Ветровещ

ШЕСТНАЙСЕТ

Вивия не остана доволна, че я събудиха преди изгрев-слънце.

И то не друг, а Серит Линдей.

Положението се утежняваше от пулсиращата болка в черепа й и от усещането, че някой бе изтръгнал сърцето й. Трите часа неспокоен сън не можаха да притъпят безнадеждността, с която бе завършил денят й.

Най-напред Вивия беше отишла в Иглената кула, където завари кабинета си на пух и прах. Никой не знаеше защо. Никой не знаеше как. Стикс била там, казваха всички, но от часове никой не беше виждал първия помощник-капитан.

И тъй, Вивия я зачака. Първо почисти, после провери архивите. Накрая се зазяпа през прозореца, додето полунощ отдавна не отмина. Но Стикс така и не се появи, затова принцесата се върна унило сама в двореца.

Всяка следваща крачка беше по-уморителна от предишната, защото Вивия се досещаше къде беше отшила приятелката й. Нямаше съмнение — беше намерила някой да стопли леглото й. За пореден път. И нямаше съмнение, че въпросният човек е красив, очарователен и весел, каквато Вивия никога нямаше да бъде.

И ето я сега, уморена и измъчена, тя следваше Серит Линдей през семейната му оранжерия с дванайсет войници от Кралските сили, които маршируваха зад тях. Магнолиите потрепваха ярко в крайчеца на окото й. А сезонът им беше преминал.

Силата на тревовещия, помисли си тя, а веднага след това я последва и друга мисъл: Защо Серит е толкова себичен? Ние можем да използваме това пространство, а също и магията му, за да отглеждаме храна.

Въпреки буйната зеленина човек не можеше да пропусне разрушенията. Цели плетове бяха смачкани, а цветните лехи отъпкани. Градината не приличаше по нищо на онова, което Вивия помнеше от последното си идване тук. Преди векове, както й се струваше, макар че оттогава бяха минали само пет години.

Серит й се бе обяснил в любов, каквато не изпитваше. Тя бе виждала по собствения си баща как умело лъжеха мъжете и използваха брака, за да се сдобият с власт. След това приятелството й с него бе свършило.

Вивия отпрати спомена, изпъна рамене и приглади капитанската си куртка. На две крачки пред нея краката на Линдей куцукаха неравномерно по чакълестата пътека, която излизаше в средата на зимната градина.

Той извърна поглед назад, като опипваше неспокойно високата яка на робата си.

— Дълбоко съм ви благодарен, че лично ще огледате щетите, Ваше Височество — в тона му нямаше и капка благодарност, а необичаен хленч. — Самата принцеса да дойде дотук. Каква чест.

Принцеса. Вивия усети шиповете по думата. Тя трябваше да й напомни, че още не е кралица, защото Линдей и останалата част от съвета отказваха да й дадат онова, което й се полагаше по право.

Тя даде воля на гнева по лицето си.

— Винаги, милорд. Бих сторила същото за всеки от моите визери.

— О, нима?

Веждите му се повдигнаха. Но се изкривиха, сякаш лицевите му мускули не му се подчиняваха. Игра на светлината навярно.

— А пък аз си помислих, че дойдохте, защото хората ви са… — той снижи глас. — Некадърни. Та нима точно заради тях онзи човек на име Ярост не е още на свобода?

Ах, той я предизвикваше. А също и войниците зад нея, защото и те го чуха. Вивия не му отговори.

Миг след това заобиколиха една камбанка, чиито виолетови цветове бяха разцъфтели, и пред тях се показа централният двор в оранжерията. Водата във фонтана се лееше вяло от прегънатия по средата чучур.

В основата му лежеше мъртвец.

— Там, погледнете!

Линдей посочи настойчиво, сякаш Вивия не виждаше обезобразеното тяло. Гласът му бе необичайно изтънял, когато продължи:

— Вижте какво ми стори Ярост!

— Тоест на стража ви — поправи го Вивия.

Тя вдигна ръка и войниците се наредиха в опъната като конец редица. Тогава тя се приближи до трупа.

Мъжът не приличаше на човешко същество, по кожата му пълзяха сенки.

— Визер — поде принцесата и преглътна надигналата се в гърлото й жлъчка, — защо не ми кажете какво се е случило тук.

Тя коленичи. По мъртвеца се нижеха черни линии, тънки на места като паяжина, на други — преплетени на възли. Крайниците му се бяха превърнали в лъскави, овъглени чукани. Почернели пръсти, само девет, отбеляза разсеяно Вивия, почерняло лице и почернял гол скалп.

Зад нея Линдей зачупи ентусиазирано ръце и заразказва как белязан мъж го бил нападнал, докато наглеждал градината.

— Навик, който имам, когато не мога да заспя. Сигурен съм, че ще ме разберете.

— Хъммм — отвърна тя, като слушаше така внимателно, както слушаше баща си.

Навикът беше по-силен от нея. Имаше нещо живо в раните. Когато не ги гледаше съсредоточено, те се движеха. Хем я отблъскваха и пленяваха, хем интуитивно й се виждаха познати.

— Пръснат — измърмори тя накрая, макар че имаше още нещо.

— Простете?

Линдей се приближи с още по-явно куцане, като подръпваше яката си, сякаш тя не щеше да се вдигне достатъчно нагоре. Вивия се изправи.

— Нападателят…

— Ярост — прекъсна я Линдей.

— … рани ли ви?

Тя посочи левия му крак, на който Сирит гледаше да не стъпва, и се престори, че не чу името на светеца. Прозвището, особено пред войниците й, даваше власт на мъжа.

— Ярост ме рани — Линдей вдигна ръкава си, за да покаже почернелите рани по вътрешната страна на ръката си. — Имам още една на крака.

Вивия ококори очи.

— От какво са? Магия?

— О, той със сигурност беше вещер. Покварен ветровещ. Могъщ.

Вивия свъси вежди. Това стесняваше кръга на вероятните убийци, пък и така ще може да го потърси в регистъра.

— Имаше ли вещерски знак?

— Не забелязах. Не се виждаше от белезите. Белези — натърти Линдей — като тези тук — и погледна многозначително трупа.

— Значи… вие смятате, че нападателят е бил пръснат.

— Възможно е.

Не, не е, помисли си Вивия. Пръсването щеше да обясни защо мъртвецът изглежда така, но не и как мъжът, представящ се за Ярост, е могъл да води разговор. Нито как е живял толкова дълго. Почнеше ли веднъж гниенето, това изгаряше вещерството за минути.

— Каза ли ти нападателят защо е дошъл?

Вивия се приближи към Линдей. Води на ада, той винаги ли се е потял така обилно?

— Поиска ли нещо?

— Да, поиска — изписука Линдей. — Но простете ми, Ваше Височество, защото това което ще ви кажа, няма да ви хареса.

Ставаше все по-интересно.

— Ярост каза, че трябва да намеря изчезналия Кладенец на произхода.

Вивия застина.

— Изчезналия… Кладенец на произхода? Не знаех, че се е изгубил.

За кратък миг Линдей задържа поглед на Вивия, сякаш не й вярваше. Накрая се усмихна криво.

— А пък аз така се надявах, че вие ще разберете за какво намекваше Ярост, защото ако не намеря този Кладенец, той ще ме убие.

— Защо този мъж си мисли, че ти можеш да го намериш?

Изкривеното рамо на Линдей се повдигна.

— Не мога да ви кажа, Ваше Височество. Може би не съм го чул добре. Беше посред нощ.

И все още е, глупако. Но Вивия беше заинтригувана. Изчезнал Кладенец. Мъж на име Ярост. Полупръснато тяло…

— Визер — рече тя накрая с отегчен глас, — възможно ли е да ни дадете нещо за пиене? Устата ми пресъхна, а ми се ще да продължа с огледа на тялото.

Линдей разтвори ръце.

— Разбира се, Ваше Височество.

Визерът повлече крака покрай войниците и изкряка на някого да „донесе нещо за пиене на Нейно височество“. В същото време Вивия клекна рязко до мъртвеца.

По тревата бягаха паяци с най-различна големина. Бяха скрити сред стръковете трева и ако човек не внимаваше, нямаше да ги види.

И не бяха само паяци. Имаше по-дребни буболечки и бръмбари. Те пълзяха покрай Вивия, сякаш бягаха от нещо в оранжерията, скрито дълбоко в зеления гъсталак на джунглата.

Точно като онези, които беше срещнала под земята.

След като изсъска на хората си да не мърдат от местата си, тя проследи върволицата от гадинки покрай една череша. Една слива. Молци, нечувано много молци, политаха от клоните при всеки допир на тялото й, докато накрая Вивия стигна до мястото, откъдето бягаха буболечките.

Капак. Дървен, квадратен, затъпкан в тревата зад масивна преграда от папрати. В единия край дървото беше сцепено и оттам излезе низ от мравки. Вретеновиден бръмбар жътвар.

Вивия стисна устни. Капакът поразително приличаше на онзи в майчината й градина. Тя наклони глава и зачака Линдей да излезе от зимната градина. Не след дълго крясъците му заглъхнаха.

Младата жена повдигна капака. Пантите не се възпротивиха. Добре смазани и използвани често. Още паяци изпълзяха на свобода, а насреща й изникна черна дупка със спусната надолу въжена стълба.

Нямаше фенер, но не й трябваше. Миризмата на влажния въздух, радостта в гърдите й й подсказаха какво има долу.

Подземието. Нейното подземие под резервоарите я викаше — Ела, лисиче, ела, жужеше в петите, в ръцете й.

Такова беше древното езеро. От него я деляха стотици стъпки варовикови скали, мрак и тунели, но то пак си беше там. В жилите й се разля страх. Жана винаги беше държала езерото да се пази в тайна. Никой не биваше да узнава за него. Никога.

Но ето че Линдей беше открил подземен проход. Въпросът беше дали е намерил и подземното езеро.

Тогава й хрумна друго. Изчезналия Кладенец на произхода. Дали пък той не беше езерото… или? За Кладенците на произхода се говореше, че били източник на магия, а Нубревна вече имаше един на юг. Пресъхнал, но все пак Кладенец.

Ако войниците не я чакаха и Линдей нямаше да се завърне всеки миг, Вивия тутакси щеше да се спусне в дупката. Трябваше да разбере къде отива. Трябваше да разбере какво знае Линдей за подземието и защо то го интересува.

Но хората й бяха тук, а също и Линдей. Да не говорим че напоеният с дъх на орлови нокти бриз довя петте удара на камбаната. Обикновено Вивия се будеше в този час.

Със свит корем тя осъзна, че слизането в тунела трябва да почака, и извика на войниците да вдигнат останките на мъртвия пазач. Сетне тръгна покрай мравките, паяците и стоножките. Отдалечи се от капака. Отдалечи се от онова, което ги плашеше под земята.

Мерик не се удави.

По необясним начин чистата и студена вода го отнесе на брега. Той се събуди с гръб върху ниския бряг на канала на „Ястребов друм“. Събуди го гласът на Кам.

— О, хайде, сър — тръскаше го тя, а на него му се щеше да престане. — Моля те, сър, събуди се.

— Аз съм… буден — изрече той със стържещ глас.

Клепките му се отвориха широко. Петнистото лице на Кам изплува пред очите му заедно със сивата зора зад нея.

— Благодаря ти, Ноден — изрече тя и най-сетне, най-сетне спря да го друса. — Трябваше да си мъртъв, сър, но света Бейл май те закриля.

— Или това — изграчи Мерик, чието гърло бе пресъхнало и изранено, — или Миногите си мислят, че месата ми горчат.

Тя се засмя напрегнато. Престорено. А сетне думите й се ливнаха като неудържим поток:

— Толкова се тревожих, сър! Беше привечер, когато отидохме в Иглената кула. Уплаших се, че си мъртъв!

Срам се надигна в гърдите му, докато тя му помагаше да се изправи.

— Остави, момче. Мога и сам.

— Но аз те видях да се качваш на горния етаж, и зачаках… и чаках, както ти ми каза. А после онази, белокосата, първият помощник-капитан, се качи горе и аз главата си можех да заложа, че си загазил здравата. Само че нищо не се случи. Жената слезе, а ти… не — Кам се удари по корема. — Но нещо под лъжичката ми каза, че си в опасност, само че докато изтичам горе, от теб нямаше и помен… Сигурен ли си, че не си ранен?

— Добре съм — рече Мерик и нахлупи качулката си. — Но целият съм вир-вода.

Това беше вярно, чак долните му дрехи се бяха намокрили. И зъзнеше от студ.

— Защо те намирам в Тимец? Къде беше, сър?

Тя заби поглед в него с нещо средно между яд и молба. Сякаш отчаяно искаше да се разгневи на адмирала си, но не намираше сили.

— Ще ти обясня, щом се приберем в жилището.

— Добре, адмирале — измърмори тя.

Раменете му се изопнаха, щом чу това. Толкова отдавна му се струваше, че не го бяха наричали така, сякаш е било в друг живот.

Той махна на Кам да го пусне — можеше и сам да върви — и тръгна към стълбите, които извеждаха вън от канала. Дължеше извинение на момичето. Не, по-скоро обяснение. Стейша Сотар и Ярост, сенчестият мъж със замръзналите ветрове, мъртвият визер в оранжерията — това не беше история, която се разказваше лесно, като мелодичните приказки на Кам.

А и колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре за нея.

Докато момичето подтичваше до него, той си представи зимната градина. Сенчестия мъж.

Онова същество бе убило визер Линдей с лекотата, с която Мерик можеше да смачка паяк. Ако не беше побягнал навреме, той щеше да бъде следващият.

Най-много от всичко го ядосваше и това беше факт, че не можеше сам да се справи с това чудовище. Не можеше да се пребори с черната магия, да спре злините сам. Но града, народа му… Мерик трябваше да им помогне.

Какво друго му оставаше, освен да следва целта си? Но само с армия от обучени вещици и войници Мерик можеше да се надява да надвие сенчестия мъж. А за да събере такава войска, най-напред трябваше да спечели трона или поне да държи Вивия далеч от него.

Слънцето вече изгряваше, когато с Кам стигнаха Стария град. Първите розови лъчи на утрото се отразяваха в локвите от нощната буря. Кам джапаше в тях и с удвоен срам Мерик осъзна, че момичето върви босоного. Седмици наред вече, а нито веднъж не се бе оплакала.

Той беше забелязал, но толкова много неща му бяха на главата. Това не е извинение. Намръщен, той подръпна качулката и се мушна в сградата. Коридорите сега бяха още по-претъпкани, след като хората от улиците се бяха приютили в тях за през нощта, и както винаги Кам подтичваше по петите му.

Щом стигнаха нисичката вратичка на Кълен, Мерик изхвърли всички мисли от главата си и почука съсредоточено заклинанието ключ. Кокалчетата го боляха силно, а пръстите му бяха посинели от часовете в канала.

— О, сър! — Кам се приближи. — Пак ти тече кръв.

— Да — Мерик въздъхна.

Беше капнал. Ледът на Стикс беше раздрал дясната му предмишница, а кой знае още колко рани се бяха отворили при бягството му от сенчестия. Но не чувстваше нищо. Това беше стара кръв.

— Имам лечебен мехлем от землевеща, сър. Взех го от Иглената кула.

Мерик се обърна уморено към момичето, за да му благодари.

Но Кам не го разбра. Различните й ръце се вдигнаха отбранително.

— Не съм го откраднала, сър! Приятелите ми от Иглената кула ми го дадоха!

— О… ами… благодаря ти — рече той накрая и беше искрен.

Но му стана неприятно, че първата й реакция беше да се оправдае — действително ли толкова много я бе кастрил през последните две седмици?

Мерик се вмъкна в апартамента на Кълен, изсъска на фенерите да се запалят и тръгна към кривата маса. Хлябът от вчера беше попил водата и макар да не беше омекнал, поне сега ставаше за ядене.

Той отхапа един залък, издърпа мократа карта от колана си и я разгърна върху масата. После се насили да каже:

— Съжалявам, че съм те уплашил, Кам. Както виждаш, добре съм.

— Жив си — съгласи се тя неохотно, — но не бих казал, че си добре. Вода?

Сянката й се проточи върху картата и една глинена чаша изникна пред Мерик.

— Благодаря ти.

Той я взе, но тогава зърна подутата й и ожулена китка. От вътрешната страна на ръката й имаше рана.

— Какво е станало?

— Нищо, сър.

Тя се измъкна и преди Мерик да я настигне, сянката й се върна. Този път с керамично гърне.

— Мехлемът, сър. За лицето… и за цялото тяло.

— Първо ти — той стана.

Тя издаде брадичка напред.

— Казах, че нищо ми няма, сър. Едни разбойници ме наобиколиха близо до Иглената кула. А в това време Ноден знае ти къде си бил и кой ти е разбил муцуната, а после си скочил в канала и едва не си се удавил. Струва ми се, че ако някой дължи разказ на другия, това си ти.

Мерик се поколеба, юмруците му се свиха. Кокалчетата изпукаха.

— Кои са те обградили?

— Първо ти — отвърна момичето.

Мерик направи грешката да погледне в очите на Кам, където срещна неудържимата й твърдоглавост, така добре позната му, но от друг приятел. От друг живот.

Той въздъхна и се тръшна на стола.

— Сядай — нареди й и тя се подчини.

Мерик изгълта водата на един дъх и накрая рече:

— Заловиха ме, Кам, и то защото съм безнадежден глупак. Но щом Стикс… тоест щом първи помощник-капитан Сотар разбра, че съм Ярост, ме пусна да си вървя.

Кам потръпна и обви тялото си с ръце. Така охлузванията й останаха скрити.

— Но ти не си Ярост, сър. Ти си призрак, който трябваше да е умрял сто пъти досега.

— Миногите могат да ме вземат — измърмори Мерик и се загледа в празната чаша, — ако освободят Кълен или Сафия, или… всяка по-добра душа от мен.

— Никой освен вас не го мисли това — измърмори Кам.

Мерик почука по масата, за да смени темата.

— Намерих тази карта в бюрото на сестра ми в Иглената кула.

— Резервоарите — изрече делово Кам и ако и да забеляза неловкостта на Мерик, с нищо не го показа. Наведе се и потупа по X. — А това какво е?

— Надявах се ти да знаеш. Нали ми беше казвала, че някога си се придвижвала из града през тях?

— Да — тя намуси лице и изви устни на една страна. — Това място баш не ми е познато, но горе-долу знам къде се намира. Това тук — тя посочи широк тунел, който минаваше по половината от картата — върви под „Бяла улица“. Ние му казваме Говняната улица, защото там се събират всички отпадъци на града.

— Ами тези часове? — той огради с пръст списъка.

Тозчас по бледите страни на Кам избиха червени петна.

— Сър, аз знам числата, но не мога да ги прочета.

— Ах! — Мерик неловко се изчерви.

Повечето мъже от екипажа му не умееха да четат. Беше забравил, че се бе сдобил с това богатство само защото се бе родил в правилното семейство.

— Тук има шест часа. Започват от десет и половина и всеки следващ се увеличава с по половин час.

— О, да, сър — усмивка на облекчение. — Това са часовете, когато почват приливите. Тунелите отвеждат водата от реката. Повечето отива по тръбите за града, но част от нея се излива по Говняната улица, помита нечистотиите и ги изхвърля навън.

— Водата се пречиства в голям резервоар под Южния пристанищен район, а после се изсипва обратно в реката на юг от града. Приливите често заливат Говняната улица и както се досещаш, това е още една причина хората да я отбягват. Но може би — рече тя провлечено — това е час за среща. Това става редовно по другите тунели. Бандите се събират, бият се една с друга и търгуват в проходите, където Кралските сили никога не припарват.

— Значи сестра ми има среща с някого в дванайсет и половина — усмихна се той уморено. — Браво на теб, момче.

Кам преглътна и залъкът премина по дългия й врат. Тя откъсна припряно още един къшей от хляба.

— Закуска? — Мерик прие едно парче, после продължи: — Сега е твой ред, Кам. Кажи ми какво стана.

— Беше една от бандите в Леговището — преживяше момичето. По устната му бяха полепнали трошички и то додаде с пълна уста: — Не знаех, че били разширили територията си, а аз бях навлязла в нея. И тъй, върнах се в Иглената кула и там ме зашиха. Дадоха ми и мехлема да се мажа.

Мерик кимна спокойно и се помъчи да скрие внезапната ярост, която нахлу в жилите му.

— Коя беше бандата, Кам?

— Не я знаеш — още хляб, още дъвчене, още упорита съпротива.

Затова Мерик спря да настоява. Засега.

— В Кулата те познават добре, нали?

— Да — тя повдигна едно рамо. — Някога ходех там всеки ден, преди да постъпя във флота, сър. Когато по улиците и в резервоарите стана опасно да се спи… Накрая винаги замръквах в Иглената кула.

При думите „когато в резервоарите стана опасно да се спи“ гневът пламна още по-ожесточено в кръвта на Мерик.

— Ти… си спала в подземните тунели?

Кам сви безпомощно рамене.

— Да, сър. Човек може да се приюти там. И за живеене става, щом научиш кога пускат водата.

— Колко хора живеят там?

Сякаш разбрала, че Мерик няма да пита повече за бандата, Кам се отпусна несигурно. Стойката й отново се прегърби и тя си отчупи още хляб.

— Хиляди може би.

— Това го знаят всички, нали? Аз съм единственият глупак, който го научава сега — Мерик скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад. Дървото изпука възмутено. — Ноден да ме вземе — рече той на тавана. — Аз не знам нищо за този град.

— Ти не си пораснал тука, сър. А аз — да.

Също и Вивия. Тя бе отраснала с моряците и войниците. С Върховния съвет и крал Серафин. Това й даваше предимство. Едно измежду многото.

Като момче Мерик беше вярвал, че той е бил късметлията да живее на свобода с Кълен в земите на Нихар. Да ходи на лов и за риба, да броди из полумъртвите гори. И ако на юг това му бе спечелило преданост и любов, тук, в Ловац, той беше никой.

Но това ще се промени. Мерик ще изкупи вината си. Ще стане този, от когото хората се нуждаеха.

С нова решителност той се приведе над картата.

— Можеш ли да ме заведеш на Говняната улица, момче?

— За срещата ли, сър? Мога. Но само ако ми позволиш да остана с теб, защото — тя повиши тон, преди Мерик да й възрази, — ако ме беше взел с теб горе, аз можех да ти подсвирна предупредително, преди първият помощник-капитан да се качи.

— Тогава ти щеше да се сблъскаш с водовещерството й.

— Водовеща? — очите на Кам щяха да изскочат. — Истинска водовеща, не просто приливовеща…

Думите й секнаха от прозявката. Зинала широко уста и стиснала здраво очи, тя му заприлича на сънливо кутре.

Тозчас гневът му пак пламна. Той посочи сковано леглото.

— Лягай си, Кам — нареждането прозвуча по-грубо, отколкото искаше. — Ще отидем на Говняната улица, щом слънцето се изкачи нависоко.

Устните на Кам се разтвориха. Тя мечтаеше да се подчини и да си легне, но проклетата й вярност не й даваше да го изостави.

— Ами ти, сър? — попита тя като по даден знак.

— Аз също ще си легна. Все някога.

Предпазлива усмивка се показа и Мерик се помъчи да не се усмихва. Но в света на мрака Кам имаше дарбата да накара стаята да грейне.

Момичето се сви на кравай и почти веднага заспа. Мерик почака, докато дишането й се успокои в съня, после стана безшумно и излезе на пръсти. Трябваше да свърши две неща, преди да си легне.

Най-напред трябваше да намери чифт ботуши, макар че умът му не го побираше откъде да ги вземе в този час.

Втората задача го накара да вземе стъпалата по две наведнъж. Трябваше да намери бандата, която се навърташе около Иглената кула. Бандата разбойници, които си мислеха, че могат да ограбват слабите, за да преживяват.

Защо в едната си ръка си стиснал нож?

— За да напомня остротата ми на хората — измърмори Мерик, когато излезе във влажното утро.

Защо в другата държиш парче стъкло?

— За да им напомня, че виждам всичко.

С тези последни думи той надяна ниско качулката си и се запъти към Леговището.