Ветровещ

ПЕТ

Кръвовещият Едуан ненавиждаше пуристите.

Не толкова, колкото мразеше марсточаните и карторците, но почти колкото тях.

Най-много го ядосваше тяхната увереност. Снизходителната им, непоколебима сигурност, че всеки магьосник трябва да гори в огньовете на ада.

Ако не друго, каза си той, докато наближаваше неприветливата им колония в най-източния край на нубревненската граница, поне се отнасят към всички хора с еднаква злоба. Обикновено пазеха крясъците Покай се, демоне! Изкупи греховете си! специално за Едуан. Колко хубаво, че сееха омраза навред.

Едуан закъсня с пристигането си. Още преди два дни трябваше да се срещне с човека на баща си, но вместо това две седмици наред беше бродил надлъж и шир из Нубревна, за да гони един призрак.

Но ето го тук, на стотици километри разстояние, изправен пред разкривените дървени стени, кацнали на върха на варовиковата скала. Колонията изглеждаше рухнала и гола като земята, на която беше вдигната, и Едуан мина през нацепените дънери и пепелявата почва, за да стигне до двамата пазачи пред високата порта.

И двамата мъже бяха облечени в еднаквите кафяви плащове на пуристите, но никой от тях не приличаше на благочестив противник на магията, а и кръвта им миришеше по-различно. На бойни полета и катран. Това бяха хора на насилието и го доказаха, когато вдигнаха арбалетите си срещу Едуан, докато той приближаваше.

— Търся един от духовниците ви — извика им и вдигна ръце.

— Кой от всичките? — попита по-мършавият от двамата, чиято кожа беше тъмна като на марсточанин.

— Мъж на име Корлант — Едуан забави крачка, за да видят пазачите, че не носи оръжие — ножовете му естествено бяха скрити под закопчаното му догоре палто. — Пристигнал е наскоро.

— Как се казваш? — попита другият с катраненочерната кожа и южняшки говор, но от кой народ, Едуан не можа да определи.

Щом си каза името, двамата мъже свалиха арбалетите. Южнякът го поведе през странична вратичка до главната порта.

Отвътре колонията беше още по-неугледна от отвън — кокошки кудкудякаха, навсякъде кал и груби бараки, които един по-решителен бриз щеше да срути. Върволица от мъже и жени се подпираха на главната стена с кошници или празни чували и чакаха да влязат в близката барака. Всички мълчаха.

— Слушат един от нашите духовници — обясни южнякът. — После получават храна за семействата си.

— Не са ли пуристи?

— Още не, но ще станат.

Още неизрекъл думите, и едно момче излезе несигурно от бараката и примигна като че събудено от сън. В ръцете си държеше кошница.

Неканен спомен изплува в съзнанието на Едуан. Друго дете, друга кошница, друг живот и една монахиня на име Иврен, която го беше спасила. Нейна грешка. Трябваше да го остави.

— Закъсня — думите пресякоха двора, като тиня по речен бряг се плъзнаха в ушите на Едуан и се стекоха по гърба му.

Мигом магията му се раздвижи. Влажни пещери и побелели от стискане кокалчета. Ръждясали катинари и вечен глад.

От избелялото дърво на бараката се отлепи неясна фигура. В един миг се виждаха единствено засенчените дъски. В следващия до тях стоеше върлинест мъж с изпити номатски черти.

Самото присъствие на духовника възбуждаше силата на Едуан с някакво първично чувство, че нещо не е на мястото си. Все едно наблюдаваше стоножка, която пълзи през стаята. Желанието да стъпче Корлант неизбежно се намотаваше в мускулите му при всяка тяхна среща.

Корлант махна лениво на водача на Едуан и му нареди:

— Върни се на поста си.

Южнякът се поклони.

— Блажени са чистите.

Корлант почака, докато мъжът излезе от двора, после плъзна поглед като змия към Едуан. Двамата дълго се взираха един в друг, а веждите на духовника се повдигаха все По-нависоко. Дълбоки черти прорязаха бледото му чело.

— Някой казвал ли ти е — попита накрая, — че с всеки изминал ден заприличваш все повече на майка си?

Едуан разбра, че го предизвикват, и все пак мъжът беше приятел на баща му. Бяха отраснали в едно и също племе и сега жадуваха да си отмъстят на трите империи. Тъй че колкото и да му се щеше да смаже Корлант и дори от време на време да си представяше, че го прави, това беше мечта, която никога нямаше да задоволи.

Щом стана ясно, че Едуан няма намерение да му отговори, Корлант премина направо на въпроса:

— Къде са парите, момче?

— Ще ги донеса.

— О? Значи не са тук?

Ноздрите на духовника се разшириха, но не толкова от гняв, колкото от глад. Беше надушил, че нещо не е наред, както пиявицата надушва кръв върху водата.

— Обещахте ми сребърни талери.

— И ще си ги получиш. Само че не днеска.

Корлант завъртя веригата из ръцете си, усмивка изви устните му.

— Изгубил си парите, нали, момче? Откраднаха ли ти ги?

Едуан замълча. Истината беше, че когато се върна до дървото, където беше скрил спечелените от принц Леополд фон Картора пари, беше открил празно ковчеже и шепа монети.

Около кутията витаеше позната миризма на кръв. На чиста езерна вода и мразовити зими. Беше същият човек, който беше влязъл в заговор с принца срещу него, и затова той тозчас пое по следата.

Но след като седмица вървя по нея на запад, миризмата изчезна напълно и на Едуан не му остана друг избор, освен да се откаже и да пристигне тук с празни ръце. Със или без пари, той трябваше да се срещне с Корлант, за да получи новите му заповеди.

— Баща ти знае ли? — притисна го Корлант. — Аз с радост ще му съобщя при следващата ни среща.

Едуан се загледа многозначително наблизо и тогава отговори:

— Кралят не знае.

Смях като лай от духовника. Мъжът пусна веригата с глухо дрънчене на гърдите си.

— Това е неочаквано, нали?

Завъртя се и се насочи към скупчените в задната част на поселището бараки. Останал без избор, Едуан го последва.

Кокошките се разбягаха от пътя на Корлант, точно като мъжете в кафявите плащове. Мъже, забеляза Едуан, пуристите винаги бяха мъже. Той внимаваше да върви на крачка зад духовника. Не защото мислеше, че онзи заслужава да върви отпред, а защото му доставяше удоволствие да гледа как мъжът непрестанно извива врат, за да говори.

— Намираме се на интересен кръстопът — рече той през рамо. — Аз искам от теб да свършиш една работа, а ти трябва да скриеш нещо.

— Не разбирам за какво говориш.

Корлант го стрелна с очи.

— Ти явно се мислиш за по-могъщ, отколкото си, момче.

Спря пред една отворена врата. Зад нея няколко стъпала се спускаха в мъглявата мрачина под земята.

— Ти си син на Рагнор, но аз познавам краля много преди теб. Стане ли дума на кого е предан…

— На нито един от нас — прекъсна го Едуан. — Кралят ще пожертва и двама ни, за да спечели войната.

Корлант въздъхна гневно, докато накрая се съгласи:

— В това отношение си прав, момче. И точно затова трябва да си помагаме. Трябва да открия един човек. Хората ми удариха на камък, но може би твоите… умения ще се окажат по-полезни.

Любопитството на Едуан се събуди, защото, щом този мръсник Корлант искаше да открие даден човек, то той едва ли беше някой случаен и навярно с нещо го грозеше.

Но с усилие Едуан най-напред попита:

— Какви са заповедите на баща ми?

— Да изпълниш волята ми — усмихна се Корлант.

А Едуан за пореден път си представи как го стъпква като стоножка.

— От теб, момче, искам да издириш една номатска нишковеща. За последно чух, че била в град на име Лейна, на нубревненския бряг.

Нещо злокобно и гнусно премина по черепа на Едуан.

— Как се казва?

— Изьолт дет Мидензи.

Сенките плъпнаха по врата му.

— Защо ти е това момиче?

— Това не е твоя работа.

Едуан скръсти ръце зад гърба си и сви пръсти в невидими юмруци. Лицето му остана безизразно.

— Какво мога да науча тогава? Информацията ми помага да проследявам хората, а допускам, духовник Корлант, че искаш да открия бързо това момиче.

Корлант повдигна вежди, трите гънки се появиха отново.

— Това означава ли, че имаме сделка, момче?

Едуан се престори, че обмисля предложението. Четири вдишвания и издишвания. Сетне:

— Не противоречи ли на клетвата ви да работите с човек с моите… дарования? — не искаше да обявява на глас силата си, не и сред хора, които бяха против всяка магия.

Корлант схвана намека и в очите му блесна гняв.

— Да, ти си нечестив, но също така си син на краля и точно като теб и аз искам нещо. Ще предам на баща ти, че парите са пристигнали по план, а в замяна ти ще ми доведеш девойката.

Пръстите на Едуан се изопнаха. Желанието да смрази кръвта на Корлант, да изтръгне отговорите направо от гърлото му закипя в жилите му. Но въпросите щяха да повдигнат нови въпроси.

Той кимна.

— Разбирам.

Челото на Корлант се изглади.

— Отлично.

Усмихна се с противната си усмивка, мушна ръка под яката на мантията си и затършува в някакъв вътрешен джоб, докато накрая измъкна остро парче желязо.

Тънка като игла стрела. Номатска изработка, с кръв по нея.

— Това е нейната кръв — Корлант му я подаде, а Едуан я пое, като внимаваше да остане невъзмутим. — Когато стигнеш при нея, момче, няма да я убиваш. Тя държи нещо, което ми принадлежи, и аз си го искам обратно. А сега ми кажи колко време ще ти трябва?

— Колкото — толкова.

Усмивката посърна.

— Тогава се моли да стане бързо, преди търпението ми да се изчерпи. Моли се на Луната майка, на Каар Ауен или на когото там почиташ.

— Аз не се моля на никого.

— Твоя грешка.

Едуан се престори, че не го е чул. Вече се обръщаше да си върви.

В края на краищата нямаше време за молитви. Особено след като знаеше, че няма кой да ги чуе.