Ветровещ

ЧЕТИРИЙСЕТ

Била съм тук и преди, помисли си Сафи, докато оглеждаше белите следи, оставяни от карторския кораб. Мочурливото крайбрежие на Салдоника отдавна беше потънало в далечината и сега залезът бе запалил огън върху вълните. Върху замазания, опръскан със сол изглед от прозореца.

И преди е била тук. На кораб за Азмир, докато някой превързваше раните й.

Болката избухваше ярко, безмилостно всеки път, когато иглата на Кейдън пробиваше кожата над веждата на Сафи. Ако креслото й не беше с твърда облегалка и яки поставки за ръцете, тя отдавна да беше паднала, защото, колкото и да внимаваше ад-бардът, пак я болеше, докато шиеше цепката от юмрука на Кахена.

От час Сафи стоеше в капитанската каюта. Най-напред Лев беше счупила наново носа й, а после го беше наместила. Въпреки отчаяните й опити Сафи беше вила и още много кръв изтече. Дори след цялата болка и сълзите от нея, Лев беше принудена да си тръгне с извинителна усмивка:

— Не съм сигурна, че някога пак ще изглежда както преди, домна.

Сафи беше свила рамене. Кахена беше взела всички магьоснически лекове на борда, а Сафи знаеше, че без тях ще носи белезите и гърбавия си нос до края на живота си. Това обаче хич не я безпокоеше. Не и когато имаше куп неща, за които наистина да се тревожи.

Като нишкокамъка й.

Беше спрял да мига. Изьолт пак беше в безопасност, но докога ли?

— Сбърках за тебе — проговори Кейдън и разпръсна мислите й. Това бяха първите му думи след Вдигни си главата и Затвори очи. — Във Веняса си помислих, че си безразсъдна. А също наивна и себична.

Сафи не се сдържа и го изгледа кръвнишки нагоре.

— Благодаря?

Иглата я убоде. Кейдън застина на столчето си. После въздъхна.

— Стой мирна, домна.

Сафи подсмръкна и се опита да отпусне лицето си. Той продължи:

— Смелостта ти по-рано днес, на кораба, когато се би с адмирала. Пак беше безразсъдно, но беше умно. И изобщо не беше себично. А онова, което направи в Салдоника, в хана… Сбърках за теб.

— А пък аз — измърмори Сафи, като внимаваше да не движи лицето си — не приемам този опит за извинение.

Кейдън изсумтя веднъж, почти като смях, после се наведе, за да завърже конопа над окото на Сафи. Секундите течаха, болката гърмеше в черепа й, а Сафи нямаше накъде да гледа, освен в златната верига, висяща на врата му.

Примката на ад-бардовете.

Мъжът се отдръпна.

— Не е зле. Дай ми дясната си китка.

Сафи се подчини и той я повдигна към прозореца и светлината над морето, която струеше оттам. Пръстите му се забиха силно в синините на предмишницата й.

— Ад-барде — поде Сафи.

— Хъмм? — той постави ръката й с дланта нагоре на коляното си.

После взе иглата и ново парче от конопения конец.

— Ти каза ли на императора каква съм аз? Каква е магията ми?

— Не съм — отговорът последва без колебание. Кейдън вкара конеца в иглата и медта проблесна на залеза. — Но му потвърдих онова, което вече беше чул от други източници.

— Ах!

Сафи въздъхна шумно и мускулите й се отпуснаха. Облегна се назад и загледа как Кейдън почисти дългата рана с напоен във вода парцал. Бликна нова кръв, а с нея и нова болка.

Сафи продължи да говори с усилие.

— Как разбираш каква магия имам? Какво правят ад-бардовете? Каза ми, че ако оцелеем, ще ми обясниш.

— Надявах се да забравиш — очите му се стрелнаха нагоре. — Но човек не може да изиграе веровещицата.

— Отговори на въпроса.

— Да кажем, че… — за миг той задъвка устната си. — Да кажем, че някога ад-бардовете също са били еретици. Точно като теб — тук той замълча, докато остави изцапания с кръв парцал и пак вземе иглата. — Нашите магии ни бяха отнети, домна, за наказание. Сега служим на човека, който ни ги отне. Свалим ли примката, умираме.

Сафи изохка и сви очи. Иглата я промуши, болката изригна и тя си спомни. Спомни си чичо Ерон, който си сваляше веригата, примката, само за по няколко секунди всеки път. Колкото Сафи да прочете истините му.

После винаги си я слагаше.

Тя отвори очи и видя под носа си главата на Кейдън. По челото му имаше лунички. Досега Сафи не ги бе забелязала.

— Когато носите примката, вие сте защитени от магията. Как?

— Не мога да ти издам всичките си тайни, домна. Иначе ще избягаш, а после императорът ще ни избеси до крак и този път с истинска примка.

Той се засмя, но смехът му беше примесен с тъга. Преди Сафи да го попита още нещо, пантите пропяха.

Влезе императрицата на Марсток, а жълто-кафявата й рокля изшумоля. Както всички останали, и тя беше облечена в дрехите, с които избягаха от Салдоника. Адмирал Кахена не беше оставила друго на борда, освен бъчвите с прясна вода и мебелите.

Ванес застана между прозореца и Сафи. Лицето й беше спокойно, лъжливо спокойно. Макар че нямаше и помен от по-раншното й прилошаване от кръвта, а катерът ги водеше право към Марсток, истината беше, че императрицата никога не сваляше гарда си. Никога.

— Кога ще свършиш, ад-барде? — попита го тя.

— Още няколко минути.

— Тогава ще говоря пред теб.

— Добре — Кейдън продължи да работи, без да бърза, без да се мае, с обичайната си предпазлива съсредоточеност и обичайните, постоянни приливи болка.

— На сутринта ще стигнем марстошките брегове, Сафи. В знак на благодарност за всичко, което направи, откакто потеглихме от Нубревна, искам да ти дам избор.

— Може да останеш на грижите на ад-бардовете и да се завърнеш в родната си земя, а може да дойдеш с мен в Азмир. Щом ми помогнеш да прочистя двора си, ще бъдеш свободна да си тръгнеш. А аз… — тук тя замълча и за кратък миг хладната й маска трепна. През нея проби лъч искрена надежда. — Аз ще ти дам достатъчно пари да отпътуваш, накъдето пожелаеш. Да започнеш нов живот.

Предложението се спусна на талази в каютата, като издут чаршаф над матрак, преди да докосне леглото.

— … избор — повтори Сафи и забеляза как внимателните движения на Кейдън този път се забавиха.

С лявата си ръка Сафи стисна нишкокамъка. Разкървавените й, потрошени кокалчета докоснаха леко стоманената верига, която Ванес й бе сложила преди седемнайсет дни.

Колко много неща се бяха случили оттогава. С Ванес. С ад-бардовете. Никой от тях вече не й беше враг.

Истина, истина. Гърлото й я стегна при тази мисъл и по разкъсаната й плът пробягаха хладни тръпки. Ако отиде в Картора, ще изгуби свободата си, а Изьолт никога нямаше да я намери, никога нямаше да я види отново. Сафи ще стане невеста на императора, негова веровещица, заключена в студения замък, от който никога нямаше да избяга.

Но в Марсток… В Азмир… Там имаше шанс. Веднъж да изкорени корупцията в двора, щеше да си тръгне. На всичкото отгоре щеше да си тръгне с пари и двете с Изьолт най-накрая, най-накрая, щяха да започнат наново живота си някъде.

Ами ад-бардовете, с тях какво ще стане? Завръщането им в Картора без Сафи си беше смъртна присъда, Кейдън сам й каза току-що. А Сафи не им беше спасила окаяните кожи, за да ги убие сега Хенрик.

Вече беше изгубила Мерик Нихар. Ако зависеше от нея, повече хора нямаше да губи.

— Ще дойда с тебе в Азмир — Сафи се опита да напомпа думите си с авторитет, — а ад-бардовете ще дойдат с мен. Ще бъдат личната ми стража.

Думите отекнаха в малката каюта. Ванес изглеждаше озадачена, а Кейдън спря да шие и погледна Сафи с ококорени очи. На устните му играеше нещо подобно на смръщване.

Тишината се проточи няколко секунди. Докато накрая Ванес подсмъркна.

— Приемам условията ти, Сафи. И… — тя склони глава, а на лицето й се появи истинско, непресторено спокойствие. — Благодаря ти, че не ме изостави.

Императрицата на Марсток излезе така, както беше влязла. Едва когато вратата щракна, а корабът се залюля наляво и надясно четири пъти, чак тогава Кейдън проговори.

По някаква причина бузите на Сафи поаленяха.

— Защо ни взимаш с теб? — едва чуто попита той. — Знаеш, че накрая ще трябва да те отведем в Картора.

— Знам — Сафи повдигна лявото си рамо и се опита да изглежда нехайно, а пръстите й най-накрая пуснаха нишкокамъка. — Но нали знаеш старата поговорка: Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност…

— Разбирам — той изсумтя. Иглата се повдигна. Медта проблесна. — Щом приятелите ни са наблизо, не ни грози опасност, но още по-добре, ако враговете са ни под око.

— Не — Сафи се изопна и зачака захапката на иглата. — Само тази част за приятелите, ад-барде. Не сме врагове. Вече не.

Тя се усмихна, макар и напрегнато, и той й се усмихна в отговор. После я промуши с иглата. Веднъж, два пъти. Последни болезнени убождания и раната й беше закърпена.

Изьолт изчака слънцето да залезе и звездите да изгреят, преди да направи хода си.

Бяха намерили една полянка нагоре по хълма и до поточе, което ромолеше надолу към езерцето. Според Едуан и Изьолт мястото беше ужасно незащитено и той бе казал това на Совата, когато тя ги доведе тук. Дърветата стенеха твърде шумно, течащата рекичка нямаше да спре и бълха.

Но момиченцето беше седнало тук твърдоглаво, с кръстосани крака. Пак тук планинският прилеп се бе приземил тежко, а после беше завлякъл масивното си тяло зад Совата. Сребърните му нишки бяха угаснали, сякаш сънливостта беше приглушила ожесточеността му, и скоро той захърка.

Невероятно, помисли си Изьолт, тъкмо такава приказка й се щеше да разкаже на Сафи, щом отново се срещнеха. Само дето прилепът вонеше, а по гъстата му козина бръмчаха мухи и това съсипваше част от обаянието.

Совата обаче нито забелязваше смрадта, нито се интересуваше от нея и щом чудовището се сви на топка върху каменистия бряг, тя се гушна в него и заспа.

И най-накрая, най-накрая Изьолт можа да си отдъхне на спокойствие.

— Къде отиваш? — попита Едуан, когато мина край него на път за езерцето.

— Наблизо — тя посочи неопределено с глава. — Искам да… пийна вода от езерото. Скоро ще се върна.

Той се намръщи и макар че не каза нищо, ясно си пролича, че не одобрява. Изьолт се изчерви. Бяха стигнали толкова надалеч в странното си партньорство, че вече си държаха сметка един на друг какво правят.

Нишковещата стигна езерцето странно запъхтяна. Поне нямаше да има кой да я обезпокои. Никой нямаше да я чуе как се приближава дебнешком до ръба му и кляка над водата.

Отражението й се проточи по повърхността. Заигра едва забележимо по краищата, сякаш се чудеше кое ли е.

Откъсни, откъсни, извий и откъсни.

Изьолт отмести поглед и пръстите й се повдигнаха към нишкокамъка.

Тя свали кожената връв и погледна рубина, който лежеше върху сребърния талер в дланта й.

— Сафи — прошепна тя. Другата й ръка захлупи камъка. — Сафи — повтори и насочи магията си навън, търсейки нишки.

Сафи беше някъде по море, а камъкът беше свързан с нея. Ако Есме можеше да ходи в съня си и ако…

Тъй де, ако Изьолт наистина беше като Есме, тогава тя също щеше да може да ходи насън.

Но нищо не се случи. Нищо, нищо, трижди проклето нищо.

— Невестулките да те припикаят — прошепна тя и топли сълзи опариха очите й. Тя подсмъркна и стисна по-здраво камъка. — Къде си, мътните те взели, Сафи?

Не ти прилича да ругаеш, Из. За тази работа се иска страст.

— Сафи? — Изьолт тупна по дупе. Един камък я убоде по хълбока. — Ти ли си?

Че кой друг ще бъде? Това е моят сън.

Беше се получило. Изьолт не можеше да повярва, но ето че стана.

— Това не е сън, Саф. Аз наистина съм тук. И разговарям с теб.

Естествено че е сън. Би трябвало да знам, след като аз съм тази, която спи.

— Саф, това е нишко…

Изьолт се поколеба и в гърдите й се образува ледена паяжина. Защото това не беше нишкомагия, нали така? Това беше магията на Есме, а Есме не беше нишковеща.

Каквото и да бе това вещерство, каквото и да можеше да прави, едва ли беше изцяло зло, щом можеше да поговори със Сафи.

Изьолт преглътна.

— Това е магия — каза тя накрая. — И повярвай ми, истина е.

Възцари се мълчание. После замаяни розови нишки и топлина изпълниха съзнанието на Изьолт. Лъч от слънчевата светлина на Сафи прогони хладината.

Богиньо, това чувство й бе липсвало.

И, богиньо, нейната нишкосестра й бе липсвала.

Да ме припикаят невестулките! Гласът на Сафи в съня звучеше задъхано и приповдигнато. Ние наистина разговаряме, Из! Можеш ли, мътните го взели, да повярваш?

Изьолт не се сдържа и се разсмя.

Сафи също и залезните цветове обагриха свързващите ги нишки. Нишките на приятелството.

Преди Изьолт да се наслади на приказния цвят, нечия фигура привлече окото й. Някой вървеше между боровете.

Без нишки. Сърцето й подскочи. Беше Едуан, разбира се, че беше той, но защо му е било да идва насам?

Изьолт заговори бързо:

— Къде си, Сафи? Добре ли си?

Пътувам на кораб за Азмир. И да, добре съм. Ще пристигнем в столицата утре. Ти къде си?

— Идвам к-към теб.

Езикът на Изьолт надебеля. Толкова много неща искаше да каже. А всеки миг трябваше да свърши. Едуан беше стигнал до потопената стена. Още малко и щеше да я чува какво казва.

— Ще ми трябва време, за да стигна в Азмир, Саф, но бързам колкото мога. Сега трябва да прекъсвам.

Чакай! Стой! Моля те, Из!

— Не мога — процеди тя.

Само ми кажи ти добре ли си? И не ме лъжи, Из. Аз ще разбера.

Без да иска, Изьолт се усмихна и заекването й изчезна:

— Добре съм, Сафи. Скоро пак ще поговорим. Обещавам.

После пусна рубина.

След секунда нишките на Сафи изчезнаха. Сърцето на Изьолт остана ледено и тя надяна кожената връв отново на врата си.

Едуан стъпи на брега. Прекоси мълчаливо камъните и за нейно учудване, Изьолт усети, че раздразнението й се стопи.

Естествено, че пак ще може да ходи в съня. Времето й със Сафи не беше свършило. Това бе само началото.

Едуан спря до нея и също огледа отражението си. Без да сяда, разбира се. Изьолт се съмняваше, че той изобщо някога сядаше. Или се отпускаше. Или правеше нещо, което нормалните хора правят.

Но май и тя не беше напълно нормална. Становеща…

Не, няма да мисли за това.

Тя потопи ръцете си във водата. Ледената й хватка прогони мислите й. Продължи да ги пъха навътре, докато водата покри лактите й. Горните й мускули…

— Светулки.

— Какво? — Изьолт ги издърпа шумно. Ръцете й настръхнаха от студа.

— Там — Едуан посочи отсрещния бряг. — Светулки. Чувал съм, че носят късмет в Марсток. А децата си пожелавали нещо.

Имаше нещо ведро в гласа му, като че ли…

— Шега ли си правиш? — Изьолт стана.

По камъка се посипаха водни капчици.

— Не.

Тя не му повярва. Сви носле в усмивка и премести погледа си към блещукащите светлинки между боровете. Въздухът, небето, водата, всичко напомняше за срещата им отпреди две вечери.

И в същото време беше различно. Тогава с кръвовещия бяха врагове и само парите ги свързваха. Тази вечер бяха съюзници и ги свързваше… Изьолт не знаеше какво точно. Совата със сигурност, а може би и планинският прилеп.

Тя си пое дъх и се удиви как дробовете й се изпълниха. После затвори очи. Искаше да си пожелае нещо, но имаше толкова много възможности. Искаше Сафи да бъде до нея. А също и Матю, и Хабим. И макар че не разбираше съвсем защо, това важеше и за майка й.

Но най-много от всичко си мечтаеше за отговори. За магията. За Каар Ауен.

Бих искала да разбера каква съм.

Очите й се отвориха. Едуан продължаваше да наблюдава светулките.

— Пожела ли си нещо? — попита тя и за нейна изненада той кимна отсечено с глава. — Какво?

Той раздвижи ръце. После сви рамене.

— Ако се сбъдне, тогава може би някой ден ще ти кажа.

Завъртя се и тръгна през брега, а при дърветата се спря и й извика:

— Внимавай, когато се върнеш, защото прилепът си е опънал опашката на твоя камък.

Изьолт гледа след него, докато той се превърна в поредната тъмна ивица сред боровете.

После осъзна, че се усмихва, но и сама не знаеше дали заради Едуан, намисленото желание, или Сафи.

След като седна на един камък, Изьолт си свали ботушите и потопи пръстите си в езерото. Студът я ободри. Даде й сили, тъй че щом стисна нишкокамъка и пак зашепна на Сафи, връзката мигновено се установи.

Нощта се изниза. Прекрасна във всичките си измерения, а Изьолт и Сафи се кикотеха, слушаха и разказваха преживелиците, които бяха събирали през последните две седмици.

През цялото време боровете се полюшваха, езерото се къдреше на вълнички, а светулките танцуваха.