Ветровещ

ТРИЙСЕТ И ТРИ

Едуан крачеше през дъбовите дървета в Спорните земи и без стрелата усещаше джоба си лек. Не си бе давал сметка колко е свикнал с тежестта й. С желязното й присъствие.

Но нея вече я нямаше — и толкоз. Нямаше какво да мисли за това. Продължаваше напред.

Мускулите го сърбяха. Пръстите му се свиваха в юмруци, в такт с крачките му, и всеки път щом Совата се препънеше, той трябваше да преглъща раздразнението си.

Тя не беше виновна, че е мъничка и крехка. Не беше виновна, че искаше постоянно внимание. Крачките й бяха малки, телцето — слабо. Тя се свиваше, притискаше се в него и се взираше упорито във всичко, само не и в очите на Едуан.

За всяка негова крачка тя правеше по три. При всяко възвишение, по което той се катереше с лекота, тя трябваше да се превива, да драпа, да се оглежда внимателно на всяка стъпка.

Но нищо не можеше да се направи. Едуан беше избрал този път и той водеше на север. Точно натам, откъдето бяха дошли с нишковещата. Той подозираше, че миризмата по дрешките на Совата щеше да го отведе при същото номатско племе с мечите капани, които разкъсаха крака му. Но като миризмата на нишковещата, и кръвомиризмата на племето беше далеч. Седмица път, а дори и повече с настоящото темпо на Совата.

И то не в посоката на Едуановите пари.

Той бе учуден колко малко го интересуваха талерите му. Всъщност повече мислеше за крадеца, отколкото за самите пари. Искаше да знае как са попаднали в Лейна. Как човекът, който миришеше на чиста езерна вода и мразовити зими, ги беше отнесъл там. Щом Совата отново беше в безопасност, Едуан щеше да открие отговорите на въпросите си.

При тази мисъл в мускулите му се появи ново напрежение. Искаше да побегне. Да се бие. Той добре познаваше това усещане — беше се сблъсквал често с него, когато монахинята Иврен го хокаше или имаше занимания с гилдмайстор Йотилуци. Това беше стена, която закоравяваше около сърцето му и караше петите му да се забиват дълбоко и силно в почвата.

Накрая Совата изплака — толкова силно бе стиснал ръчичката й.

Едуан спря. Беше я влачил подире си. Защото беше демон и така правеха демоните. Той сведе очи към нейните — ококорени и пълни с жал.

— Съжалявам — каза й, макар че не беше нужно.

Тя му имаше доверие. Глупаво дете. Не можеше да повярва, че баща му я е искал. Защо, защо — след всичко, защо?

Едуан тъкмо се взираше в кървясалите й очички, когато в далечината гръмна оръдие. На юг. Там, където беше нишковещата.

Без да се замисля, Едуан си пое дълго и дълбоко дъх. Силата му се простря, магията му се залепи за миризмата на собствения му талер, който още висеше на врата й.

Да, беше на юг. Побързай, помисли си той, защото там почваше сражение.

Това се случваше непрекъснато в Спорните земи.

Едуан остави магията да се утаи, да се навие обратно като връв на макара, когато го връхлетяха нови кръвомиризми.

Със стотици те се надигнаха от гората, идваха насам от север, някои бяха на коне. Някои пеша.

Едуан предполагаше, че това са същите редици бейдидчани, покрай които беше минал вчера, но ето че по някаква причина те са обърнали назад. И сега пътуваха на юг, през пролома с колоните.

Едуан спря. Насред гората, със Совата до себе си. Скоро ездачите щяха да пристигнат… Той подуши въздуха, остави магията му да се издуе и заопипва с нея.

Зад тях прииждаха още хора, точно както с Изьолт бяха видели от руините тази сутрин. Скоро двете групи щяха да се срещнат.

Едуан погледна Совата, която мълчаливо го изследваше. Винаги мълчаливо.

— Сега ще трябва да бягаме, сестричето ми. Аз ще те нося. Става ли? — тя кимна и той коленичи. — Качи се на гърба ми.

Тя се подчини.

Едуан побягна.

Сафи смяташе да последва ад-бардовете и карторските моряци. Най-сетне, да избяга от арената беше следващата логична стъпка.

Но боговете май имаха нещо друго наум. Защото, докато тичаше след Ванес и ад-бардовете, тя зърна познат.

Мимолетно, с крайчеца на окото си и не можа веднага да го познае. Видя четвъртитата челюст на мъжа и някъде в дълбините на съзнанието й просветна спомен.

Но едва когато стигна следващия тунел, думите Matsilovin`smut пробягаха по гърба й.

Нубревненци.

И не кои да е, ами моряците от „Жана“. От стария екипаж на Мерик.

Както вървеше, Сафи обърна назад. Затича се, водата се разплиска нависоко и след десет крачки стигна до килията на мъжа.

Робите ревяха по-силно. Удряха шумно по решетките и плискаха вода. Освободете ни, освободете ни, освободете ни.

— Ти! — изкрещя Сафи на нубревненски и се приближи до мъжа с четвъртитата челюст, който стоеше неподвижно. Безизразно. — Как попадна тук?

Той не отговори и тя се приближи още до решетките.

— Как попадна тук?

Но мъжът продължаваше да мълчи. Спътниците му обаче проговориха. Приближи се едно гологърдо момче с плитки.

— Ние сме част от Лисиците, госпожице. От Ловац.

Това не говореше нищо на Сафи.

— Не сте ли от екипажа на принц Мерик?

— Не — обади се друг моряк. Офицер, ако се съдеше по флотската му куртка и закопчаната на врата му вещояка. —

Работим за принцеса Вивия. Мисията ни е да събираме храна, семена и добитък — всичко, което можем да занесем на народа ни.

— Нубревна разчита на пиратство? — попита Ванес.

Сафи трепна. Не беше забелязала приближаването й.

Не беше видяла кога се е промъкнала през мъждивата светлина на факлите и плясъка на водата.

— Да — отвърна офицерът. — Но се провалихме. Преди два дни корабът ни беше пленен от бейдидчаните. А ние, екипажът, бяхме продадени на арената.

— Но това не е най-лошото — прекъсна го момчето, крещейки над растящата лудост. — Те взеха кораба ни и го напълниха с морски огън. В тази минута той пътува към Ловац, готов да избие целия град!

Ченето на Сафи увисна и дори Желязната императрица залитна назад.

— Помогнете ни — примоли им се офицерът, като първо погледна Сафи, а после Ванес. — Моля ви. Освободете гласовещата ни. Тя ще прати предупреждение до столицата. Само това искаме.

— Моля ви — плитките на момчето се разклатиха. — Пиратите убиха принца ни, а сега ще убият и семействата ни.

Докато говореше и думите му жужаха от истината, напред излезе нова фигура.

Жена с яка. Гласовещата.

Но Сафи не я забеляза. Пиратите убиха принца ни. Каква експлозия в тази простичка фраза.

— Принц Мерик — повтори Сафи — е мъртъв?

Когато момчето не я чу, тя се приближи и изкрещя:

Принц Мерик е мъртъв?

То отстъпи назад и кимна.

— „Жана“ се взриви. Морски пожар.

Ванес се обърна към Сафи.

— Като моя кораб — рече тя, без да се изненадва.

Сякаш вече знаеше. Съобщението на бойния кораб. С него Ванес е била известена за смъртта на Мерик. Но Сафи не й поиска обяснение, не сега. Нямаше смисъл. Вместо това потърси пипнешком нишкокамъка.

Мерик Нихар беше мъртъв.

Имам чувството, че никога вече няма да те видя. Това бяха последните й думи към него. Трижди проклета да е, съвсем не ги бе мислила. Само беше изрекла на глас тревогата в душата си, след като устните им се бяха докоснали. Пророчеството й не трябваше да се сбъдва. Мерик Нихар не можеше да е мъртъв.

Във въздуха се чу щракване. Яката падна от врата на гласовещата и тозчас жената залитна назад. Очите й порозовяха, когато се свърза с гласовещерските нишки. Устните й се раздвижиха.

Робите наблизо закрещяха и затропаха още по-силно.

— Защо бейдидчаните са нападнали Ловац? — викна Сафи на офицера.

Но мъжът или не я чу, или не знаеше, защото сви рамене. В очите му се четеше безпомощност.

— Те ни нападат, за да ни смажат — отговорът проехтя от мъжа с четвъртитата челюст. — Докато ние с вас разговаряме, бейдидчаните и Червените платна вървят през Спорните земи, а Рагнор събира обирджийските си армии в Сирмайските планини. Веднъж Ловац да се наводни и народът да измре, нищо няма да може да ги спре да завладеят Нубревна.

— Откъде знаете? — попита Ванес.

— Чух го от мъжете, които ни плениха.

— Аз също — момчето стисна решетките. — Те ще убият всички, които обичаме, ще разрушат домовете ни. Без да се замислят — и ги разклати, за да подчертае думите си.

В това време те се разтвориха. Достатъчно широко, че да мине през тях.

Той ахна и се отдръпна. Всички очи се стрелнаха към Ванес, даже и Сафиините, но желязовещата не показа нищо, само заповяда властно:

— Предупредете народа си. И спрете Краля на обирджиите.

После се обърна да си върви.

— Стой! — викна Сафи. — Трябва да освободим всички!

Ванес се престори, че не чува. Ревът се удвои.

— Моля те! — Сафи се хвърли подире й. — И двете пиратски клики ще останат за Касапницата на Бейл, императрице! Няма да отплават чак до утре. Може да оставим килиите в погром.

Но Ванес не се спря. Беше стигнала почти до арката. Почти се бе скрила.

— Спомни си твоите Усойници!

Най-сетне императрицата спря. Обърна се с безизразно лице. Цялата желязо. Лявата й ръка се вдигна нагоре, сякаш канеше Сафи на танц. Магията оживя. Стовари се пламенна и жива върху Сафи, а в това време стоте ключалки простенаха и едновременно се отвориха. На вратите, оковите и яките.

Между две вдишвания прославената арена на робите, където воини и вещици се биеха за пари, се превърна в битка на оцеляването.

Касапницата на Бейл беше започнала.