Ветровещ

ЧЕТИРИ

Свел глава, Мерик си проправяше път по оживения „Ястребов друм“, който от единия до другия край разделяше Ловац на две, вървейки покрай река Тимец, и се молеше наближаващата буря да почака още няколко часа. Това щеше да му стигне да си намери свестен подслон. А може би дори и свястна вечеря.

Трябваше да си възстанови силите, преди да тръгне към Иглената кула.

Всяка глътка въздух беше напоена с мириса на предстоящия дъжд. Гръмотевиците отекваха ниско из града под песента на ветробарабаните. Свикват се спешно войници на площад „Присъда“.

За негов късмет, Мерик се намираше на цял километър от площад „Присъда“, скрит сред суматохата на „Ястребов друм“ с неговите лабиринти от мостове и криволичещи пресечки. Сградите се бяха наклонили като моряци след нощен запой и на всяко кръстовище от единия ъгъл до другия висяха венци от миналогодишни есенни листа от дъбовете.

Кехлибарените и жълтите нюанси непрестанно привличаха погледа му, докато вървеше. В годините, докато живееше в Нихарските земи, те така и не бяха видели събирането на есенната реколта и пролетното пробуждане за нов живот. Голяма част от почвата все още беше разкапана от далмотската отрова.

Но тя не бе успяла да стигне на североизток до Ловац, затова тук още имаше дъбови листа, сплетени с градински чай и мента и греещи в огнено и зелено. Тези венци бяха за кралското погребение след три дни. Погребението на Мерик.

Ама че уродливо чувство за хумор имаше Ноден!

Мерик забърза, а призивът към войниците продължи да кънти силно даже когато изтича нагоре по изтритите гранитни стъпала към древния храм на „Ястребов друм“. Светилището беше старо колкото самия Ловац и времето беше изгладило шестте колони, които стояха на пост пред сенчестия праг.

Миногите. Пратениците на бог Ноден, чиято задача беше да преведат мъртвите оттатък последния риф, до палата му в дълбините на морското дъно. Сега от скулптурите бяха останали само железните обръчи на кръста и съвсем беглите очертания на лицата им.

Мерик тръгна по една светла ивица, която водеше към най-далечната стена на храма. С всяка крачка въздухът ставаше По-прохладен, зовът на ветробарабаните отслабваше. Постепенно слънчевата светлина изчезна и се смени от две безжизнени лампи, които висяха над трона на каменния Ноден в сърцето на храма.

По това време на деня вътре беше почти празно. Само две стари жени се бавеха, но и те тъкмо си тръгваха.

— Дано да има хляб на погребението — рече едната старица. Пискливият й глас отекна в гранитното божество. — На погребението на кралицата родът на Линдей раздаваше хляб. Помниш ли?

— Не се вълнувай толкова — измърмори в отговор спътницата й. — Чух, че можело и да няма погребение.

Това привлече вниманието на Мерик. Той се шмугна зад трона и заслуша.

— Племенникът ми Райът е прислужник в двореца — продължи втората жена — и той ми каза, че когато чула вестта за убийството на брат й, принцесата не трепнала.

Естествено. Мерик скръсти ръце на гърдите си и пръстите му се забиха в чувствителните горни мускули на ръцете му.

— А племенникът ти научил ли е кой го е убил? Месарят в края на „Ястребов друм“ ми каза, че били марсточаните, но после съседът ми рече, че били карторците… — гласът й заглъхна, а Мерик се отказа да ги последва.

Беше чул достатъчно. Повече от достатъчно. Разбира се, че Вивия ще отмени погребението. Той чу провлечения й глас в ушите си: Защо да пилеем храна за хората, вместо да я дадем на войската?

Само властта интересуваше сестра му. И короната, която Върховният съвет, слава на Ноден, засега не й беше дал. Но ако заболяването на краля се влоши, ако той умре, както всички вярваха, че е станало с Мерик, тогава нямаше да има кой да спре Вивия да възседне трона.

Мерик се отдели от статуята на бога и отиде при двете фрески в дъното.

Отдясно стоеше света Бейл, покровителка на промяната, сезоните и кръстопътищата. Дясната ръка на Ноден, така я наричаха. Огънят от лампата огряваше златния житен клас в лявата й ръка и сребърната пъстърва в дясната. Кожата й беше нарисувана като нощното небе — черна, осеяна с бели точици, а лисичата маска на лицето й сияеше в синьо. Жената стоеше посред зелено поле, а цветовете на фреската наскоро бяха освежени заедно с думите в златисто под нея:

Мерик изви поглед към медната урна до нея, която преливаше от дървени и сребърни монети. Дарения за милостта й. Молитва към Бейл, за да прошепне в ухото на Ноден: Помогни им.

В основата на урната на ярки купчини лежаха венци от миналогодишни листа, градински чай, мента и розмарин — почит към паметта на мъртъвците. Мерик се зачуди дали някой е положил венец за Кълен.

И тогава гърдите му се свиха. Той се обърна и впери поглед във втория стенопис. Лявата ръка на Ноден. Светецът покровител на справедливостта, разплатата, страстта.

Ярост.

Нали така му беше казала жената на площад „Присъда“? Беше го изрекла като сан. Като молитва.

Олисял, белязан и тромав, светецът на разрухата носеше името на истинската си природа. На единственото си призвание. Той раздаваше справедливост на озлочестените и наказание на лукавите и докато Бейл беше красива като самия живот, Ярост беше по-уродлив и от Миногите.

Моравата и черна пигментация на тялото му беше избледняла, за да не бъде възстановена никога, точно като сивия мрачен пейзаж зад гърба му и думите под разкривените му ходила:

— Ето за кого ме взе онази жена — измърмори Мерик на себе си. Това чудовище беше зърнала тя в него.

Принцът се обърна към празната урна на Ярост. Вечно празна, защото никой не желаеше да привлече по невнимание погледа му, за да не осъди светецът и него.

Отвън бурята най-сетне се разрази. Дъждът затропа силно и сепна Мерик. Той хвърли поглед към колоните, като очакваше да види народа да притичва насам на сушина, но само една фигура влезе вътре с широки крачки. От нея по каменните плочи се застича вода.

Кам. Единственият му съюзник.

— Сушено агнешко? — рече тя, щом наближи достатъчно.

Гласът й отекна в гранита. И тя като Мерик беше облечена в светлокафява връхна дреха с качулка върху бежова риза и черни панталони, всичките ръчно тъкани, всичките мръсни.

— Месото се понамокри съвсем малко.

Мерик се насили да я изгледа гневно. Да я скастри:

— Какво съм казвал за краденето?

— Това означава ли — подхвана тя, а на светлината от лампата в черните й очи проблесна дяволитост, — че не го щеш? Нали знаеш, че винаги мога да го запазя за себе си.

Мерик го измъкна със сила от ръцете й. Гладът, беше научил той, всеки път надвива честността.

— Така си и мислех — злорада усмивка разполови лицето й и разтегли белите петна по кафявата й буза. — Даже мъртъвците трябва да ядат.

Цялото тяло на Кам беше осеяно с тези ивици бяла кожа. От дясната страна на врата й те се разпростираха по лявата предмишница, по дясната й длан. Гледа ли ги човек, ще му избодат очите, но иначе не се забелязваха.

Мерик досега не ги беше виждал. Той дори не беше в състояние да си спомни името й — тя беше просто новият наемник. Впрочем той дори не беше разбрал, че тя е момиче. На „Жана“ изглеждаше като всяко друго корабно момче.

Мерик нито веднъж не беше отворил дума за пола й. И след като тя беше решила да го запази в тайна, той продължаваше да я нарича момче. В края на краищата какво значение имаше? Само тя беше останала да го издирва, докато другите от екипажа отишли в селцето Дара на Ноден.

Имах усещането, че не си загинал, обясни тя на Мерик, затова търсих, търсих, докато не те открих.

— Опасно ли е навън, момче? — попита той с пълна с жилаво месо уста. Агнешкото е било опушвано твърде дълго.

— Мхм — изхъмка Кам с пълни бузи. — Но не благодарение на теб, сър. Кралските войски са побеснели. Точно затова — тя отхапа ожесточено, за да подчертае думите си — трябваше да ме оставиш да те придружа.

Мерик изпъшка. След експлозията с Кам водеха този спор поне по веднъж на ден. Всеки път, когато Мерик се бе промъквал в някое селце за провизии или отиваше да хване нещо за вечеря по брега на реката, Кам го бе молила да го придружи. И всеки път Мерик беше отказвал.

— Ако беше дошла — възрази той, — тогава Кралските войски щяха да издирват и теб.

— Ни най-малко, сър — Кам замахна във въздуха с парчето агнешко. — Ако аз бях с теб, щях да остана на пост. И тогава онази джебчийка нямаше да ти задигне това… — момичето извади от палтото си тънка кесия и я размаха под носа на Мерик. — Ти забеляза ли изобщо, че са те обрали, сър?

Принцът изруга тихо. После дръпна кесията си.

— Не съм забелязал, а ти как се сдоби с нея?

— Както с всичко друго.

Момичето размърда пръстите си пред лицето му. Лъскавият, щърбав белег по ръба на лявата й ръка проблесна.

Кам заразказва как се е забавлявала на приключението му от един покрив наблизо, а в това време Мерик се остави на познатия ритъм на разказа й. Недодялано, грубо, непристойно — ето как разказваше тя. Ту провлачваше ефектно думите, ту снишаваше глас до напрегнат, страховит шепот.

През изминалите две седмици момичето все говореше. А Мерик слушаше. И все по-често се улавяше, че не иска да се откъсва от тези мигове, когато се изгубваше в гласа й. Когато яхваше вълната и гребена на историята й и забравяше за кратко, че животът му беше пометен от водите на ада.

— Улиците гъмжат от войници, сър. Но — довърши Кам, като показа една от непринудените си усмивки — с този дъжд мога да те отведа до Стария град, без никой да ни види. Само че първо се наяж.

— Добре, добре — измърмори той.

Макар че би предпочел да хапне на спокойствие — пресвети Ноден, бая време беше минало, — Мерик глътна набързо последното парче от пушеното агнешко. Сетне се изправи и рязко рече:

— Води, момче. Води ме.

Вивия Нихар стоеше пред масивните врати на Залата за битки, а шарките по светлия, небоядисан дъб се смиваха като струпалите се навън облаци. Отвътре се дочуваха загрижени, приглушени гласове.

Никакви угризения, помисли си тя и придърпа ръкавите на военноморския си редингот. Продължавай напред. Приглади блузата си отдолу. Същите думи си казваше всяка сутрин на събуждане. Същите думи трябваше да си повтаря, за да преживее денем и да вземе тежките решения. За да запуши вечно зеещата дупка в гърдите си.

Никакви угризения, продължавай напред… Къде е слугата? Принцесата на Нубревна не биваше сама да си отваря тежките врати. Още по-малко когато всичките тринайсет визера от Върховния съвет чакаха от другата страна и претегляха всяко нейно движение.

По цял ден прислужниците от двореца, градските съветници и подлизурковците от аристокрацията не я оставяха на мира. Но ето че когато действително се нуждаеше от помощ, наблизо нямаше никой.

Стиснала смръщено устни, Вивия присви очи към светлото петно в края на дългия, мрачен коридор. Два силуета се бореха да затворят огромните врати — значи облаците навън скоро щяха да се сгъстят и бурята да връхлети.

О, по дяволите! Беше затънала до гуша в работа, за да чака прислугата и урагана. Както повтаряше кралят, бездействието е най-бързият път към лудостта.

Дъбът изскърца, пантите простенаха, визерите в просторния салон притихнаха. Вивия влезе и тринайсет чифта очи се обърнаха от единствената дълга маса в средата на залата…

Към нея. Зяпнаха я като глупаци, всички до един.

— Какво? — тя пусна вратите, те изпъшкаха и се затвориха. — Нима Ноден е откликнал на молитвите ми и Миногите най-сетне са ви откъснали езиците?

Един от визерите се закашля. Единайсет погледнаха встрани. А последният, онзи, който най-много се опълчваше на Вивия, си загриза нокътя.

Визер Серит Линдей. Вечно безучастен. Вечно отегчен. Вечно трън в петата й.

Пръстите й се свиха, ръцете й пламнаха. Понякога принцесата се чудеше дали това не е прочутият нихарски нрав, който баща й тъй отчаяно се надяваше да е наследила.

Но не, не беше. Пламъкът вече гаснеше, а маската си беше на лицето й. Продължавай напред.

Тя пое към челното място на масата и зачатка нарочно по-силно и по-шумно с токовете си по плочите. Нека да си мислят, че се е овладяла.

През единствения стъклен прозорец в Залата за битки се процеждаше притъмняла слънчева светлина, падаше върху увисналите флагове от отминалите поколения и огряваше натрупаната навсякъде прах.

Едно от дузината стъкла беше счупено и заковано с дъски и за да стигне до челото на масата, Вивия трябваше да прекоси суровата му сянка.

Докато вървеше, шестима от визерите я поздравиха, седем не помръднаха.

Съпротива. Ето, с това се сблъскваше напоследък, а брат й беше най-ожесточен от всички. Беше оспорвал всяка нейна заповед и всеки неин ход.

Е, поне той вече нямаше да й се пречка. Ако можеше сега и Върховният съвет да го последва.

Ще заприлича ли на майка си, питаха се всичките визери — с кралска кръв в жилите, но с лудостта в главата й? Или ще стане като баща си, нихарския визер, който управлява в момента като регент и издава нарежданията си с лекотата, с която диша?

Вивия вече знаеше отговора. Знаеше го, защото отдавна беше решила да бъде Нихар до мозъка на костите си. Никога нямаше да стане като майка си. Никога нямаше да остави умопомрачението и лудостта да я обсебят. Тя ще бъде владетелят, който Върховният съвет очакваше.

Трябваше само да си играе ролята. Да продължава напред. Всеки път малко по-надалеч и без да се обръща назад. Без съжаление. Защото дори Върховният съвет да й връчи най-накрая титлата, която й се падаше по право, те винаги можеха да й я отнемат — точно както бяха сторили с майка й в последните й дни преди тринайсет години.

Вивия стигна края на масата с похабения лак и олющените ъгли. Дебели пергаментови карти покриваха надупчената от времето повърхност. Нубревна, Сирмайските планини, Стоостровието — цяла Вещерия се разстилаше под носа им.

Точно сега бяха разгънали картата на града и дебели камъни затискаха извитите й краища. Проклети да са! Негодяите бяха почнали срещата без нея.

От войната до унищожаването на боклуците — нищо не ставаше без участието на Върховния съвет. Но окончателните решения бяха на краля регент.

А откакто Серафин не ставаше от леглото, последна дума имаше Вивия.

— Принцесо — изрече напевно Серит Линдей и се надвеси над масата.

Той беше едва с няколко месеца по-възрастен от двайсет и трите години на Вивия, но се обличаше в старомодни мантии. От онези, които бяха предпочитани от марстошките учени и старите моми, и като всички Линдеевци носеше вещерския си знак за тревовещерство на опакото на ръката си — а тя в момента почукваше нетърпеливо по масата.

— Тъкмо обсъждахме плановете ви да поправите язовирната стена и смятаме, че е най-добре да се изчака. Поне докато мине погребението. Бентът издържа пет-шест години — още две-три няма да му навредят.

Превзет глупак. Гневът на Вивия припламна, но тя запази отегчения израз на лицето си.

Чак не й се вярваше, че бяха отраснали заедно. Серит, с когото си бе играла като дете, сега беше визер Линдей и за по-малко от година, откакто смени в съвета споминалия му се баща, се бе превърнал в най-злия от тринайсетте благородници, изправени пред Вивия.

Благородници. Всичките до един все мъже. А трябваше да бъде другояче. Родовете Линдей, Квинтей, Сотар и Илтар всички имаха жени наследнички… които не искаха да се разделят с удобството в земите си. О, не може ли вместо нас да дойдат братята/съпрузите/синовете ни?

Не. Ето това щеше да им каже Вивия, веднъж да станеше кралица. На тази маса щяха да стоят само наследници с визерска кръв. Но дотогава принцесата трябваше да живее със завещаното от прадядо й.

— И тъй, Ваше Височество — продължи Линдей и се усмихна спокойно на масата, — направих изчисленията, както беше пожелано, и цифрите са съвсем ясни. Ловац не може да изхрани повече хора.

— Не си спомням да съм ви искала изчисления.

— Защото не сте — усмивката на Линдей се разшири до нещо крокодилско. — Съветът ги поиска.

— Ваше Височество — обади се друг глас.

Толкова креслив звук можеше да издаде само визер Илтар. Вивия обърна погледа си към пълничкия мъж.

— Колкото повече народ приижда в града, толкова повече визерите трябва да намаляват дажбите си, а това е невъзможно! Семействата и прислугата на всички ни пристигат за погребението на принца и при сегашното снабдяване аз не мога да изхраня собственото си обично семейство!

Вивия въздъхна.

— Пристига още храна, Илтар.

— Така казахте и миналата седмица! — изписука мъжът. — А ето че погребението е след шест дни! Как ще изхраним града?

— Освен това — отвори уста визер Куихар — колкото повече хора пускаме да влязат, толкова по-вероятно е сред нас да се промъкнат врагове. Докато не научим кой уби принца, трябва да затворим Пазачите и да държим новодошлите вън от града.

Това му спечели хор от одобрения край масата. Само един човек остана смълчан — широкогръдият и чернокож визер Сота, единственият мъж в цялата зала, който мислеше с главата си.

Той хвърли съчувствен поглед на Вивия, а тя… е, това й се хареса повече, отколкото беше склонна да си признае. Двамата с дъщеря му Стейша, която служеше като неин първи помощник-капитан, си приличаха много. Ако тя беше тук сега и ако това бяха корабът и екипажът на Вивия, Стикс тозчас щеше да даде на тези слабоволеви визери да се разберат. Безмилостно. Тя имаше нрава, който нубревненските мъже най-много ценяха.

Но днес, като добър първи помощник, Стикс инспектираше градските наблюдателни кули, а Вивия седеше затворена тук и гледаше как мазният Серит Линдей ръкомаха, за да укроти визерите.

— Аз имам предложение за Върховния съвет. И за вас, Ваше Височество!

Вивия обели очи.

— Разбира се, че имате.

— Пуристите ни предложиха храна и техните поселища. В Нубревна и извън нея — той посочи картата, която визер Илтар разви в подходящия момент. — Ако стане нужда, народът ни ще бъде в безопасност даже извън границите ни.

Сотар се покашля и с глас като удар на камък върху камък заяви:

— Настаняването на наши хора извън Нубревна се нарича нашествие, Линдей.

— Да не говорим — Вивия сложи ръце върху масата, — че това ще ни струва пари. Никой, даже и „благородните“ пуристи, не върши нещо без заплащане.

Но още докато изричаше довода си, тя се озова лице в лице с разгънатата карта. Тя представляваше прости контури на Вещерия, но там, където вражеските сили се намираха най-близо до Нубревна, беше покапана боя. На изток и на юг беше поръсено жълто за Марсток. На запад — пръснато черно за Картора. Южните морета синееха за Далмотия.

А накрая червено, гъсто като кръв, за Бейдидските пирати и Червените платна опасваше Салдоника и армиите на Краля на обирджиите, все тъй далеч на север… засега. Заради проливните дъждове Сирмайските планини бяха затлачени и непроходими.

Но с настъпването на зимата това щеше да се промени.

Вивия вдигна очи от картата. От боите и от безсмислената смърт, в която те някой ден щяха да се превърнат.

— Какво искат пуристите, визер Линдей? Каква е цената за храната и зидовете им?

— Войници.

— Не! — думата изгърмя от гърлото й. Взриви се като гърне с барут.

Но още докато се изправяше, Вивия обгърна с поглед масата и мигом забеляза любопитството, настанило се върху спокойните визерски лица на съвета.

Те са знаели какво е смятал да предложи Линдей, и отдавна са дали съгласието си.

Серит Линдей заслужаваше да бъде кастриран заради това.

Вивия хвърли поглед към единствения си съюзник и видя, че Сотар се бе затворил в себе си. Погнусен. Поне той се бе изненадал от политическия завой, колкото и принцесата.

— Пуристите ще обърнат народа ни срещу владеенето на магията — Вивия закрачи около масата. — Считат я за грях, но точно тя, вещери, спаси Нубревна и запази независимостта й. Вие, Линдей, сте тревовещ! И не виждате защо не бива да даваме на пуристите хората и войниците си?

Линдей се подсмихна, когато Вивия мина покрай него, но освен че леко наклони глава назад, си замълча.

— Ами камъковещерството на вашето семейство, Куихар? Или чаровещерството на сина ви, Илтар? Ами гласовещерството на жена ви? — и продължи така, докато припомни на всички визери магиите, които бяха най-важни за тях.

Всеки глупец, покрай когото минаваше Вивия, ненадейно забиваше заинтригувано поглед в ръкавелите си. Или в ноктите на ръцете си. Или в някое петно на стената, което само той виждаше.

Докато принцесата се върна на челото на масата. Тогава, изглежда, дребничкият визер Илтар изведнъж набра кураж и изписука:

— Ако хората ни отидат при пуристите, поне ще имаме по-малко гладни гърла за погребението на принца.

За миг думите се заблъскаха из главата й. Принц. Погребение. Безсмислен припев на такта, който биеше в гърдите й.

После думите се уталожиха като песъчинки в развълнуван вир и Вивия взе най-близката карта. Стисна я с побелели кокалчета. Нямаше нужда да се преструва на гневна, защото само преди седмица беше спорила срещу това погребение, докато остана без дъх. Разхищение на средства, беше крещяла. Разхищение на скъпоценности, хора и време! Язовирната стена трябва да се поправи, а хората трябва да се изхранят!

Но съветът не я чу. Нито пък баща й. Естествено. Мерик беше любимецът на всички. Той бе притежавал нихарския гняв и бе проявил здравия разум да се роди мъж. Животът му вечно е бил лек, лек. Без противници. Каквото беше поискал, беше го получил.

Даже смъртта му беше лека.

Преди Вивия да успее да подхвърли още две-три пиперливи думи за погребението, се обади Линдей:

— Съвсем вярно, Илтар. Трябва да отдадем достойна почит на мъртвеца, а това няма как да стане при толкова много хора в града.

Миногите да го вземат! Сега, като се замисли, ама наистина като се замисли, Вивия реши, че кастрацията беше прекалено милостива за Линдей. Той заслужаваше да бъде удавен, разсечен на четири и накрая изгорен, докато от гнилото му същество не останеше и прашинка.

— Освен това — продължи той по-енергично, след като бе привлякъл вниманието на залата — скоро ще пристигнат семействата ни. Няма да се налага да ограничаваме своите дажби, за да изхраним пренаселения град…

Мигом. Безпощадно.

От стомната в средата на масата бликна вода. Тринайсет безупречни спирали, по една за всеки визер, даже и за Сотар.

— Достатъчно! — изрече Вивия с тих глас и водата застина на сантиметри от гърлата на мъжете. Половината бяха стиснали здраво очи, а другите се бяха извърнали настрани. — Край с тези пуристи! Завинаги. Храната пътува насам и ние ще продължим да пускаме нубревненците в града.

И като приближи водния си камшик на йота по-близо до визерите, додаде:

— Пък и на никого от вас няма да му навреди да поизтънее в талията, затова от утре дажбите ви ще бъдат намалени с още четвърт. Ако семействата ви не са сити, тогава им кажете да си стоят по домовете. — Тя отстъпи от масата и се завъртя, сякаш се канеше да си тръгне…

Но се поколеба. Кое беше онова нещо, което баща й правеше тъй умело? Ах, да. Смразяващата нихарска усмивка.

Тя я надяна на лицето си и погледна назад към масата. Към глупците, които седяха край нея. И спокойно върна водата в стомната.

Напомняне, че не беше само някаква си принцеса, нито капитан на кораб. Нито просто законната кралица на Нубревна — стига съветът да се съгласи да й връчи короната.

Вивия Нихар беше приливовеща и ужасно могъща при това. Можеше да ги удави с мисълта си, тъй че нека Серит Линдей и останалите от Върховния съвет пак да се опитат да я разлютят.

Край вече на безизходиците, защото я мислят за неподходяща и смахната.

Край на стъпването на пръсти, защото жените не бива да тичат. Да крещят. Да управляват.

Но най-вече: край на глупавото разкаяние.