Ветровещ

ДЕВЕТ

Шестнайсетте удара на камбаните отзвучаха, но Кам не се появи с храна. Като не го свърташе на едно място, защото, както казваше леля Иврен, това бе най-бързият път към лудостта, Мерик се застави да стане и подреди книгите от кухненската маса, шкафа и леглото.

Почукване. Мерик се завъртя и изпусна една книга. Магията му бликна…

Беше прозорецът. Отвореният капак се беше ударил в кривото стъкло. Сърцето на Мерик бавно се върна в гърдите му. Но ветровете му не се успокоиха, докато не отиде до прозореца.

Навън дъждът ръмеше. Сива мъгла захлупваше тъмния град. На слабата лампа зад гърба си той видя своето отражение.

Яростта се взря в него.

Подут и уродлив заради дефектното стъкло, но голият череп и червените петна си бяха на Мерик. Последици от експлозията. Той побърза да отвори прозореца, напипа с пръсти непознатата дръжка, после затвори здраво външния капак.

Но с дървените капаци отражението и приликите станаха по-отчетливи. На цялата дясна страна на лицето му и на ухото също имаше голямо парче яркочервена кожа с тясна черна ивица покрая. Кир, реши той, тъй като от много дни не се бе къпал.

Експлозията беше блъснала Мерик от тази страна, затова дясното му рамо, дясната ръка, десният крак бяха поели цялата сила на огъня.

Мерик хвърли предпазлив поглед към входната врата, но тя стоеше заключена. Кам нямаше да може да влезе, когато се завърнеше, не и без Мерик да почука заклинанието ключ. И тъй, той свали с методична предпазливост ризата си. Единайсет дни вече наблюдаваше раните, но досега беше виждал само част от общата картина. Парченце от истинското чудовище, което стоеше сега пред прозореца.

С притворени клепки той разгледа подробно тялото си в стъклената повърхност. Мръсотията, ако това беше мръсотия, осейваше новата розова плът, която покриваше дясната му страна. Черното слизаше надолу и се събираше най-гъсто на гърдите му. Върху сърцето му.

Трябваше да се изкъпе, щом му останеше време. Щом Кралските войски спрат да пъплят по улиците. Щом веднъж се сдобиеше с онова, което търсеше от Иглената кула.

Пристъпи наляво и се завъртя, за да огледа гърба си. Мръсотията продължаваше надолу по плешките му. А също и изгарянията, макар че бяха много по-малко.

— Избран от съдбата да стане велик? — измърмори той, докато си надяваше ризата. — Все това повтаряше, Къл, но я ме виж сега. Аз трябваше да умра, а ти да останеш жив.

Щом изрече това, един спомен изплува на повърхността. Ти трябваше да умреш, а майка ни да остане жива.

Мерик изсумтя мрачно. Леля Иврен казваше някога, че Вивия не е искала да измърмори това на погребението. Че гледката от смазаното тяло на майка им след скока от водния мост беше подтикнало Вивия към прибързана жестокост.

Но още тогава Мерик знаеше истината, както я знаеше и сега. Вивия вечно го винеше за майчината им меланхолия. Всеки път, когато Жана се скриваше в леглото за дни наред, опираше нож в китките си, заключваше децата си за цели седмици, Вивия охладняваше. Все повече и повече. Защото в нейното съзнание майка им беше слязла в мрака едва след раждането на Мерик.

Може би това беше вярно, нищо че леля Иврен непрекъснато твърдеше друго. Лудостта на Жана се събуди, когато се омъжи за брат ми, казваше тя. А не след раждането ти. Но Мерик не й вярваше. Особено след като отношенията на Иврен с брат й не бяха по-добри от тези между Мерик и Вивия.

Разбира се, Вивия беше отишла една крачка по-нататък от Серафин и беше опитала изцяло да премахне Мерик. Това не само щеше да й разчисти пътя към управлението, но щеше да отмъсти за самоубийството, което Мерик не бе причинил.

Но сестра му не беше успяла да го убие.

И сега беше ред на Мерик.

Когато Кам се прибра, беше се измокрила до кости. Мерик отвори на почукването й и тя влезе, а от нея течеше вода и оставяше мокри следи.

Мерик изчака вратата да се затвори и огледа храната, която Кам стискаше до гърдите си. Корав хляб, увехнали зеленчуци и спаружени плодове — всичките увити в съдрано парче рехав плат.

Мерик взе продуктите от студените й, хлъзгави от дъжда ръце, коремът му изкъркори и след като благодари грубо под носа си, отиде на сухата мивка. Някои от къщите в Ловац имаха водовещерски водопроводи, но апартаментът на Кълен не беше сред тях.

Когато Кам остана на мястото си, той й хвърли поглед назад.

— Какво има?

Преглъщане. После Кам тръгна напред, като потриваше влажните си ръце и избягваше да погледне Мерик в очите.

— По улиците ти казват Ярост, сър.

Ах! Значи му лепнаха прякора.

— Войниците намаляха — продължи жената, — но тези, които още са навън… Ами търсят те. Търсят… Ярост.

Мерик въздъхна остро и пусна зеленчуците и плодовете в мивката — повехнала глава целина, четири тлъсти репички с пръст и шест сини сливи, които леко бяха почнали да загниват. Кръглият самун ечемичен хляб беше достатъчно стар, че да си строши някой зъб, затова Мерик го уви в мокрото парче плат и го остави на масата да се напои и омекне.

Свъсеният му поглед се задържа там.

— Ще успеем ли да стигнем до Иглената кула? След като толкова много войници ме търсят?

Той изви очи към момичето, което беше свило устни настрани. Израз, който значеше, беше научил Мерик, че се е замислила.

— Сигурен ли си, сър… Искам да кажа…

Тя се покашля, внезапно отиде до мивката и с учудваща бързина се зае да търка репичките с кокалчета. Белегът на лявата й ръка се набръчка и разпъна.

— Какво? — настоя Мерик и се приближи с една крачка.

Кам зачисти още по-настойчиво.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш в Иглената кула, сър? Ами ако… ами ако друг се е опитал да те убие, а не сестра ти?

По врата на Мерик изби червенина.

— Тя е била — без емоции, без натъртване. — Знаех го преди площад „Присъда“, а сега не се съмнявам.

— Това, че управлява Иглената кула — възрази Кам, — не значи, че тя е изпратила убиеца.

Топлината се надигна по гърба на Мерик.

— Знам, че е била тя, Кам. Откакто се преместих в столицата, аз съм пречка за плановете й. А сега, сега — продължи той и горещината обхвана дробовете му — намерих директна връзка между Вивия и убиеца. Трябва ми едно последно доказателство, момче. Нещо, което да дам на Върховния съвет. Сигурен съм, че ще го открия в Иглената кула.

— Ами ако не го откриеш? — изписука Кам, но нещо в тънкия й глас го накара да се замисли.

Той сви пръсти. Ставите му изпукаха.

— Откъде дойде това?

Тя затърка още по-усилено и силното дращене продължи под думите й:

— Чух нещо на улицата, сър. Нещо лошо. Нещо, което ме кара да мисля… Ами кара ме да си мисля, че сестра ти не стои зад това.

— И какво си чул?

— Че е имало втора експлозия — и с тези думи историята й бликна. — Точно като на „Жана“, сър, и хората говорят, че били карторците. Или далмотийците. Но казват, че които и да са били, същите хора взривили и другия кораб.

— Какъв друг кораб? — попита Мерик, а сърцето му падна в петите.

— О, сър — Кам спря на средата на репичката с клюмнало напред тяло. — Корабът на императрицата на Марсток и всички на борда загинали. Включително… включително онази домна, която возехме на „Жана“. Сафия фон Хастрел.

Вивия не откри нищо ново под земята, освен още бягащи паяци, стоножки и земноводни, и макар че както й се струваше, часове наред беше местила камъни, преградата от отломъците не изтъня.

Но ядът й беше добре дошъл. Той я караше да мести челюст насам-натам, докато крачеше по „Ястребов друм“ през вялата буря. Изостряше маската й в непробиваема насмешка и когато стигна най-голямата от градските наблюдателни кули, отново беше Нихар.

Тя се заизкачва в кулата, като кимаше отсечено на войниците, отдаващи чест един по един с юмрук до сърцето. Тук беше различно от Залата за битки. Нямаше ги подигравателните погледи. Нямаше го очакването, че ей сега ще се препъне, ще падне и ще се провали. Вивия вярваше на тези мъже и знаеше, че те също й вярват.

— Бормин, Ферик — назова тя по име мъжете пред вратата на най-високото ниво на кулата и чак тогава излезе навън на дъжда.

Отиде до офицера на терасата — високата, широкоплещеста Стейша Сотар, или Стикс за всички, които я познаваха достатъчно добре, за да заслужат тази привилегия.

Черната кожа на Стикс лъщеше мокра от дъжда, бялата й, вързана отзад коса бе залепнала за черепа. Тя помаха на Вивия и вещерският й знак — обърнат надолу триъгълник за цялостно водовещерство — се разтегна.

Ако Вивия умееше да контролира водата единствено в течното й състояние, то Стикс я контролираше във всичките й форми. От лед, през пара, до росенето на дъжда. И ако Вивия се нуждаеше от водата, за да черпи сили от нея, то Стикс можеше да привика парата от въздуха.

Както винаги Стикс присви късогледите си очи и щом разбра кой приближава, отдаде чест.

— Сър.

Винаги наричаше Вивия така, а не Ваше Височество или принцесо. За Стикс Вивия беше капитан на кораб.

За Вивия Стикс беше… Твърде е добра за мен.

Вивия нагоди лицето си в синхрон със строгата и намръщена физиономия на Стикс, после извади далекогледа от шинела си. От върха на кулата, най-високата точка в града, ясно можеха да се видят разнородните покриви, долината и отвъд нея чак до степните ферми в далечината. Въпреки дъжда живописните фермерски къщи изпъкваха сред ярката зеленина.

Вивия обичаше морето. Безспирното надигане на синьо-зелените вълни. Простото съзнание, че всичко, което стоеше между живота и смъртта, беше малко насмолено дърво и вярата в щедростта на Ноден.

Но още повече обичаше тази гледка. Тежестта на Ловац под нея. Злачният живот, който трептеше пред погледа.

Това беше домът й.

Морето позволяваше на мъжете и жените да преминават през него за известно време, но това беше смутен съюз. Непостоянният му нрав донасяше бури по прищявка. Като рода Нихар. Земята посрещаше радушно хората, стига да й даваха това, което искаха да вземат от нея. Партньори. Приятели. Нишкосемейства.

Вивия навлажни устни и завъртя далекогледа наляво. Надясно. Но ни една заплашителна светкавица не мина пред погледа й. Само сивота, мъглива сивота над цялата долина. Даже силуетите на Пазачите на Ноден в края на южния воден мост се открояваха ясно на фона на пладнешкото небе. Язовирната стена над северния воден мост както винаги изглеждаше безинтересна и слънцето огряваше калпаво поправеното скъсване, което разсичаше сърцето й.

Още едно нещо, което Върховният съвет отказваше да свърши, както се полагаше.

Тя въздъхна и обходи с далекогледа си водните мостове на Стефин-Екарт, които се простираха от опасващите долината планини до Ловашкото плато, всеки с ширината на реката, от която се захранваше. Те се извисяваха тъй нависоко над долината, че облаците се сучеха на ивици под и край наблъсканите един до друг кораби.

Толкова многобройни съдове, толкова много нубревненци, че не беше останало място за всички. Не и докато не открия подземния град.

Стикс се покашля.

— Добре ли сте, сър? Виждате ми се… неразположена.

Вивия се сепна и едва не изпусна далекогледа. Сбърченото й чело се изглади. Никакви угризения. Продължавай напред. Тя затвори уреда твърде силно.

— Какви са новините от Лисиците, помощник-капитан?

Стикс прокара език по зъбите си, сякаш умуваше защо Вивия се направи, че не чу въпроса й. Но сетне лицето й се отпусна и тя рече:

— Добри, сър. Даже току-що пристигнаха. Малката ни пиратска флотилия е заловила още два търговски кораба днес. Един с далмотска пшеница, а другият с карторски семена.

О, слава на Ноден! Семената бяха победа. Те щяха да изхранват Нубревна години наред, стига земята и времето да им помагат. Вивия нямаше търпение да каже на баща си.

Естествено, пред Стикс запази безизразната си маска.

— Отлично — отвърна официално.

— И аз така си казах — Стикс се усмихна лукаво и оголи искрящо белите си зъби с малкото разстояние отпред.

Гърлото на Вивия се стегна. Твърде добра е за мен. Тя се извърна настрани.

— Ами… изчезналият кораб?

— Още нямаме вести, сър.

Вивия изруга и си отдъхна, когато Стикс сви лице. От тази реакция се нуждаеше. Точно същата, която баща й щеше да си спечели.

От два дни не бяха получавали сведения от най-малкия кораб на Морските лисици. Вивия допускаше най-лошото. Но нямаше какво да стори. Лисиците бяха тайна. Резервен план, който бяха замислили със Серафин, за да изхранят Нубревна. Екипажите бяха щателно подбрани и бяха положили клетва, че ще пазят тайна — всички знаеха какъв беше залогът. Всеки от моряците беше изгубил близък във войната и глада, затова те толкова силно искаха Лисиците да успеят, колкото Вивия и Серафин.

Но дотогава никой не биваше да узнава, най-малко пък Върховният съвет. Пиратството не беше съвсем законно.

— Освен това получихме вести от шпионите ни — изрече равно и делово Стикс. — Който и да е организирал убийството на принца, изглежда, не е бил някой от…

Земята се разтресе. Без предупреждение силно се разлюля. Толкова мощно и неочаквано, че коленете на Вивия се подкосиха. Тя залитна към Стикс, която политна назад и размаха ръце. Вивия я улови и я издърпа, преди да е паднала през парапета. Двамата войници нямаха такъв късмет. Разбиха се в камъните долу.

Сетне всички зачакаха, а телата им потръпваха едновременно с отшумяващото земетресение. Стикс беше зяпнала Вивия, а Вивия гледаше зинала язовира. И пукнатината, която от дълги години растеше в средата на бента.

Но камъните издържаха и накрая Стикс измърмори:

— Земетресение.

Думата отекна в тялото на Вивия. Невъобразима дума. Дума, която от поколения не беше поразявала Ловац.

Дума, която можеше, ако това се случеше отново, да заличи града преди глада и пренаселването.

— Да — съгласи се тя грубо.

Щом се увери, че язовирната стена е останала непокътната, и светът притихна задълго, мислите й се спуснаха във всички посоки.

Накрая премести поглед върху Стикс. Бяха толкова близо една до друга, че не се налагаше първият помощник да присвива очи. Прекалено близо, от онзи вид близост, която Вивия избягваше, защото Стикс бързо-бързо щеше да забрави този миг, докато тя щеше да го преживява до безкрай, да го премисля и безнадеждно да копнее.

И както внезапно беше връхлетяло земетресението, както внезапно Вивия и Стикс се бяха притиснали една в друга, така внезапно отново се възцариха глъчката и оживлението. Войниците се развикаха. От улицата долетяха крясъци. Вивия пусна набързо Стикс и отстъпи рязко крачка назад. И двете жени пригладиха ризите си, наместиха яките си.

— Провери положението в града — нареди Вивия, — а аз ще отида да огледам бента. След два часа искам отчет за щетите. Ще те намеря в Иглената кула.

Стикс отдаде чест разтреперано, но и твърдо.

— Тъй вярно, сър! — и потегли с отсечена крачка, а войниците предано я последваха.

Вивия остана да огледа водните мостове. За разлика от бента, те бяха омагьосани от същите могъщи вещици, които преди векове бяха построили подземния град. Само магия можеше да крепи масивните конструкции над спускащата се хиляди крачки долина под тях.

Вивия тръгна разтревожено към вратата — ако магията под земята умираше, тогава какво щеше да стане с магията във въздуха? Най-сетне, каквото се случваше над земята…

Се случваше и под нея.

Мерик почувства, че пропада. Сякаш се бе хвърлил от воден мост посред нощ, като майка си, и сега сенчестата долина приближаваше бързо. Черно небе и студени облаци.

А Миногите чакаха с отворени усти да го уловят.

Сафия фон Хастрел е мъртва.

Кам не спираше да говори. Далечно жужене, от което отделни думи стигаха до ушите на Мерик. „Мислиш ли, че сестра ти е взривила и този кораб?“, „Защо й е било да го прави? или „В това няма логика, сър“. Но Мерик не чуваше нищо.

Сафия фон Хастрел е мъртва. Думите проникнаха в него. Вцепеняващи и студени. Те смалиха света до един-единствен оглушителен хор в ушите му. Сафия фон Хастрел е мъртва.

Това беше нелепо. Сафи не беше от хората, които ще се оставят да умрат. Тя беше от тези, които подчиняваха света на волята си. Целуваха живота със страст, жизненост, порив. Усмихваха се предизвикателно в лицето на смъртта, а сетне със смях отстъпваха встрани, преди Миногите да ги завлекат на дъното.

Това не беше възможно. Не отново. Не още един любим човек. Ноден му беше взел вече достатъчно.

Мерик се запрепъва към вратата. Студените ръце на Кам го сграбчиха.

— Сър, сър, сър.

Но Мерик я отблъсна и продължи.

Магията от заклинанието ключ премина по него и за кратко прекъсна звъненето в ушите му. После той изхвърча от дома на Кълен и затича по стълбите. Като през мъгла премина покрай хора, глад, шум, докато накрая излезе на претъпканата улица. Дъждът беше намалял до роса — никога ли нямаше да спре? — и всяка следваща стъпка на Мерик отекваше по-силно от последната.

Ти си виновен, каза си. Точно той беше настоял Сафи да стигне до Лейна, където марсточаните чакаха да я заловят. Де да беше зарязал договора си с дом Ерон фон Хастрел… Де да беше останал на скалата при Сафи, вместо да хуква за срещата с Кълен.

Накрая и бездруго го беше изгубил. Но можех да спася Сафи, трябваше да я спася.

И Ноден да го прокълне, но колко пророчески се бяха оказали последните й думи:

— Имам чувството, че никога вече няма да те видя.

И вината за това беше на Мерик.

Той затътри краката си по една пряка, без да знае накъде върви. Още с падането си дъждовните капки се изпаряваха от улицата и от нея се надигаше мъгла. Светът се превръщаше в неразличимо цяло. Всички фигури си приличаха, всяка сграда се сливаше с тази до нея.

Още веднъж сви наляво и този път стигна до познати колони. Изкачи се нагоре и влезе в мрака на храма. Въздухът тозчас стана по-хладен, сенките го обгърнаха.

Още двайсет мъчителни крачки по каменните плочи и той отново се изправи пред фреските на Ноденовите светци.

Тогава земята затрепери и го повали на колене. Секунда-две — камъните хлопаха. Градът тътнеше с грохот. После земетресението отмина тъй бързо, както беше дошло, и остави Мерик с разтуптяно сърце и изопнато тяло, готово за още.

Но когато нов трус не последва, той си пое дъх, за да се успокои, и вдигна глава към стенописа на Лявата ръка на бога.

Към звяра, в който се беше превърнал.

— Какво да направя, Къл?

Мерик се взираше в противното лице на фреската и почти очакваше то да му отговори. Но лицето мълчеше. Винаги щеше да немее. Кълен и тези камъни щяха да останат навеки безмълвни.

В тишината обаче го споходи мисъл. Нещо, което леля Иврен му казваше, когато го гълчеше: „Ярост никога не забравя, Мерик. Стореното от теб ще се завърне с десетократна сила и ще те преследва, докато не изкупиш вината си“.

Мерик бавно разкърши китките си, като изпитваше доволство от протеста на новата кожа. От разкъсването на мехурите и ивиците мръсотия. Грешките му не му даваха покой, но може би… Ако наклонеше главата си под правилния ъгъл, щеше да види това не като прокоба, а като дар.

Убиецът в нощта. Пожарът на „Жана“. Жената на площад „Присъда“. Всяка случка беше водила Мерик дотук, до храма на Ноден. До фреската на Лявата ръка на бога.

А само глупак отказваше даровете на Ноден.

Защо в едната си ръка си стиснал нож?

— За да напомня остротата ми на хората — прошепна Мерик на камъните.

Защо в другата държиш парче стъкло?

— За да им напомня, че виждам всичко.

Вземи божия дар. Превърни се в Ярост.

Време беше да въплъти чудовището, което е бил досега. Край на притъпената дистанция. Край на борбата срещу нихарската същност. Само зъл, гладен гняв.

Един в името на многото; мъст за хората, които беше изгубил.

Време беше да изкупи вината си. Време беше да отдаде справедливост на онеправданите. Време беше да въздаде наказание на коварните.

И Мерик знаеше отлично откъде да започне.