьосникът!

Джеси кимна.

— Искам да поговорим — каза той.

Очите на Тиара помръкнаха.

— Брат ти се е оплаквал от мен — каза обвинително. Джеси поклати глава.

— Не е. Той е горд и никога не би го направил. Но аз знам, че нещо между вас не е наред.

— Така ли? — вирна брадичка Тиара. — И откъде знаеш?

— Магия — усмихна се Джеси и Тиара потръпна. Сетне се сви, сякаш уплашена пред момчето до нея. Така си и беше, усети Джеси през магията. Тя излъчваше вина, знаеше, че се отнасяла лошо с Майкъл. Освен това изпитваше ужас от магията, дори Далвон я плашеше, макар да му имаше пълно доверие.

— Просто съм малко по-стриктна, това е — произнесе сърдито. — В истинска битка ще ми е благодарен. Тогава накърненото му самочувствие няма да има значение.

— Но ти не го правиш затова, нали? — поклати глава Джеси. — Ти му триеш носа, защото усещаш гняв в себе си.

За миг Тиара сякаш стана по-дребна.

— Майкъл е добър човек, Тиара — каза Джеси. — Освен това винаги е бил номер едно в моя свят. Но сега е уязвим. Ако го смачкаш, ще го сринеш. Дай му шанс и ще видиш какво може.

— Мъдър съвет — чу се гърлен глас зад гърба им и Вилхелм изникна в гущеровидната си форма. — Вслушай се в думите на момчето, скъпа Тиара. Брат му няма вина за твоето минало. Но може да има отношение за нашето бъдеще.

Драконът наклони жълтите си очи към малкия магьосник и Джеси потръпна от дълбочината на погледа му.

— Сега ни остави, Джеси.

Той кимна и се отдалечи.

Когато се прибра в стаята си, се метна под завивките и бързо заспа.