Ветровещ

ТРИЙСЕТ И СЕДЕМ

Мерик познаваше бурята. Беше оцелял в такава в Лейна, докато летеше срещу същите силни ветрове в търсене на окото. В търсене на източника й.

Днес, когато намери сърцето на бурята, долетя същият мъж. Но днес Кълен не се бе свлякъл и не умираше, а се носеше изправен, като че стоеше на върха на планина.

Веднъж в детството му една от къщите в Нихарските земи беше пометена от огън. Хората в нея се бяха спасили, но кучето им беше изгоряло. Лъскавият му обгорен труп се запечата завинаги в паметта му сред останките от пожара.

И ето че сега отново беше лице в лице със същото. Останки. Труп. Грозен, но явен, даже докато съзнанието му нашепваше: Спри да виждаш това, което искаш.

Кълен го забеляза. Блесна светкавица и озари зъбатата му усмивка. Устните му се разтегнаха хем по познат, хем по напълно нечовешки начин. Черни ветрове се въртяха на спирала зад него, носеха отломки, есенни листа и мента.

— Няма ли да ми кажеш едно добре дошъл, нишкобрате?

— Ти не си ми нишкобрат — Мерик се учуди колко равно прозвуча гласът му. — Аз видях как той умира.

— Видя как се пръсвам — Кълен вяло разпери ръце и от пръстите му изскочи светкавица. — Но това не е непременно краят.

— Кой си ти?

— Знаеш отговора. Аз съм отмъщението. Аз съм справедливостта. Аз съм Ярост.

При тези думи лед и гняв забиха надълбоко ноктите си в гърдите на Мерик. Но той смътно разбра, че те не бяха негови.

— Аз те помолих да ме убиеш — продължи Кълен.

Приближи се. И сенките, които живееха в плътта му и светваха в очите му при всеки гръм отдолу, ясно се видяха.

— Спомняш ли си, Мерик? В Лейна аз помолих за ветроудар. Слава на Ноден, ти ми отказа, иначе ни един от двама ни нямаше да бъде тук днес. Ти щеше да си мъртъв, аз щях да бъда мъртъв и двамата щяхме да танцуваме валс с Миногите.

Мерик понечи да отговори. Понечи да каже нещо, но думите не идваха. В главата му се въртеше само: Ти щеше да си мъртъв, аз щях да бъда мъртъв.

Кълен се разсмя.

— Но само в смъртта те могат да проумеят живота. И само в живота ще променят света.

Той се почука по главата, а неестествената му усмивка се разшири още повече. Но не стигна до мъртвите, мъртвите му очи.

— Спомените на Ярост винаги са били тук, Мерик. Трябваше само да умра, за да ги отключа. Сега ще те направя крал! — от Кълен лъхна мраз. Сила, молеща да бъде използвана. — Заедно ще завладеем града! Цялата страна!

— Не — Мерик поклати глава.

От бузите му покапаха сълзи. Изчезнаха в бурята.

— Не искам това, Къл! Не искам да бъда крал…

— О, искаш и още как.

Преди Мерик да мигне или да се противопостави, Кълен го беше стиснал за врата. Той изсмука дъха от дробовете му.

— Ако не тръгнеш с мен, нишкобрате, тогава ще те считам за мой враг. И помни, аз стискам нож в ръката си.

— Моля те, Къл — Мерик заудря по ръцете му. — Това не си ти!

— Това съм аз, Мерик. Истинската ми същност най-сетне бе освободена — пръстите му стиснаха по-здраво, забиха се в плътта на Мерик.

— Спри бурята — изхриптя той. — Върви си, Кълен, върви си.

— Не! — засмя се гърлено Кълен и звукът предизвика гръмотевица. Бяха много, много нависоко. — Аз създадох този град и аз ще го унищожа!

— Аз няма да ти позволя — изхриптя Мерик.

Дробовете му пламнаха. Гореше отвътре навън. Кълен заби пръстите си още повече. Черен лед прониза кожата на Мерик. Заваля сняг.

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш, Мер? Аз съм вързан за стана, а ти си вързан за мен. Ако изпратиш душата ми отвъд последния риф, твоята ще ме последва. Нишкобратя до края.

След тези думи той пусна Мерик. Въздухът нахлу в дробовете му, а ветровете се мушнаха под краката му. Задържаха го на високото. Ветровете на Кълен, но и неговата сила се виеше сред тях. Сякаш двамата контролираха магията, сякаш вещерството, яростта беше дълга река помежду им. Кладенец, от който и двамата черпеха.

И в този миг Мерик проумя.

Той беше мъртвец. Като Гарън. Като Линдей. И точно като Кълен, който се рееше пред него. Светецът на разрухата, по-гротесков от Миногите. Кълен беше Ярост до мозъка на костите си.

— Виждам, че разбираш — и макар че думите му се изгубиха в бурята, Мерик почувства как отекнаха в душата му. — Експлозията на „Жана“ те уби, но ние сме свързани като нишкобратя. Същата нишкомагия, която ме поддържа жив, се прехвърли върху теб. Ако един от нас умре, другият също умира. И тъй, какъв избор ти остава, освен да минеш на моя страна?

Зад Кълен блесна светлина. Тъй ярка, че очите на Мерик се затвориха. Ръцете му се вдигнаха. Последва гръм, който разтърси земята. Когато отново отвори очи, Кълен се взираше надолу.

През облаците и хаоса Мерик също видя кораба с морския огън, който беше избухнал.

Кълен изви глава към Мерик. Очите му бяха чисто черни. Нямаше светкавици сега. Само лед, вятър и ярост.

— Сестра ти си мисли, че е спечелила, но аз сам ще счупя бента. Рано или късно този град ще се върне в ръцете на законния си владетел.

Мерик вече не го слушаше. През насълзените си очи и бурята той видя скачащите в долината фигури — цветни петънца в свят от дим и черни пламъци.

Някой се опита да придърпа водата към себе си. Да се изтегли обратно на водния мост. Вивия. Но тя падна и на Мерик му останаха две възможности.

Да спаси града.

Или да спаси сестра си.

Отговорът беше очевиден. Един в името на многото — цял живот се бе водил от това убеждение: пожертва себе си, отказа се от Сафи и накрая изгуби Кълен заради по-голямото добро, както вярваше.

Но друго бе излязло накрая.

Винаги друго излизаше накрая. Мерик винаги оставаше с празни ръце, а мракът копаеше все по-надълбоко. Скоро в него нямаше да остане нищо, нищо за даване.

Но сега му просветна. Какво знаеше той за този град? Какво знаеше за визерите и флота? Беше се опитал, Ноден му е свидетел, че беше се опитал да бъде човекът, от когото се нуждаеше народът му, но неизменно получаваше в отплата пепел и прах.

Вивия обаче… сестрата, която Мерик никога не бе разбирал и бе забравил как да обича, човекът от рода Нихар, който можеше да изведе нацията им до сигурност и благоденствие, която гледаше тъй презрително империите, както гледаше вълните…

Вивия трябваше да стане кралица. Тя беше родена, беше подготвена за това.

— Ела — нареди Кълен и привлече вниманието му. По свързващите ги нишки затрептяха ветрове и мраз. — Време е да напомня на хората, че виждам всичко.

Нуждата да се подчини изкристализира в костите на Мерик. Нуждата да използва циклона на Кълен, да се подчини на безкрайната мощ. Да руши, да врещи, да къса и да громи.

Но Мерик устоя. Този път се сви навътре в себе си. Докато откри нихарския нрав. Подпалките на нихарската ярост. Това беше неговата магия — немощна и незначителна, но изцяло негова. Тя трябваше да му стигне.

Иначе Мерик никога нямаше да улови сестра си преди гладните Миноги.

С тази мисъл той обърна гръб на Кълен, използвайки своята магия, своята собствена воля.

Многото в името на един.

Избягаха от Касапницата на Бейл сред мъгла от стомана, кръв и магия. Стоманата на Сафи. Кръвта на другите. Магията на Ванес.

Близо до главния изход на арената се събраха със Зандър и Лев, които все още бяха следвани от по-голямата част от карторския екипаж.

— Дяволска работа — изруга Сафи, щом излязоха, защото бъркотията тук беше още по-ужасна, отколкото сечта вътре.

— Дяволска работа — съгласи се Кейдън.

Единственият път към пристанището преливаше от бягащи и биещи се хора. Два моста се бяха срутили от тежестта им, а още три бяха погълнати от пламъци.

Последната капка обаче беше водата, която обграждаше арената. Тя кипеше от кръв и движение. Крокодилите се мятаха, гърчеха и ядяха живи и мъртви наред.

— Няма как да стигнем до пристанището — извика Сафи.

Кейдън й хвърли крайно самодоволна усмивка.

— Това не е никаква пречка. — После изкрещя: — Ад-бардове! Стройте се! Останалите зад тях! Ти — посочи той императрицата, — трябват ни три щита. И да са големи.

Ванес отвърна на доволната му усмивка и вдигна ръце с все същия самоконтрол, който бележеше всяко нейно движение и магията й. Три железни щита, и то големи, се образуваха от всичкото желязо наоколо. Мечът на самата Сафи се изскубна от ръцете й и после се изви във висок до гърдите щит за Кейдън.

— Минете отзад! — изкрещя той.

Сафи се подчини.

— Разпръснете се!

Тутакси ад-бардовете оформиха триъгълник. Зандър — на върха му, Кейдън и Лев — точно зад него. После полетяха с пълен напред.

После спряха.

После щурм.

Сафи никога не бе виждала подобно нещо. Ад-бардовете работеха в пълен синхрон. Щурм. Пауза. Щурм. Пауза. И макар че малцина смелчаци нападнаха строя им отстрани и отзад, моряците бяха добре обучени.

По този начин карторците прекосиха тресавището. Времето изгуби смисъл. Движеше се от секунди и вдишвания до напъни и затишия. До замахващи мечове и ръмжащи в ушите бърни. Щурм. Пауза. Щурм. Пауза. Все напред под ведрото, безоблачно небе.

Докато накрая стигнаха пристанището.

Докато накрая стигнаха кораба.

Но не бяха единствените, които се бяха добрали до карторския катер в края на дока. По палубата му вече пълзяха моряци, а от кърмата сивокоса жена тръбеше заповеди.

Тя ги зърна още преди екипажа й. Усмихна се и неискреността й пробяга по магията на Сафи. Сетне изви глас:

— Закъсняхте, душички, корабът е мой!

Един по един мъжете се обърнаха да видят кой е дошъл. И един по един наизвадиха ножове, саби и огневещерски пищови.

Ръцете на Ванес се вдигнаха и Сафи тозчас видя накъде отиват нещата. Нова схватка, нови кръвопролития, още погубени животи.

Тогава си спомни за желанието да действа. За огъването и подчинението на света и преди да се усети, се намери пред императрицата. Пред ад-бардовете.

— Стойте!

Кахена зачака, повдигнала вежди нависоко.

— Може да минем и без това — рече Сафи.

Мерик беше мъртъв и безброй още хора, но това не означаваше, че всички днес трябваше да заминат при него.

— Вървете си — Кахена се приближи до перилата. Мечът й издрънча в бедрото й. — Нямам нищо против вас, но аз първа се качих на кораба. Сега той е мой.

— Да играем за него.

Думите й се изплъзнаха. Ох каква, каква глупост. Но пък беше неочаквано за всички.

Кейдън и Ванес се обърнаха към нея с втрещени лица.

Адмирал Кахена обаче изглеждаше предоволна. По лицето й се разля котешка усмивка и тя се подпря с една ръка на перилата.

— Не на таро — рече провлечено. — А дуел. Аз — разпери пръстите на гърдите си. — Срещу теб. Без оръжия. Само с мозък и мускули. Който излезе жив, ще задържи кораба.

— Не! — Кейдън посегна да хване Сафи. — Не!

Но беше късно. Тя вече се съгласяваше, вече кимаше и се качваше по подвижния мост.

Започни, довърши.