Ветровещ

ТРИЙСЕТ И ШЕСТ

На средата на водния мост Вивия полетя към повърхността. Тук морският огън беше спрял. Тук не плаваха кораби, а тя яхна гребена на направената от нея вълна.

Дори през бурните води позна бойния кораб на Лисиците.

Щом си помисли, че на борда му има бейдидски пирати, в гърдите й избухна гняв. Той набъбна и притисна вените, кожата, дробовете й.

Нихарската ярост.

Тя най-сетне я бе завладяла. Най-сетне можеше да се домогне до необуздания гняв от бащиното си родословие, можеше да прегърне обезумялата сила, която поглъщаше страха.

Вивия излетя с огромна сила от водата. Моряците я видяха. Посочиха я, устите им зяпнаха широко, а други се втурнаха да се бранят.

Но бяха твърде бавни, а Вивия прекалено бясна. Тя полетя към основната палуба на кораба. Във въздуха замахна с юмруци, замахна с вълните. Хората изпопадаха по гръб. Един върху друг, в реката, а един се наниза право на сабята, която бе закъснял да извади.

После тя се приземи на палубата, дървото се сцепи под коленете й. С едно замахване на лявата й ръка — и вълната изхвърли още мъже зад борда. Повдигане на дясната — и парченца вода пронизаха телата. Разпориха гърлата.

Ярка, гореща кръв я опръска по кожата.

Но тя не забеляза, вперила поглед в маркуча на кърмата. До днес никога не беше зървала морски огън, но разпозна източника му. Масивна кожена тръба с ширината на дъб помпаше смола изпод палубата. Гърлото й беше направено от оръдие, което се въртеше навсякъде и можеше да се насочва към целта.

Един меч замахна към главата й. Тя залегна. Твърде бавно. Стоманата отсече парченце кожа и плат от лявото й рамо и то закърви. В ръката й се насъбра топлина, далечна и безсмислена. Но Вивия беше при маркуча и моряците не можеха да сторят нищо. Като се напъна, тя го завъртя с лявата си ръка и се прицели в главната палуба. После вдигна тапата…

— Спрете! Спрете!

Една фигура с развята роба закуцука към нея, размахала ръце.

Серит Линдей.

Ръката на Вивия се спря учудено. Тук, в Нубревна, е бил скрит виновникът, тук все някога щяха да я отведат оплетените нишки на шпионите й. Линдей работеше с бейдидчаните, с Деветките и той се бе опитал да убие Мерик.

Вивия не знаеше как и защо, но не можеше да отрече истината пред очите си. Всичко водеше към Серит Линдей.

— Не се приближавай! — заповяда му тя.

Линдей спря. Дрехата му беше разкъсана, лицето му — зацапано с черно. Пепел, предположи Вивия, само че мракът се движеше. Въртеше се в кръг, увиваше се.

— Ако пуснеш морския огън, ще подпалиш гърнетата с барут под палубата — викна Линдей. — Ще загинем и двамата.

Вивия не се стърпя и се разсмя. Глух, дрезгав звук.

— Какво търсиш тук, Серит? Не ти ли стигна, че ни предаде на пуристите?

Лицето му се сгърчи. Мракът запулсира по кожата му. Той запреглъща, сякаш щеше да повърне.

А през цялото време корабът се носеше напред към язовира. Мъгливата долина отдолу, все още зелена и пълна с живот, се плъзгаше край тях.

Накрая Линдей изквича:

— Не съм искал да предавам Нубревна. Рагнор ми обеща трона ви.

Гласът му секна. Той се преви. Закашля.

От устата му потече черен катран. Сенките по кожата му се завъртяха по-бързо. Набъбнаха леко, като на пръснат.

Вивия остави маркуча и се приближи с три крачки към визера, когото ненавиждаше най-много от всички. Моряците се спуснаха като един, но през черния катран Линдей изръмжа:

— Останете на място.

— Какво става с теб? Пръсваш ли се?

Още три покашляния и главата на Линдей се вирна нагоре със светнали очи. Когато пак заговори, гласът му беше ласкав. С акцент.

— Мъртвите не могат да се пръсват, принцесо. Защото техните нишки… вече са разкъсани. Аз просто ги улавям, преди да са изсъхнали.

— Коя си ти?

Въпросът беше тъй тих, че се изгуби в бриза над мостовете и далечните гърмежи на бурята и морския огън зад тях.

Но Линдей, или човекът, който го контролираше, успя да я чуе.

— От мен трябва да се боиш, принцесо, защото, щом бентът се пръсне и градът загине, аз ще вляза в него и той ще стане мой. В това число Кладенеца, който семейството ви крие от векове.

При тези думи светът се разтегли и потече мудно и странно. Тозчас хиляди мисли се заблъскаха. Стотици дребни детайли изпъкнаха.

Язовирът изникна с огромната си пукнатина странно притихнал. Странно спокоен. Чайките кръжаха, а един ястреб яхна въздушните течения покрай моста. Бризът погали кожата на Вивия, а моряците вдигнаха глави към небето, сякаш в очакване на нещо.

Или някого.

С тромаво движение, при което сцената се разми като прясна боя под дъжда, Вивия погледна зад себе си. Към Ловац, където черните стълбове дим се издигаха нагоре, но вече отслабваха.

Бурята също си отиваше. Дъждът бе спрял, светкавиците също. Само черните виещи се облаци се издигаха от стените като изсмуквана от рана отрова.

Ловац щеше да преживее деня, но само ако Вивия успееше да запази бента здрав. Само ако успееше да спре кораба. И дори магията на водните мостове да не издържеше, последиците за наводнената долина бяха за предпочитане пред тези за наводнения град.

Тя завъртя главата си наляво. Загледа се в пъстрия килим на фермите далеч долу. Същата гледка е видяла майка й, преди да се откаже завинаги от живота.

Не беше лоша гледка като за последно, реши Вивия.

И с тази мисъл времето полетя напред. Светът оживя и Вивия скочи към гърлото на морския огън. Хвана железния лост и дръпна ръчката на мястото й. От края изскочи лъскава смола. Сетне потече с пълна сила и се разля по дъските, мачтите и платната.

Избухна огън. Черен и бял и плъзна твърде бързо, за да се спасят.

Останалите моряци побягнаха. Не и Линдей. Той остана на мястото си, смолата го обля и тялото му пламна като факла. И не помръдна даже когато се разгоря буйно.

Вивия се обърна към насипа и скочи. Гмурна се под вълните и заплува, тласкана от магията си обратно към Ловац.

Но беше бавна, твърде бавна.

Корабът избухна. Взривната вълна я удари и я изстреля на повърхността. Последва звукът и тя полетя нагоре.

Щом тялото й изхвърча от водния мост и под нея се показа изпъстрената със сенки и огнени пламъци долина, Вивия се усмихна. Дори да умреше, поне водният мост бе издържал.

А също и бентът.

На Сафи й се щеше да счупи нещо. Имаше нужда да троши, да къса, да удря, да убива.

Може би тогава светът отново щеше да си дойде на мястото.

Невъзможно беше Мерик Нихар да е мъртъв. Истината гърмеше в ритъма на сърцето й. В ритъма на големите й крачки.

Робите търчаха на всички страни покрай нея с отдавна залинелите си крака. Вещерствата им чакаха да се развилнеят. Крещяха, тичаха гладни. От дясната й страна избухнаха огнени пламъци, отляво задуха вятър, камъните под краката й се затресоха. Водовъртеж от цветове и насилие, глад и свобода — истина, истина, истина. Робите бягаха оглушително през еднаквите тунели. Човек не можеше да разбере кой накъде тича.

Нечии пръсти я стиснаха за лакътя. Тя вдигна високо меча си… но беше Лев с огромните си очи и дългите белези.

— Къде е императрицата?

Сафи не знаеше, затова си замълча.

— Трябва да вървим — продължи Лев и я стисна по-силно. — Робите освобождават другите роби и всеки миг тук ще нахлуят стражите.

Добре. Сафи се усмихна. Тя ще срине това място със земята и ще започне с бейдидчаните, които са убили Мерик.

Лампите светнаха ярко. Сгушените в стените камъни за тревога започнаха да мигат, призовавайки стражите.

Усмивката на Сафи се разшири.

— Лев! — Кейдън си проправи път през множеството с карторските моряци зад гърба му. — Няма да можем да излезем оттам, откъдето влязохме. Зандър отиде да потърси друг изход… Къде е императрицата?

Въпросът беше отправен към Сафи, но тя се ухили още по-широко. Зандър, чиято глава се извисяваше над гъмжилото, им помаха да го последват.

Сафи тозчас тръгна, доволна, че може да се движи. Да се бие. С разперени лакти и оголени зъби, тя се заблъска с тялото си в хората.

През цялото време камъните за тревога блестяха ослепително.

Хаосът изплю Сафи пред Зандър, който чакаше до необичайно притихнал, странно пуст тунел. Двама-трима роби хукнаха по него, но повечето видимо го отбягваха.

— Това е пътят към арената! — гръмовитият бас на Зандър се изгуби във врявата. — Но мисля, че има пряк път, който ще ни изведе навън!

— Води ни! — заповяда Кейдън, после се обърна към карторския екипаж и се зае да ги брои, докато притичваха край него.

Сафи последва едрата тъмна фигура на Зандър. Локвите изчезнаха. Странна вибрация се появи в пода.

Отначало тя си помисли, че това е резултат от робите, които бягаха шумно на свобода. Но колкото повече приближаваха разклонението пред тях, толкова по-силно се усещаше тресенето. Чувстваше го от краката чак до белите си дробове при всяко вдишване.

Дори факлите запращяха в поставките си.

— Какво е това? — попита единият от моряците.

— Идва от арената — отвърна друг.

— Ето затова няма да вървим натам — Лев тръгна напред и първа стигна разклонението. После извика на всички: — Стойте тук за малко — и навлезе в левия и по-мрачен тунел.

Секундите затекоха и всички се събраха пред разклонението. Сърцето на Сафи биеше в същия ритъм като вибрациите през камъните — по-бързо и по-бързо, докато се увери, че по черния проход, който Лев беше избрала, имаше нещо нередно.

Тя се обърна към Кейдън:

— Повикай я. Там в дъното има нещо.

— Какво… — подхвана Кейдън.

Нередно, нещо нередно. Сафи изтича напред и направи фуния с ръце:

— Лев! Връщай се!

— Ей сега! — чу се далечният отговор. — Виждам нещо…

Думите й секнаха, погълнати от пронизващ крясък.

В края на тунела блесна оранжева светлина и гласът на Лев се върна при тях по камъните:

— ОГНЕН ЯСТРЕБ! ИМАТ РАЗГОНЕН ОГНЕН ЯСТРЕБ! БЯГАЙТЕ!

— О, по дяволите! — рече Кейдън.

А може би беше някой от екипажа. Или дори самата Сафи. Но тя със сигурност си го мислеше, когато подви опашка и хукна, сякаш демоните от Пустотата я гонеха.

Огнени ястреби. Демони. Кажи-речи едно и също.

Зад гърба й глъчката се усили. Растящ рев като от бясно наближаващ водопад. Само че водопадите не караха земята да трепери, нито превръщаха мрака в ден.

След това я застигна и горещината. Опари я, изгори я с ноктите си по раменете много преди огнената светлина да я настигне.

А когато и това се случи, милички адски двери, Сафи никога не си бе плюла тъй яко на петите. Тя задмина моряците, задмина робите, задмина Кейдън и Зандър и ох, ето я и императрицата, която тъкмо излезе през слънчевия портал.

— БЯГАЙ! — изкрещя Сафи и удари Ванес по ръката.

С цялата си сила я изблъска от вратата, от пътя на огнения ястреб.

Но навън не беше по-добре. Бяха стигнали арената.

Навсякъде по чакълената настилка вилнееше Касапницата на Бейл. Една светкавица проряза въздуха, опърли леко бузата й, а после се удари в щръкналия от земята сталагмит. Един буревещ се биеше срещу землевещ, Отлично.

Сафи се хвърли наляво и едва избегна порой от ледени късове, които набързо се стопиха в стена от пламъци. Всички граници между приятели и врагове, роби и робовладелци, Червени платна и бейдидчани бяха изчезнали. Всички се биеха. Всеки трижди проклет жив човек на арената се бе вкопчил тяло в тяло, меч в меч, магия в магия в някой друг.

О, да не забравяме и огнения ястреб. Той беше стигнал до арената и сега излетя от тунела в ивица бял огън.

Слава богу, мускулите на Сафи бяха по-умни от мозъка й, защото при вида на звяра — огнена линия, дълга колкото един галеон, и с двойно по-широки криле — тя с радост щеше да остане да го зяпа, изпълнена с благоговение.

Краката й обаче копнееха да тичат. Тя се хвърли към сталагмита, но той тутакси се раздроби. Сафи скочи на крака — прикритие, прикритие. Трябваше да намери прикритие. Ястребът кръжеше и кряскаше яростно на яркото синьо небе.

После прибра крилете си и се спусна надолу. Право към нея.

Тя се опита да избяга, да се скрие, да завие остро настрани, но още докато го правеше, разбра с онази основна част от мозъка й, създадена да оцелява, че това не е създание, от което ще избягаш, като свиеш бързо встрани.

Шумът погълна слуха й, яростният ад — очите й. Нямаше накъде да бяга. Не и този път.

Нечие тяло я блъсна отзад. Тя падна на земята и брадичката й се удари силно в чакъла.

— Затвори си очите! — изкрещя Кейдън.

Тя го послуша. Огненият ястреб нападна.

Старият живот се свърши.

Когато беше малка, Хабим й беше разправял, че марсточаните вярвали, че огнените ястреби били духовете на живота. На раждането. Да срещнеш огнен ястреб и да оцелееш значело, че ти се дава втори шанс. Ново начало. Загърбване на миналото.

Сафи повярва, защото в мига между два удара на сърцето й, докато звярът сипеше отгоре й светлина, горещина, крясъци, цялото й същество се концентрира върху мимолетната мисъл. Спомен, подострен като най-финия меч.

Всичко, което обичаш, беше казал чичо й, ще ти бъде отнето, Сафия… и убито. Но скоро ще се научиш. В ярки подробности ще научиш. После беше продължил: Ако поискаш, би могла да огънеш света, да му дадеш нова форма. Имаш нужното обучение, аз се погрижих за това. За беда, изглежда ти липсва желание да действаш.

Е, да върви по дяволите това. На нея не й липсваше желание да действа — тя беше самото действие. От главата до петите.

Започни, довърши.

Сафи беше готова да огъне света. Да го пречупи.

И при тази мисъл започна новият живот.

Огненият ястреб прелетя край тях с писък. Кейдън стана от гърба й. Косата й беше опърлена на половината от дължината й. По краищата на роклята й зееха огромни дупки.

Кейдън й подаде ръка. И както по-рано, от белезите му потече мрак, който нашепваше, че нещо не е в реда на нещата. Зениците му се бяха разширили до краищата на ирисите му.

— Става ли следващия път, когато видиш огнен ястреб, да не стоиш на пътя му — задъхано рече той и думите му се смесиха със сенките.

После се обърна и понечи да се отдалечи замаяно. Но Сафи го сграбчи за примката и го дръпна до лицето си.

— Какво си ти? — изсъска.

Но още докато задаваше въпроса, сенките се отдръпваха. Ирисите му отново се стопиха до кафяво и от езика му повече не излезе подобен на дим мрак.

— Ако се измъкнем живи оттук, ми напомни да ти кажа — отвърна той и пак заприлича на шлифования измамник, когото познаваше. — Но засега, домна, продължаваме напред.