Ветровещ

ДВАЙСЕТ И ПЕТ

Тази нощ съновидението беше различно. Много по-различно.

Изьолт се озова в кулата на Есме, грохнала, рушаща се постройка в Познин, която вече беше виждала веднъж, но през очите на стопанката й.

Този път я видя през собствените си очи. Намираше се в Познин, в собственото си тяло, и се взираше в гърба на момиче, за което предположи, че е Кукловода.

Изьолт не знаеше как бе попаднала тук. Беше се унесла в сън само преди секунди, докато кръвовещият стоеше на пост наблизо. А после се бе събудила — ако изобщо можеше да се нарече така — в кулата. Отначало виждаше неясно, тухлите на горния етаж се сливаха в сива маса, тъмнината на нощта вън приличаше на черно петно в средата. Но Изьолт пак позна мястото.

И Кукловода позна, макар че никога не беше виждала момичето. Есме седеше на стол пред писалище, отрупано с книги. На него, а също на перваза на прозореца и на стърчащите от стените камъни горяха свещи, които къпеха цялото помещение в топла, трепкаща светлина.

Дългата черна коса на Есме беше разделена на две плитки и щом зрението й се проясни, Изьолт разбра, че ярките цветове в косата й са платнени ленти. Нанизи с мъниста. И сушени цветя.

Накрая момичето се обърна и по тихото й възклицание и разширените лешникови очи си пролича — тя не бе разбрала, че при нея има друг човек.

След това светлото й номатско лице се озари.

— Ти си била — прошепна и се втурна по неравния под към Изьолт.

Сънното тяло на Изьолт залитна две крачки назад. Стаята се замъгли, разнищи се по краищата. Есме посегна да я хване. Всичко отново се избистри, сякаш нишковещата действително стоеше в стаята.

Само дето ръцете на Есме минаха през нея.

Момичето се разсмя звънливо и непринудено.

— Ще рече човек, че стоиш тук пред мен! Толкова ясно изглеждаш. Как?

Тя изприпка наляво и заобиколи Изьолт. Разгледа я от глава до пети.

— Не… не знам — езикът в съня й беше надебелял. Гърлото й се бе стегнало.

— По-висока си, отколкото си мислех — изрече напевно Есме и плесна с ръце. — И по-яка.

Стисна я за мускула на ръката, но естествено, пръстите й минаха с въздишка през него.

Нов радостен смях. Момичето скокна обратно пред Изьолт и този път впи поглед в лицето й.

По средата на челото й се появи гънка.

— Имаш белег до окото. Прилича на сълза. Какво се е случило?

Лейна, щеше й се да отвърне троснато на Изьолт. Пръснатите от теб отрововещи. Но преглътна сънните си думи. Щом убийството на пръснатите на номатската пътека беше разгневило Есме, тогава какво оставаше за обезглавените от нея и Едуан в Дейна?

За късмет Есме не забеляза мълчанието й. Вместо това разпери ръце и попита:

— А аз както очакваше ли изглеждам?

Изьолт се застави да кимне, макар че това не беше истина. Кукловода беше много по-красива, всъщност най-красивата номатска жена, която бе виждала някога, с деликатна брадичка и прозрачна бяла кожа. Цветовете в дългата й коса подчертаваха още повече красотата й, а също и трапчинката на дясната й буза, когато се усмихваше.

— По-… ниска си, отколкото си представях.

Това поне беше истина. Дребничката фигура на Есме не се вместваше в огромната магия, която контролираше.

— Каква приятна изненада, че си дошла тук — трапчинката й потъна още по-надълбоко. — Аз тъкмо учех, както правя винаги в този час. Само нощем ми остава време за мен самата.

Трапчинката изчезна, но само за миг. После усмивката й се върна и тя отиде до писалището.

— Сигурно се намираш на някое от древните места — изрече през рамо. — Нещо подобно на моята кула, където стените между този и Древните светове са по-тънки. Но чудно къде ли?

Взе един дрипав том от писалището си и свещта наблизо потече на вадички от течението. После се обърна към Изьолт.

— ОТВОРИ ОЧИ.

Силата на разпореждането, а и изненадата от него се стовариха върху нишковещата. Тя не можа да устои и сцената от кулата се разми и се сля с руините, където спеше.

Есме въздъхна още по-радостно. Необяснимо как, тя стоеше до Изьолт, стиснала здраво книгата си, а нишковещата се рееше над собственото си спящо тяло. През сънното аз на Изьолт се пръсна лед на парчета. Тя никога не бе виждала подобна магия. Не бе чувала дори за съществуването й.

Есме не забеляза тревогата й. Този път Кукловода бе напълно отделена от съзнанието й и нито четеше мислите й, нито крадеше тайните й.

— Това наистина е дворец от древни времена. Личи си по статуите. Но дали са сови, или врани?

Сови ли?. Изьолт погледна натам, накъдето сочеше Есме. Светлината от нощното небе се изливаше върху разрушените монолити във всеки ъгъл на стаята. Но на Изьолт те не й приличаха на нищо, освен на каменни плочи, обрасли в жълти лишеи. Ни на сови, ни на врани, ни на нищо.

— А и лекотата, с която разговаряме, също издава характера на мястото.

Сега говореше на себе си и след като коленичи в средата на стаята, отвори книгата. Светлината не стигаше да чете на нея, но свещите от Познин се бяха прехвърлили тук заедно с Есме.

Изьолт се примъкна по-близо до нея и очите й отскочиха от онова, което Кукловода проучваше в спящото си аз. Лошо.

Тялото на Изьолт не помръдна, а страниците не издадоха звук. Лошо, лошо. Само гласът на Есме стигаше дотук.

— Не виждам това място — рече седналата с кръстосани крака Есме. — Не е споменато в бележките на Еридиси.

— Еридиси?

Изьолт изтърва името, преди да може да се спре. Преди да го осмисли, защото Есме надали говореше за Еридиси видевещата, написала преди векове известната „Скръб на Еридиси“. Точно както Изьолт не бе кръстила старата си парцалена кукла на онази Еридиси, а беше избрала името, защото й харесваше, когато беше малко момиченце.

Само че Есме наистина говореше за прославената видевеща.

— Да — рече тя просто. — Преди няколко години Рагнор ми даде стария дневник на сестра й — тя хвърли странична усмивка на Изьолт. Почти свенлива. — Всичко, което знам, е от тези страници. От пръсването, през съживяването, до връзването на куклите за Стана. Ти също можеш да се научиш, Изьолт.

Или да се отуча. Преди Изьолт да успее да попита как да избягва това… това ходене в съня, в стаята влезе Едуан.

Той започна да обикаля наоколо като животно в клетка и мина право през Есме. С разперени ноздри душеше въздуха, но каквото и да бе усетил, явно беше, че не можеше да ги види как се реят като призраци в средата на руините.

Есме скочи на крака и изгледа кръвнишки Изьолт.

— Още си с него. Казах ти, че той е опасен.

— Той ми спаси живота.

Изьолт даже не чу собствените си думи. Цялото й внимание бе насочено към кръвовещия, който не откъсваше поглед от спящата Изьолт. Не душеше. Не се промъкваше. Само я гледаше с непроницаемо изражение.

— От какво е спасил живота ти? — попита Есме и застана пред нея, така че да не вижда Едуан.

Когато пак не й отговори, Кукловода повтори:

— От какво е спасил живота ти?

Свободната й ръка се вдигна нагоре с разперени пръсти и тя се вмъкна в черепа на Изьолт.

Съновидението я завладя. Изчезнаха руините, призрачните азове, кръвовещият. Изьолт бе в капан и Есме отново контролираше съзнанието й.

Не остана нищо лично. За секунди Кукловода намери спомена, който търсеше. О, богиньо, пощади ме. Думите й отекнаха в черепа на Изьолт. Тези мъже са били на косъм да те заловят, а кръвовещият наистина те е спасил.

Ново тършуване. Червеи в мозъка на Изьолт. Девет по четири, трийсет и шест. Девет по петнайсет, сто трийсет и пет…

Умножението не спря Есме.

Тези хора работят за… Корлант? Кой е той? Духовник пурист, но… Есме замълча и синьо осмисляне прониза съновидението. Аз го познавам, продължи тя накрая. Но под друго име. Но щом той те преследва, Изьолт, това означава, че ти… това означава, че той… Изумлението на Есме връхлетя Изьолт. О, това не го очаквах! Сигурно има грешка! Ти не си Каар Ауен, нали?

НЕ! — изкрещя Изьолт. Но крайно пресилено. Само че умереността беше трудно постижима в съновидението. Особено след непринудеността на призрачните руини.

Настана проточено мълчание, което подсказваше, че Есме мисли и разсъждава. Секундите се сляха в минути, а Изьолт нямаше друг избор, освен да чака. Сама. В свят на безкрайни, задушаващи сенки.

Докато накрая Есме пак заговори, а издайническите дробове в съня на Изьолт потрепериха облекчено.

Може би ти си Каар Ауен, Изьолт. А може би не си. Но и в двата случая вече нямаш нужда от кръвовещия. Четирима мъже са достатъчни за такива като нас. Пръсваш ги — и готово.

Виж, аз ще ти покажа как.

Светъл блясък. Отново се намираха в кулата, но този път Изьолт бе затворена в съзнанието на Есме. Принудена да вижда през нейните очи.

Момичето стоеше пред прозореца си и явно не се тревожеше от пламъка на свещта, който потрепваше наблизо, нито от восъка, който капеше по роклята й. Посочи в тъмното с присвити очи, докато редиците от пръснати — същите, които Изьолт бе видяла преди две седмици — се избистриха пред погледа им. Неясни силуети в мрака.

— Отпред има един мъж. Виждаш ли го, с престилката? Някога е бил ковач.

Изьолт го видя, нямаше как да избегне това, когато Есме бе впила очите си в него. По сивата престилка на мъжа имаше черни кървави петна.

— Той беше слаб железовещ — обясни Кукловода с доста хладен глас. Доста спокоен. — В селцето им си имаше нишкобрат. Мъж без власт над елементите. Когато пръснах ковача, нишкобратът му се опита да се намеси. Не знам какво си е мислил, че може да стори. Когато човек се пръсва, няма кой да го излекува, освен Луната майка… и аз, разбира се — Есме говореше делово, без помен от суета, докато заявяваше, че притежава сила, равна на тази на богинята.

— Но по някаква причина — продължи тя, а в тона й се прокрадна умора — аз не позволих на ковача да нападне нишкобрата си. Навярно в онези дни все още съм била щедра и привиках ковача, преди да е убил някого. Но гледай, виждаш ли розовите нишки? Те трепкат вътре в прекъснатите. И даже остават, когато всички други изчезнат.

Есме огледа щателно нишките, които се въртяха над тялото на духовника, и зачака Изьолт да отговори.

Затова Изьолт накара своето аз в съновидението да отвърне: Да, Есме. Виждам нишките на приятелството.

— Ето така ги контролирам. Прекъсвам всичките им нишки без една, после връзвам нея за стана. Но това е сложно. Друга нощ ще те науча на тази техника. Засега трябва да знаеш само как да ги убиваш.

И Кукловода повдигна изящните си китки, крехките си ръце. От толкова близо Изьолт не можа да не забележи колко много си приличаха пръстите им: тънки, та чак кокалчетата им изпъкваха, и с широко пространство между тях, когато ги мърдаха.

Кукловода протегна ръка, извила пръсти като музикант пред арфа.

Или като тъкач на стана си.

Нишките на ковача, онези с цвят на залез, които все още го свързваха с далечния му нишкобрат, се понесоха едва-едва към ръцете на Есме, изпънаха се тънки-тънки… сетне се плъзнаха между пръстите й.

Щом изтъняха дотолкова, че станаха почти невидими и се натрупаха на дебели топки около пръстите на Есме, тъй че заприличаха на кълбо розова прежда, тя приближи ръце към лицето си.

— Сега се иска малко клъцване.

Лицето й се приведе напред и Изьолт остана с усещането, че устата й се отвори, зъбите й се оголиха, а нишките се мушнаха между…

Есме щракна челюсти. Нишките изпукаха като погрешна стъпка върху замръзнало езеро. Блесна светлина, те се съсухриха, отдръпнаха се и изчезнаха напълно.

Ковачът започна да се гърчи. Падна на колене, а по тялото му избиха нови рани и започнаха да се цепят. Есме се обърна с гръб към прозореца и Изьолт изгуби мъжа от поглед.

— Сега пръсването ще го обземе докрай — Есме изтупа ръцете си, сякаш парченца от нишките още стояха по тях. — След секунди ще бъде мъртъв.

Изьолт нямаше какво да отговори. В гърдите й се надигна гняв. Кипна в гърлото й. Това не беше нишкомагия. Не беше и етерна магия. Това не беше нещо, което тя можеше да прави.

Тя не беше като Есме. Тя не беше като Есме!

— Какво ти става, Изьолт?

Н-нищо, опита се да каже. Трябваше да избяга. Трябваше да се събуди. Аз… искам да опитам това, което ми показа, излъга тя. Беше готова на всичко, за да избяга от съновидението.

Получи се. Есме се усмихна — Изьолт почувства как усмивката разтегля собственото й лице. После Кукловода кимна и кулата се наклони пред погледа й.

— Добре, Изьолт. Упражнявай се и не след дълго пак ще се видим.

Есме плесна с ръце.

Светът притъмня, а Изьолт най-сетне потъна в истински, спокоен сън.

Нишковещата вдигаше твърде много шум.

Едуан не го бе очаквал от нея. Тя бе упорита, непреклонна. Но ето че той се мъчеше да довърши сутрешната си програма, а нишковещата непрестанно го прекъсваше.

При първите лъчи на слънцето той бе излязъл от вътрешните стаи на древната крепост и на една от по-високите тераси беше намерил открито пространство. Неотдавна тук беше паднала мълния и с пламъците си беше изпепелила младите дръвчета и храсти. Това се случваше често в Спорните земи, сякаш боговете се спускаха и сами прочистваха от време на време старото. И отваряха път на новото.

Като в онази номатска песничка за подскачане.

Тази песничка си тананикаше нишковещата на разсъмване, при това ужасно фалшиво, и страшно разсейваше Едуан, който медитираше със скръстени крака върху една паднала колона.

Но щом го видя, тозчас песента й секна, само че твърде късно. Вече го беше изтръгнала от вглъбяването му. Щеше да наругае момичето, но това нищо нямаше да промени. И щом той се надигна и свали карауенското си наметало, тя пак подхвана тихото тананикане, докато с веща ръка стъкмяваше лагерния огън.

Вместо медитацията Едуан опита да направи сутрешната си разгрявка. Започна да върти китките си и да размахва ръце, но не можеше да се съсредоточи. Не и при този шум.

— Тихо — изръмжа накрая.

— Защо? — отвърна му тя и вдигна предизвикателно брадичка.

— Разсейваш ме.

Непокорството й се разпростря от лицето към раменете. Тя се изпъна.

— Нали вече не си монах. Защо медитираш или… там, каквото е това?

Едуан не й обърна внимание и започна да разгрява краката си с високи удари.

— Как тече животът на монаха?

Момичето се приближи.

Още три удара с крак и той премина към кляканията. Едно, две…

— Всеки може да стане монах — продължи тя и мина пред него. — Независимо от произхода или — тя махна към него — вещерството му.

— Не.

Едуан знаеше, че трябва да остави нишковещата сама да си говори, но не можеше да допусне думите й — при това неверни — да висят помежду им.

— Повярвай ми — изпухтя той между кляканията, — и монасите могат да бъдат жестоки като всички останали хора. Но те го правят в името на Каар Ауен.

— Напуснал си манастира заради жестокост?

Едуан спря изправен на следващото клякане. Лицето на момичето беше безизразно, даже изразителният й нос беше напълно застинал.

Той въздъхна.

— Само защото изгубих вяра в каузата, не означава, че тренировката е станала безполезна.

Тя наклони глава на една страна.

— И защо не вярваш в каузата?

В какво беше нагазил? Един въпрос пораждаше още сто, а ето че момичето беше зачекнало последната тема, която му се щеше да обсъжда.

— Достатъчно — той й обърна гръб. — Махни се оттук или пази тишина.

После се премести на едно сенчесто място в сечището, където тревата беше съвсем ниска и рушащата се крепост нямаше да му пречи. Там щеше да може да се върти и премята, да удря с крака и да прави кълба.

По някаква необяснима причина нишковещата го последва.

— Може да отбягваш въпросите ми, но аз няма да се уморя да питам.

В гласа й се долавяше настойчивост. Не заекването, което беше чул да се изплъзва от устата й на няколко пъти. Това беше настойчиво упорство.

Ето че застана твърде близо. Навлизаше в личното му пространство, както никой друг не се бе осмелявал досега.

— Отстъпи — предупреди я той, — или приемам, че искаш да участваш в тренировката.

— Няма да те оставя, докато не ми отговориш.

И се приближи с още една крачка. Предизвикателството беше там — в очите й, в стойката й, в челюстта й.

Едуан почувства възбуда. Сетне я повали с един ритник.

Тя усети какво ще се случи, беше готова за удара, но монахът беше твърде бърз, за да го спре. Кракът му замахна и тя тупна.

Но преди гърбът й да се удари в тревата, Едуан я улови и я пусна леко върху роената земя. Тя тутакси сграбчи ризата му с побелели кокалчета на юмруците.

— Не си хаби силите — рече му с равен глас, — за да се перчиш.

В жълтите й номатски очи нямаше страх, само лека руменина по бузите.

Изчервяването й едва не разсмя Едуан, а също и думите й, защото това не беше перчене. Ударът беше сред най-основните техники на карауенското обучение. За да й го докаже, той улови китката й с другата си ръка, заби пръсти в сухожилията й и завъртя навътре. Ставите й нямаха друг избор, освен да се подчинят.

Тя пусна ризата му, но за негово учудване не се сви, не се замята уплашено. Само зарита буйно с крака, като искаше да ги прехвърли през неговите. Мъчеше се да го затисне на тревата. Твърде бавна беше, твърде бавна. Начинаещ боец срещу майстор.

Едуан я стисна по-здраво и я принуди да се претърколи настрани. Още миг и се бе превъртяла изцяло по корем, а главата й се изви назад. Сега нямаше как да пропусне онова, което гореше в очите й. Спокойствието на нишковещата се бе изпарило.

Тя си го бе изпросила. Знаеше го и беше бясна.

— Защо се интересуваш дали съм напуснал Манастира?

— Не се… интересувам… че си напуснал — напрежението се бе върнало в думите й и Едуан започваше да разбира — това бе знак, че се бори със заекването. — Интересувам се… защо. Вече не вярваш ли в Каар Ауен?

Едуан се поколеба, хванат натясно от острия й въпрос. После си спомни.

— Ах. Монахинята Иврен ти е напълнила главата с небивалици и сега си мислиш, че ти си Каар Ауен.

Той я пусна, превъртя я по гръб и скочи на крака. Подаде й ръка. Тя не я взе. Изправи се на четири крака, загледана в тревата.

— Защо… да са небивалици?

— Ти не си пустовеща — думите му бяха лишени от интонация, но я удариха като камък.

Тя трепна. После каза:

— Н-но… аз… ние излекувахме Кладенеца.

Едуан киша глава на една страна. Пое си дълбоко дъх от влажния утринен въздух. Щурците пееха от гората, а отдалече отново долетя гръм.

— Да — призна накрая той, — някой го излекува.

Той сам бе видял разбуждането на Кладенеца на произхода и все пак като че ли изворът не беше изцяло непокътнат и по нищо не приличаше на Кладенеца на ефира, край който Едуан беше отраснал.

Той й каза това и добави:

— Сякаш Кладенецът беше отчасти жив. Като че ли само половината от Каар Ауен го бе изцелил и според мен, нишковеща, тази половина не беше ти.

Ред бе на момичето да въздъхне:

— Ах!

Тя се изправи. Тялото й се заклатушка с неспокоен и разсеян поглед.

Едуан тозчас разбра, че е допуснал грешка. Трябваше да си държи езика зад зъбите. Трябваше да я остави да подхранва безнадеждната си, безплодна фантазия.

Една нещастна нишковеща само щеше да ги забави.

— Първият урок за новите карауенски монаси — изрече той, сякаш току-що нищо не се бе случило помежду им. — Не предизвиквай човек, който може повече от теб.

Ноздрите на Изьолт потръпнаха. Лицето й стана сурово. Непокорството, решителността се завърнаха и против волята му, устните на Едуан се извиха нагоре.

— Не съм те предизвикала — рече тя хладно.

— Прекалената близост се смята за предизвикателство в повечето култури.

— Тогава ме научи.

Той повдигна вежди.

— На този номер, с който ме затисна. Научи ме, за да не правя втори път същата грешка.

— Нямаме време за това.

Той поклати глава и преднамерено бавно й обърна гръб.

Нишковещата го нападна.

А Едуан се усмихна.