Ветровещ

ДВАЙСЕТ И ОСЕМ

Няколко часа им отне да се спуснат по скалите покрай Амонраския водопад. От жегата и влагата, които се надигаха от клисурата долу, не се дишаше.

Изьолт не обели дума за това, а също и Едуан.

Сега той вървеше отпред, сякаш Изьолт беше преминала някакво изпитание от предишния ден. А може би просто беше забравил да не й се доверява. Тя подозираше и двете. Освен това й бе дал саламандровото наметало, а за себе си бе взел обратно обикновеното палто, с което го намери.

Този жест означаваше нещо. И макар Изьолт да не знаеше какво точно, знаеше, че й беше приятно пак да се загърне с дебелото сукно.

Особено след като нещо в нея се бе прекършило.

Часове по-късно и след доста извървени километри тя най-сетне разбра, че това беше сърцето й. Когато Едуан й беше казал, че тя не е Каар Ауен, бурната тъга, която изпита, я събори и я завлече на дъното. Това беше потвърждението. Доказателството.

Беше се пречупила. Беше безполезна. Беше ненужната половинка в приятелството. Момичето, което вечно щеше да живее в сянка, независимо от това какво прави. Независимо срещу кого се бори. Изьолт никога не бе молила за нищо. Не и откакто като малко момиченце научи, че най-доброто, на което можеше да се надява, бяха ръждясалите катинари.

После бе срещнала Сафи и тайничко, мълчаливо, дълбоко, където чуждите очи не стигаха, бе почнала да се надява, че от живота й ще излезе нещо. Дребните мечти не бяха толкова лоши. От време на време Изъолт можеше да ги докосва и никой никога не разбираше.

Едва сега, когато не можеше да има тази голяма мечта, за която неспирно си нашепваше, че е невъзможна… Не, тя не е половинката от Каар Ауен. Едва сега разбра колко е жадувала за нея.

Още от малко момиченце.

Глупава фантазьорка.

Борбата с Едуан й се бе отразила добре. Твърде добре. Изьолт бе забравила за всичко, докато замахваше. Докато се боричкаха. Докато понасяше ослепителната болка от всеки негов удар.

До края беше плувнала в пот и гърдите й се повдигаха уморено много преди тялото й да се предаде. Едуан също се бе изпотил. Постепенно косата на Изьолт се разроши, движенията й станаха несъсредоточени и макар че я бе мятал, душил и отблъсквал всеки неин удар, кръвовещият нито отстъпи, нито отслаби атаката си.

После се надпреварваха през гората, а това беше още по-приятно. Отдавна Изьолт не се бе забавлявала толкова много. Много, много отдавна и това я преизпълни с благодарност. Дори с натъртванията, синините и болката в прасците. Може би когато я хванеше мускулна треска и вече нямаше да може да върви, тогава щеше да промени мнението си. Но едва ли.

Болката беше нейният урок за твърде големите й мечти.

Долината оттатък водопадите беше освежително прохладна. Папратите потрепваха на бриза заедно с белите и жълтите цветчета на асфоделите. Дърветата бяха нарядко, заменени от масивни каменни колони, които никнеха от земята и които променливото корито на реката беше изсякло и набраздило. Колоните бяха най-различни по ширина, височина и цвят.

И вечно тънеха в тишина. Хора оттук не минаваха.

Скоро Едуан изведе Изьолт от тясната клисура и пред тях се разтвориха често наводняваните равнини. Отново се появиха дъбове, а с тях и плътната сянка от слънцето.

Появиха се и следи от хора, но не от живите, които чакаха напред. Това бяха бойни полета от отколешни времена, споменът за които се бе изгубил.

Ръждясали шлемове и нагръдници от броня. Мечове, копия, стрели. Накъдето и да обърнеше поглед, Изьолт срещаше следи от смърт, а някои оръжия бяха тъй стари, че земята и папратите ги бяха разяли. Изьолт ги откриваше чак когато се разпадаха под краката й. Други останки пък бяха толкова нови, че светеха недокоснати там, където бяха паднали, оставени да се пържат под знойното слънце.

Имаше и скелети, повечето обвити в мъх. Но не всички.

— Защо лежат тук? — попита накрая Изьолт. — Защо никой не е погребал мъртъвците или не ги е изгорил?

— Защото не е имало оцелели.

Едуан свърна надясно и я поведе на юг. Покрай Амонра. Големи, гладки речни камъни се подаваха от меката почва, а млади дръвчета се протягаха към небето под необичайни ъгли.

Гората беше странно притихнала, като че ли и животните знаеха, че това място е прокълнато. И пиратите наближават с лодка. Затова Изьолт заговори тихо:

— Защо е имало толкова много битки? Заради земята ли?

— Тук няма нищо ценно — Едуан също говореше шепнешком. — Но хората винаги си мислят, че знаят повече от тези преди тях. Че те ще успеят да покорят Спорните земи.

Той скочи на един камък и подаде ръка на Изьолт. Тя я взе, доволна от помощта, макар че разранените й кокалчета възроптаха. Пръстите му бяха топли до нейните.

— В манастира ни учеха — продължи той, щом я пусна, — че когато Храбреците извършили предателство един срещу друг, те провели последното си сражение тук. Смъртта им хвърлила проклятие върху земята, за да не може никой да заграби Спорните земи. Но според мен всичко това са лъжи.

— Защо?

Той се замисли, преди да отговори, и раздвижи ръка, сякаш тя го бе стиснала твърде силно.

— Защото — рече накрая и лека гънка набразди челото му — винаги е по-лесно да хвърлиш вината върху боговете и легендите, отколкото да се изправиш срещу собствените си грешки. Тази земя не е по-прокълната от която и да е друга. Просто е напоена с твърде много кръв.

Щом свърши, Едуан продължи напред и Изьолт го последва. Още километър не срещнаха никакви следи от хора. Само древна, забравена кръв. Но изведнъж мъжът замръзна посред крачката си.

— Червените платна — измърмори и приклекна. Задуши. — Онези, които те гонеха. Трябва да заобиколим на север.

Но едва направил три стъпки — и се закова за втори път. Очите му блеснаха в аленочервено от край до край.

Едуан се извърна рязко към Изьолт, а палтото му се развя като котешка опашка.

— Стой тук — нареди й. — Трябва да проверя нещо.

Преди Изьолт да може да му отговори, той беше изчезнал обратно в гората. Нослето й се сбърчи, но тя не тръгна подире му. Дотук кръвовещият не я бе подвел и сега само покоят щеше да й помогне.

Или така поне си каза, докато секундите отлитаха и земята започна да се тресе. Отначало леко-леко. Почти незабележимо, тъй че само глезените й се развъртяха. А молците наоколо литнаха.

После почвата пак потрепери и този път вдигна във въздуха не само молците. Голямо ято скорци литнаха от клоните и закръжиха над дърветата.

Трети трус мина и тръшна Изьолт на земята. Тя тутакси се изправи с разтуптяно сърце, но земята не се успокои. Клоните се разлюляха, западаха листа, катериците, Златките и дроздовете хукнаха да се спасяват.

Над гората се завъртя сянка. Огромна. Крилата. От нея пулсираха ярки сребърни нишки. Такива нишки Изьолт бе виждала само веднъж досега.

На морските лисици.

В Спорните земи има и по-лоши неща от кръвовещите.

Изьолт си беше помислила, че Едуан намеква за по-лоши хора от кръвовещите, хора като пиратите от Червените платна. Но докато сянката се приближаваше и от сърцето й проблясваха сребърните нишки, тя осъзна, че той изобщо не е говорел за хора.

Имал е наум планинските прилепи — огромните митични създания със змейски тела. Древните хищници на бойното поле.

Изьолт стана уплашено на крака и побягна.

Едуан тръгна предпазливо към армиите пред тях, а той бе сигурен, че това са армии, само поради една причина.

Беше надушил счупени кокалчета и изтръгнати нокти — смрад, която изпъкваше сред останалите. Знак, че водачът на Червените платна се спотайва наблизо. Но всъщност миризмата под тази зловещост не му даваше покой. Тя го теглеше напред и той напълно забрави за нишковещата.

Розова вода и топло повити приспивни песни. Дете.

Сърцето на Едуан се смрази. Ледът плъпна в дробовете, в юмруците му, забуча в ушите му. Само два пъти през годините това чувство, този спомен, бе изплувал на повърхността. Два пъти Едуан го бе поглеждал право в очите: да, днес можеш да излезеш.

И двата пъти в ръцете му бяха умирали хора. И двата пъти бе изпитал непреодолима нужда да отмъсти за чуждия живот.

Днес беше третият.

Бягай, момчето ми, бягай!

Той се придвижваше изключително предпазливо по песъчливия и кишав терен покрай реката. Мускулите му, вещерството му крещяха да заработят. Бързо. Мощно. Но тук кръвта живееше във въздуха, напояваше равнината като зловонието на гъмжащо от комари езеро. Едуан насили краката си да продължат агонизиращо бавно напред.

Стигна до реката и спря до лющеща се бяла бреза. Миризмите на детето и водача на Червените платна водеха далеч от реката, на север. Едуан ги последва, а вещерството се раздвижи в жилите му. Животните се разбягаха от пътя му. Земята се разтресе, но той почти не забеляза.

Усещаше единствено студа в юмруците си, жаждата за убийство във вените си.

Скоро се озова в лагер край малко поточе. Всичко му беше до болка познато. Като в онзи ден преди четиринайсет години.

Седмина мъже се мотаеха, повечето чакаха в хубавата палатка със златни ивици по краищата. От онези, които богатите семейства носеха на пикник.

Това бяха мъжете, които Едуан бе срещнал предишния ден. Онези, които преследваха нишковещата.

Той излезе на откритата поляна и смътно се зарадва, когато миг след това земята реши да затрепери. Самотният страж отвън го забеляза. Брадата му лъщеше от мазнина, а красивото му, намазано с масло наметало явно бе задигнато от гърба на някой пътник. Той хвърли тревожен поглед на небето, после се приближи.

Но глупакът не извади оръжието си. Нито пък Едуан.

Речният чакъл хрущеше под стъпките му, а погледът на мъжа обходи Едуан от глава до пети. Това, което видя, не го впечатли.

Добре. Колкото повече се приближаваше към Едуан и колкото повече се отдалечаваше от палатката, толкова по-лесна щеше да бъде битката.

— Нямаш работа тук.

Стражът беше достатъчно близо, че да се чуе гласът му над земния трус и скърцането на гората. Брадата му беше подрязана в дълъг остър връх, както я носеха мъжете от северните земи.

— Обърни се и си върви.

Отново остър поглед към небето. Тогава над тях прелетя сянка, раздвижи въздуха и привлече погледа на Едуан.

Отгоре им кръжеше планински прилеп. Някак отдалеч Едуан си помисли, че никога не е виждал подобно създание. Хем беше голямо, хем слабо, с дълга вееща се опашка. Но иначе приличаше на по-малките си плодоядни събратя от южните джунгли.

Навярно Едуан трябваше да се уплаши.

Но ледът в кръвта му търсеше отдушник, а детето в онази палатка трябваше да бъде спасено. Нищо друго нямаше значение сега.

Той обърна гръб на търговеца на роби, който се чудеше кой е по-опасен — Едуан или планинският прилеп. За кръвовещия отговорът беше очевиден:

— Най-добре бягай — предупреди той мъжа. — Или ще те убия.

Мъжът оголи зъби.

— Седем срещу един — и хвана Едуан за ризата.

— Точно така. Затова по-добре се омитай.

После с нечовешка скорост затисна дланта му на гърдите си и го удари с юмрук точно над лакътя. Ставата се счупи и раменната кост се пръсна на две.

Костта разкъса плътта, мъжът изпищя.

Това беше само началото. Едуан замахна с отпуснатия лакът към врата му. Нащърбената кост прониза мекото гърло. Тозчас брадата на мъжа почервеня и с леко движение на китката Едуан бутна тялото на земята.

Последва неясна мъгла от трусове, писъци и кръв. От страх в разширените зеници на мъжете, когато осъзнаха, че ги чака смърт.

Още шестима. Едуан ги уби по-бързо, отколкото си връзваше обувките. Но с последния, водача, който вонеше на счупени кокалчета кръвовещият не искаше да бърза.

Или поне такъв беше планът му. Той затисна гърба му с коляно, докато поточето течеше по камъчетата край лицето му, после дръпна нагоре главата му за косата при което по сипаничавата му брадичка се видяха отворени рани, и тогава човешкият боклук заговори с хриплив глас:

— Кралят ни чака

— Съмнявам се.

Едуан разкопча ножа си — първото оръжие в тази битка — и го допря точно зад ухото на водача.

Мъжът потрепери, но не от страх. Чудовище като него не се боеше от нищо и Едуан надуши бликналото във вените му удоволствие от бавно пронизващия кожата му нож, чийто връх се заби в нервния възел, откъдето крещящата болка се предаде на цялото му тяло.

— Кралят… на север. Рагнор.

Острието на Едуан застина

— Рагнор — повтори мъжът. — Той е… Кралят на обирджиите и ни чака. За стоката

Мина известно време. Планинският прилеп идваше насам и вдигаше вятър, листа и клони. Но Едуан гледаше неподвижно как кръвта на търговеца се стича по врата му и се смесва с потока. След това заби острието до дръжка. Едно пробождане — навътре и навън. Руйна кръв. Вонята го заля.

Преди да се изправи, той грижливо обърса ножа в гърба на мъртвеца. Тъмнината в сърцето му бе по-студена сега.

Бягай, момчето ми, бягай!

Едуан хвърли поглед към небето и прибра ножа. Планинският прилеп се бе насочил насам, а ципестите му криле бяха почти прозрачни.

Звярът изпищя и зъбите на Едуан затракаха. Но не можеше да побегне. Не и без детето, което го бе довело тук. Тръгна към палатката. Момичето, което беше усетил сред розите и приспивните песни, беше там.

Пространството вътре беше натъпкано с вещи и сандъци. Зад една такава кутия, свито на топчица, лежеше дребно телце. Белите й номатски ръчички бяха вързани, на главата й беше нахлупен чувал.

Едуан коленичи до нея, а пръстите му тутакси извадиха най-малкия му нож. Докато режеше въжетата на китките й, той й заговори на номатски:

— Няма да ти причиня болка. Тук съм, за да ти помогна, сестричето ми.

Планинският прилеп пак изпищя във въздуха. Вятърът задуха срещу палатката и развя ритмично страните й, сякаш тварта кръжеше точно над главите им. Но не ги нападна и Едуан не му обърна внимание.

Леката зелена рокличка на момичето беше подгизнала от калната земя. Кожата й беше ледена, а босите й нозе — посинели. Тя се разтрепери, но не го удари, когато Едуан се зае с вързания на главата й чувал.

Беше по-мъничка, отколкото бе очаквал, и мръсна също — с мокра и сплъстена черна коса.

От което и племе да я бяха откраднали Червените платна, това беше станало поне преди два-три дни. Но това се стори странно на Едуан. Баща му не работеше с търговците на роби. Не и след всичко преживяно.

Бягай, момчето ми, бягай!

— Няма да ти сторя нищо лошо — повтори Едуан. Езикът се лееше от устата му много естествено и все пак звучеше необичайно в ушите му. — Тук съм, за да ти помогна.

Момичето не реагира. С нищо не показа, че го е чула. Но когато я поведе към изхода на палатката, тя го последва, и не се противи, когато й рече:

— Ще те нося на ръце.

Едуан я гушна и се изправи. Тя беше тъй лекичка, тъй крехка. Птиче в демоничните му ръце.

Отвън крясъците на планинския прилеп рязко секнаха. Палатката се успокои постепенно.

Създанието беше отлетяло.

— Затвори си очичките — каза на момиченцето той, когато наближиха покривалото на входа.

Не искаше тя да вижда смъртта, която бе посял след себе си.

Но тя отказа. Като най-малката сестричка на Луната майка, която не иска да затвори очи, когато фокусникът ги предава, и тази малка совичка държеше очите си широко отворени.

Изборът си е неин, реши Едуан, и излезе сред закланите трупове.