Ветровещ

ДВАЙСЕТ И ЕДНО

— Това е ужасно — измърмори Мерик, докато с Кам навлизаха все по-надълбоко под земята на светлината от един стар фенер.

Две нива под входа към влажните резервоари наклякалите хора все така не намаляваха, нито пък плъховете, чиито очи блестяха в мрака.

— Човек трябва да вижда небето.

— Не очаквах, че ще се уплашиш, сър. — Кам му хвърли дяволита усмивка през рамо.

— Не съм се уплашил — изгледа я намръщено Мерик. — Тук няма вятър, момче. Няма въздух. Чувствам, че се… задушавам.

— Още сме близо до повърхността, затова свиквай. Говняната улица е много по-надолу и вони повече.

Момичето не преувеличаваше и след като слязоха шест нива по-навътре в земята, зловонието във въздуха започна да се засилва. Въпреки че таваните станаха по-високи, а тунелите — по-широки, скоро смрадта беше толкова непоносима, че човек се задавяше, и толкова остра, че го изгаряше.

Кам се преви, закашля се, за малко да повърне, а светлината на фенера се плисна на всички страни.

— Говняна работа — изрече тя и Мерик не можа да реши дали момичето ругае вонята, или назовава източника й.

Но и в двата случая беше съгласен с нея.

След три завоя в тунела стигнаха позорната Говняна улица. Кам запуши уста с ръката си и вдигна фенера нагоре. Светлината се отрази в широка купчина телесни течности и изпражнения. Имаше и нещо мазно и черно, което капеше от пукнатината между тухлите по тавана.

Но по-неприятни от гледката бяха шумните капки в локвата, пльок! пльок! а също и мехурите, които клокочеха веднага след това.

— Не може ли да прелетим до другия край, сър?

Мерик се замисли, дишайки междувременно през ръба на качулката си. Но сетне поклати глава.

— Трябва да повикам ветровете. Мога да опитам, но тук няма достатъчно въздух, за да стигнем далеч.

— По-добре да прелетим половината, отколкото да вървим през целия път — отбеляза Кам. — Тунелът е почти пълен, сър! Онази черта — тя посочи отсрещната стена — показва докъде стигат отпадъците, преди водите да минат и да ги изчистят. Ще нагазим до колене, сър!

Мерик запази мълчание, докато размишляваше колко силно искаше да научи какво прави сестра му в резервоарите. Само че… неговите желания бяха без значение. Хората от града се нуждаеха от помощта му.

Той стисна зъби. Хиксът на картата беше право напред и право напред трябваше да върви и той.

— Чу ли ме? — попита Кам. — Отпадъците ни стигат до коленете, сър! Това означава… — незнайно как, тя успя да си придаде още по-болезнен вид. Очите й се затвориха. — Водите ще потекат всеки миг.

— По дяволите — изруга Мерик. — Кам, искам да почакаш наблизо. В някой безопасен тунел.

Момичето се наежи.

— Няма да те оставя! Знам, че много мрънкам, но грешката е моя. Аз си мислех, че онези часове показват кога спират водата, а не кога я пускат!

— Не се вини, момче — от напрежението гласът му прозвуча твърдо. — Аз съм този, който си мислеше, че това е час за среща. И кой знае, може и така да е. Но за теб е опасно да продължаваш.

— За теб също — възрази тя. — Пък и ако не дойда с теб, ти пак ще свършиш някоя глупост — Кам се изпъчи. — Не можеш да ме спреш, сър.

Натегнато мълчание. На тази светлина Кам изглеждаше тъй дребничка. И толкова унило твърдоглава.

— Ако пострадаш… — подхвана Мерик.

— Няма.

— … ще си съсипеш новите ботуши.

— И без това никога не съм обичала обувки.

— Добре — примири се Мерик и Кам се озъби в победоносна усмивка.

Това сложи край на спора им, макар че на него хич не му се искаше да е така, защото сега не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат през човешките изпражнения. Водите на ада да го погълнат, но никога не си бе представял, че някой ден ще върви през отпадъците в подземните тунели. Разбира се, не си беше представял също, че ще бъде мъртвец, който бяга от собственото си семейство.

Мерик едва не извика от облекчение, когато най-сетне отпред изникна стена и Кам възкликна:

— Мястото на срещата е нагоре по тези стъпала, сър.

Тук разклонението в тунела изпращаше отпадъците в две посоки и пак тук, в стената, беше издълбан свод, който се осветяваше от слаб фенер. Мерик се повдигна на площадка на височината на кръста, а после помогна и на Кам да се измъкне от ноктите на Говняната улица.

И двамата бяха покрити в лигава, слизеста мръсотия, от която на Мерик му се повдигна. Колкото и да тръскаха краката си с Кам, не можаха да се отърват от нечистотиите.

Скоро след това минаха през сводестия проход и лекото съскане на магия ги докосна точно както на влизане в резервоарите. Изглежда, даде си сметка Мерик, заклинанията не просто държаха хората вън, ами и водите вътре.

— Случва ли се водите да повлекат хора? — попита той.

Кам сви едно рамо и най-накрая свали качулката си.

— Случва се, сър. Случва се.

Сетне махна с глава към осветеното стълбище и без да изчака Мерик, тръгна нагоре.

Вивия тъкмо се беше преоблякла в чистата униформа, която винаги държеше скътана зад боровинковите храсти, и вече вървеше между сливовите дръвчета в дворцовата градина, когато до слуха й достигна суматоха.

Тя забави крачка, обърна се назад и видя, че кралят се е запътил към градината на кралицата. Зад него се мъкнеха стражите и слугите, а също и двама лечители в стандартните кафяви роби.

Това беше необичайно. Кралят рядко излизаше от стаята си и никога не стъпваше в градината на кралицата.

Никога.

Докато Вивия се втурна обратно към обраслите с бръшлян стени, хората от антуража му се бяха наредили покрай тях, а тикани от Райът, кралят и столът му вече бяха влезли вътре.

Момчето тъкмо се измъкна навън пред вратата, когато Вивия влетя в градината. Той й кимна намусено, но двамата избягнаха да се погледнат в очите.

Кралят седеше пред езерото в подвижния си стол, с гръб към нея. Ореолът на косата му едва покриваше черепа му, а той още беше по нощница, въпреки че наоколо беше пълно с хора. Някога за същото вечно хокаше майка й.

Вивия приближи Серафин с изпънат като мачта гръб. Това е нормално, казваше тялото й. Не виждам повод за тревога.

Лъжа. Тялото й беше лъжа. Умът й препускаше, повтаряше всяка нейна стъпка, откакто бе излязла от подземието преди минути. Беше ли затворила плътно капака? Боровинките бяха ли оправени, както трябваше? Ами ирисите — дали не ги бе стъпкала, без да иска?

— Райът? — чу се тънкият глас на краля.

— Не, Ваше Величество — извика тя. — Вивия е.

— О, хубава изненада — кралят наклони глава настрани и Вивия видя края на щърбавото му ухо. — Помогни ми да стана.

— Сър?

Тя се спусна напред, като се молеше баща й да не се опита да стане сам. Стигна до стола му.

— Сигурен ли сте, че е разумно?

Той вдигна поглед към нея. Тя не можа да преглътне възклицанието си. В мрака на кралското крило дъщерята не бе забелязала колко бледа бе станала кожата на краля. Колко хлътнали бяха очите му.

— Искам да поседя на пейката на Жана — обясни той.

Но когато тя не помръдна, той изръмжа:

— Сега.

Тялото му беше болно, но умът му все още владееше нихарския гняв.

Вивия мушна ръка зад гърба му. Той изсъска от болка, очите му се присвиха. Скелет, помисли си Вивия. Пръстите й стискаха само кости.

Заля я нова вълна срам. Ключът за бащиното й изцеление навярно се намираше точно под тях. Не можеше да скрие езерото от него. Ще му каже за него. Разбира се, че ще му каже.

С четири нестройни крачки те стигнаха до пейката. Тя беше мръсна, но когато Вивия понечи да изчисти праха, цветния прашец и семенцата, Серафин й нареди под нос да ги остави.

Щом Серафин седна, тя зърна изражението му. Устните му бяха извити назад, ноздрите му потрепваха. Отначало Вивия си помисли, че пейката е твърде мръсна. Сетне осъзна, че очите му се бяха приковали във флотската й куртка.

— Още не си облякла адмиралската униформа?

— Не ми остана време — измърмори тя. — Ще намеря сива куртка довечера.

— О, на мен ми е все тая — той повдигна тънкото си рамо. — За теб се тревожа, Вивия. Визерите ще кажат, че си немарлива, а прислугата — че приличаш на майка си. А това не бива да става, нали?

— Не — съгласи се Вивия и все пак си помисли, че баща й беше този, който изглеждаше мърляв и малко умопомрачен.

— Някакви вести за смъртта на Мерик? — попита той и най-сетне премести погледа си от нея към езерцето. — Какво толкова има шпионите ни да открият кой го е убил?

Вивия беше получила новини, но те бяха объркани и водеха обратно към Нубревна. Убиецът беше скрит сред тях и тя не бе готова да сподели тази информация с баща си.

Поне засега не.

Затова каза единствено:

— Няма нови следи, Ваше Величество, но изглежда, че императрицата на Марсток е била убита по същия начин.

— Ето един силен владетел. Ванес, а също и майка й преди нея.

Вивия преглътна. Аз мога да бъда силна.

— Жана беше твърде деликатна. Твърде покорна — Серафин даде знак на дъщеря си да седне до него. — Не като нас.

Вивия седна, но не можа да спре треперенето на ръцете си. Трябваше да ги стисне в юмруци върху бедрата си. Бездействието е най-бързият път към лудостта, напомни си тя, сякаш това щеше да обясни вълнението й.

Колкото повече баща й упрекваше Жана за дреболии, толкова повече Вивия се чудеше дали няма друга причина, поради която гърбът й настръхва.

О, досега тя беше свикнала с обидите срещу другите. Обикновено дори се наслаждаваше на факта, че ако и да мразеше всички останали, Серафин все още обичаше нея. Днес обаче й бе по-трудно да се усмихва и да се смее от друг път.

— Кретени — изсъска той и на Вивия й трябваше миг, за да разбере кого ругаеше в момента.

Лечителите, осъзна след миг.

— Казват ми, че съм по-добре — Серафин се усмихна. — Това е нихарската кръв. Кьсметлийка си, че във вените ти тече такава сила.

— Знам — отвърна тя, но погледът й се застоя върху кожата му, крехка като стари змийски люспи.

— Кралското родословно дърво болезнено се нуждаеше от нихарската жилка — продължи Серафин и заговори с въодушевление. — Преди аз да се появя, към Жана се отнасяха с неуважение. Гражданите, войските, а най-вече съветът. Знаеш, че тя получи тяхната почит благодарение на мен.

— Знам — повтори Вивия.

— И за теб ще сторя същото — той се усмихна нежно, а влажните му очи се скриха сред бръчките му. — Веднъж да оздравея, ще вляза при съвета и ще им наредя да сложат короната на главата ти.

— Благодаря ти.

Тя му се усмихна нежно и беше искрена, защото един Ноден знае какво би правила без баща си. Или без нихарската кръв в жилите си.

Навярно щеше да последва майка си.

— Аз искам най-доброто за теб, Вивия — бризът повя белите му кичури. — И знам, че ти искаш най-доброто за мен.

Вивия застина, срамът я жегна по-остро. Баща й бе тъй болнав и немощен. Каквото и да казваха лечителите, той бе на прага на смъртта.

Но тя щеше да се опита да го излекува. Щеше да му каже за подземното езеро. Вярно, че нещо пролазваше по гърба й при мисълта за това, вярно, че майка й бе казала да го пази в тайна, но това беше, преди Жана да се хвърли от моста и да остави дъщеря си сама. Това беше, преди да реши, че собствената й меланхолия е по-важна от Вивия.

Серафин й бе останал верен през всички изпитания. Той бе добър баща, макар че тя не го заслужаваше.

Вивия си пое шумно дъх и тъкмо понечи да посочи боровинките и капака, когато се разнесе звън.

Камбаната за тревога в двореца.

Тозчас принцесата скочи на крака и мигом изкрещя на стражите да заобградят краля. Сетне предупреди с шепот баща си да запази спокойствие и се затича вън от градината на кралицата. По средата на леха с тиквички налетя на Стикс.

— Какво се е случило? — изкрещя Вивия над звъна на камбаната, като се стараеше да не обръща внимание колко разчорлена е приятелката й и как е подпухнало лицето й. Сякаш цяла нощ не бе мигнала.

— Хранилищата — викна Стикс и махна на принцесата да я последва. — Някой се е вмъкнал в тях и, сър, мисля, че е бил Ярост.

След оглушителния грохот на водата, тишината на издигащия се нагоре тунел бе тревожна. Мерик не разбираше как тъй тънък пласт скала успяваше да заглуши тътнежа отдолу. Особено когато продължаваше да усеща треперенето в краката и в дробовете си.

Миризмата тук беше малко по-поносима, защото, макар че бяха изоставили Говняната улица, двамата с Кам носеха нечистотиите със себе си.

Изкачиха четирийсет и четири стъпала, а Кам по целия път тихо броеше, сетне стигнаха тухлена стена с нащърбена пукнатина, която се спускаше по нея. Процепът явно беше станал по случайност.

Острите му зъби изглеждаха скорошни. Посипаните отломки бяха пресни.

Но нямаше съмнение, че това беше целта, заради която Мерик и Кам бяха били път дотук, затова те се мушнаха през пролуката. Първи мина Мерик и се озова зад лавица от влажно кедрово дърво. Врътна се настрани и попадна в изба.

Кралското хранилище. Изглеждаше точно както го помнеше: неравни лавици, отрупани с щайги, чували, одеяла и бутилки — всичко, което беше необходимо да се ръководи дворецът.

Известно време той стоеше и се ослушваше. Опипваше застоялия въздух за чужд дъх, мижеше срещу слабата, мъждукаща светлина от магическите лампи.

Но не чу никого; не видя никого. Само водата капеше в локва наблизо. Кондензация от плачещите гранитни стени, а може би и пукнатина в основите.

— Намираме се на най-ниското ниво в кралското хранилище — измърмори той на Кам накрая.

Дъхът й изхвърча от изненада.

— Хм, лесно се вмъкнахме.

Мерик се съгласи и се зачуди дали пък хиксът на картата беше знак не за тайна среща, а за дупката в резервоарите, която трябваше да се поправи.

Но ето че бяха тук и той се канеше да поогледа. Особено когато за първи път виждаше запаси на последното ниво. Горните два етажа обикновено бяха пълни, но четирите под тях вечно бяха празни. Вечно.

Мерик беше влизал тук преди два месеца. Беше слязъл до второто ниво, а след като не бе видял друго освен мишки, бе отишъл право при баща си, за да поиска да изпратят търговски представител във Веняса преди Срещата за Спогодбата.

Серафин бе приел.

А сетне беше възложил на Мерик задачата не само да възобнови търговията, ами да представлява Нубревна като адмирал на Кралския флот на Срещата за Спогодбата.

Най-светите души пропадат най-надълбоко.

— Ела — принцът повика Кам с повдигане на брадичката.

Рафтовете в хранилището се събираха в средата, където каменно стълбище се виеше шест етажа нагоре. Вървяха покрай редовете и всяка лавица беше наблъскана с провизии.

— Какво пише тук? — прошепна Кам и посочи един издут чувал.

Бяха преполовили пътя до средата на помещението и провизиите намаляваха.

— Не прилича на нубревненската азбука.

— Защото не е — отвърна Мерик. Той се заигра с мърлявите си ръкави. — Това са думи на далмотски. Тук пише жито. На другия — ечемик — посочи една щайга с червен надпис отстрани. — В тази щайга има сушени фурми от Марсток. А на онази на карторски пише орехи.

Кам изви устни на една страна.

— Но, сър… какво правят тук чуждоземни храни? Нали никой не ще да търгува с нас?

Мерик се питаше същото, но можеше да се досети. Догадката му извикваше марстошко оръжие, миниатюрни кораби и жестокост в морето.

Гневът запращя по ръцете му.

Но запасите тук надхвърляха много повече онова, което двуседмичното пиратство можеше да донесе. Вивия е започнала проекта „Лисиците“ още преди месеци, много преди да предаде Мерик в морето и да го остави да умре.

Колкото повече приближаваха сърцето на избата, където ги чакаше витото стълбище, увереността му растеше заедно с яростта му. Тук всички рафтове бяха празни, сякаш човекът, който бе трупал припасите, искаше те да останат скрити.

— Нагоре — нареди Мерик.

Трябваше да провери петия етаж. Трябваше да види дали има още храна.

Имаше и дробовете на принца се разгоряха като пещи. Петият етаж бе още по-претъпкан от шестия и нито един етикет не беше на нубревненски.

И всичките припаси бяха тук, където никой не се нуждаеше от тях. Тези запаси трябваше да изхранват Иглената кула или бездомниците в резервоарите, или — водите на ада! — хората на Нихар щяха да ги вземат. Но ето че те стояха тук, без да са от полза за никого. Освен навярно за Вивия.

Достатъчно, Мерик беше видял достатъчно и беше време да си вървят, откъдето бяха дошли. Тук нямаше никаква среща. Само дупка, която трябваше да се поправи.

Мерик и Кам бяха преполовили пътя към стълбите, когато към тях долетя стенание:

— Помощ.

Мерик замръзна насред крачката си. Кам спря до него. Пъшкането се повтори:

— Помощ.

Кам се хвана за корема.

— Трябва да проверим, сър.

Мерик тръсна глава. Не.

— Тук има ранен човек, сър.

Ново тръсване, този път по-твърдо. Нещо ледено се надигна в жилите му. Нещо мощно и черно, изтъкано от Миноги и сенки. Бягай, докато още можеш, крещеше инстинктът му. Тук е опасно за теб!

Сенчестият мъж беше тук.

Мерик сграбчи Кам за още мокрото и кирливо наметало и я повлече към стълбите. Бяха направили три крачки, когато стигнаха източника на стенанията.

На плочите лежеше проснат мъж с меч в корема, а вътрешностите му проблясваха на пода. В очите му се четеше болка, а линии, черни като най-черните морски дълбини, чертаеха мрежа по лицето му.

Всичко много приличаше на една друга смърт. На друго убийство, което Мерик беше извършил. Бягай, докато още можеш, бягай, докато още можеш!

Кам се измъкна от ръката му и коленичи до мъжа.

— Тук съм — изрече тя нежно, за да го успокои. — Вече съм тук.

Очите на мъжа се извъртяха към нея и той сякаш я позна. Опита се да заговори, но кръвта избълбука от устата и от дупката в корема му.

Раната беше смъртоносна и стражът нямаше да оживее, но Кам имаше право. Дори мъртъвците заслужаваха състрадание. И макар че всяка фибра в съществото му крещеше да бяга, той коленичи до момичето. И тогава го видя.

Единият от пръстите на мъжа липсваше — лявото му кутре, точно като на убиеца Гарън.

Всичко от онази нощ на „Жана“ се повтаряше. Но как? Кой беше този мъж? Едва ли това беше случайно съвпадение.

Преди Мерик да успее да зададе въпросите на умиращия, всичко в тялото му застина. Даже хранилището и прашинките сякаш спряха неподвижни.

Мъртъв. Мъжът беше мъртъв.

Мерик се покашля и понечи да нареди на Кам да вървят. Само че в този миг в избата се разнесе стържене. То пропълзя по кожата му като хиляди пясъчни бълхи.

Кам залитна назад и падна по дупе. Мерик зяпаше трупа. Устата на мъртвеца не помръдваше, очите му останаха безжизнени и изцъклени… Но нямаше съмнение, че думите излизаха от неговото гърло.

Невъзможно, невъзможно.

Кам издрапа назад на четири крака и изсъска:

— Сър, сър — докато трупът продължаваше да шепне.

— Сър, сър, сър — Кам го сграбчи.

Разнесе се камбанен звън. Оглушителен по силата си и неумолим по настойчивостта си — биеше камбаната за тревога в двореца.

Мерик стана. Хвана Кам за ръка и побягна с нея към стълбите, докато остатъкът от песничката продължи да се плъзга край тях.

Невъзможно, невъзможно.

Стражите вече се спускаха надолу. Мерик усети тропота на стъпките им по каменните стъпала. Почувства дъха им, който се спускаше по въздуха.

С Кам стигнаха най-долното ниво и хукнаха между лавиците. Но необяснимо как, стражите успяваха да ги настигнат.

Миризмата, помисли си смътно Мерик. Стражите надушват миризмата. Но нямаше какво да се направи, освен да продължат да тичат. Лавиците се сливаха една с друга пред погледа му. Двамата дишаха на пресекулки.

Стигнаха задната стена. Мерик набута Кам зад кедровите сандъци. В същия миг светлината се разля отгоре му.

Десет стражи с факли в ръце се приближиха.

— Ярост! — изкрещя един.

— Застреляйте го! — излая друг.

Мерик се прехвърли в резервоарите след Кам. Глупавото момиче го чакаше и той пак го хвана здраво за ръката и после побягнаха надолу в тъмния тунел.

От варовиковите стени отскачаха сенки, викове, нечистотии. Сетне Кам извика:

— Арбалети!

И в гърдите на Мерик изригна мощен вятър.

Не, не беше вятър. Ударът, грохотът беше от водата.

Войниците им викнаха да спрат. Но те не ги послушаха. Не можеха. Този тътен, тази наближаваща буря…

Мерик и Кам трябваше да преминат Говняната улица, преди да ги застигне приливът.

Стигнаха мръсния тунел. Кам падна вътре, с нея и Мерик, коленете им се огънаха. Ръцете и гърдите потънаха. Но ревът, водата ги накараха пак да скочат на крака.

Побягнаха. Една стрела от арбалет изсвири покрай главите им. Втора разби близкия фенер, потопи ги в мрак и те останаха само с факлите на приближаващите се войници.

Но водата не се интересуваше. Тя продължаваше да приижда все по-близо и тъй оглушително, че все едно пак бяха в Лейна. И Кълен умираше пръснат. Няма спасение. Само бурята.

Мерик тичаше, с очи, обгърнати в мрак. Със слух, погълнат от бумтежа на водата. Напред, напред, трябваше да продължи напред.

Проблесна оранжева светлина. Нови фенери. Нови тунели. Краят на Говняната улица беше съвсем близо и оттатък се виждаше просветващата рампа. Мерик се затича по-бързо. Четири крачки.

Две.

Хвърли се на площадката, но щом се извъртя назад, видя, че Кам изостава с десет крачки, а водната планина е по петите й.

Без да се замисля, той пусна магията си. Ветровете се увиха около момичето. Тънки, но мощни. Точно като нея. Въздушната спирала я повдигна и я пренесе последните метър-два.

Запъхтяна, Кам се свлече на земята до него. Тялото й трепереше. Омазана в слуз и Ноден знае още какво, докато водата се пенеше край тях в омагьосания тунел.

Мерик посегна тревожно към нея.

— Добре ли си? — попита задъхано.

Изтощено кимване.

— Да… сър.

— Не бива да спираме.

— Никога — изпухтя тя и когато той й предложи ръката си, тя се усмихна уморено.

После заедно оставиха свирепата Говняна улица зад гърба си.