Ветровещ

ДЕСЕТ

На Сафи й се щеше да беше умряла. Тогава поне щеше да се завърне като призрак, за да сплаши ад-бардовете.

Така и не ги заведоха с Ванес в поселището. Дори не бяха спрели наблизо. Само жената, Лев, се беше отделила от групичката и беше изчезнала в джунглата. Но Сафи не знаеше в коя посока беше тръгнала.

В един миг Лев беше там и вървеше безшумно като сърна зад командира, който крачеше зад Сафи. Сетне изведнъж изчезна, а когато Сафи се извърна назад да огледа зеления гъсталак, получи смушкване с меч в най-горния прешлен.

— Върви, не се оглеждай, еретичке.

Еретичка. Това беше думата за нерегистрираните вещици в Карторската империя. Дума за бегълците от закона.

А ад-бардовете бяха положили клетва да ги разпознават и премахват. Те усещаха тайното вещерство. Откриваха скритите вещици.

— Краката ме болят, ад-бард.

— Тъкмо ще ти е за урок.

— Китките също ме болят.

— Прекрасно.

Сафи му се усмихна мило през рамото си.

— Кучи син.

Никаква реакция от вътрешността на шлема. Само металическото:

— И други са ми го казвали.

Само че Сафи сега подгряваше.

— Къде отиваме?

Командирът замълча. Затова тя настоя:

— Кога ще пристигнем?

Пак мълчание.

— Каква отрова дадохте на императрицата? Имате ли намерение да ни нахраните, или ще оставите глада да ни умори? Всички ад-бардове ли са като теб и се клатушкат като патици, когато ходят?

Когато мъжът пак не й отговори:

— Ще се разпищя, да знаеш.

От шлема се чу въздишка.

— А аз ще ти завържа устата, еретичке. Този номер с китките? Няма да се получи, когато ти запуша устата.

Това накара Сафи да замълчи. Не заради заплахата в думите му, а просто не остана какво друго да каже. Нямаше истина, нямаше лъжа. Вещерството й не регистрираше никого от ад-бардовете. Как, искаше да знае тя, беше възможно това?

Откакто я заловиха, това беше единственото нещо, което беше научила за враговете си, а то с нищо не й помагаше за бягството. Но появеше ли се все пак възможност, тя беше готова за нея.

Ванес се събуди.

Не дойде на себе си постепенно и замаяно, а скочи внезапно, уплашена като хищник. В един миг императрицата лежеше отпусната в ръцете на великана, докато Зандър минаваше през ниско дере. Той трябваше да се приведе напред, за да се изкачи по склона, и тялото му се беше привело под странен ъгъл.

В това време Сафи се беше спряла на десетина крачки и мечът на командира я държеше мирна. Тя наблюдаваше Зандър и се възхищаваше на лекотата, с която носеше Ванес по възвишението.

Но по средата му Ванес се превърна във вихър.

Зарита. Запищя. Падна на земята, докато Зандър се мъчеше да остане прав.

Императрицата скочи на крака, преди умът на Сафи да успее да обработи събуждането й. Хукна да бяга, преди великанът, командирът — или пък Сафи — да я последват.

Но не стигна далеч. Краката на Зандър бяха два пъти по-дълги от нейните и за секунди мъжът я улови отзад. Тя запищя като пръсната.

Това даде достатъчно време на Сафи. Предостатъчно даже. Тя падна на колене и се превъртя назад. С тяло подкоси командира, после го шибна в слабините с лявото рамо. Сигурно го заболя въпреки дългата броня.

Мъжът тупна и гърбът му се удари в стената на речното русло.

Сафи силно го изрита странично с пета в оголеното гърло.

Но пропусна и вместо това уцели облеченото в кожа рамо.

Командирът изрева. От болка. Много по-силна, отколкото беше ритникът й. Той изтърва дългия си меч, сякаш мускулите в ръката му бяха отказали.

Ранен е, осъзна Сафи. И още веднъж го срита в лявото рамо.

Мъжът се преви одве.

Тя пак ритна.

Коленете му се извиха.

Момичето продължи да го рита, докато ад-бардът падна по гръб и стисна с ръка рамото си. Главата му клюмна назад. Шлемът се отвори и разкри лицето му.

Сафи застина.

Трябваше й част от секундата, за да схване какво вижда. Мъжът й се виждаше познат… и същевременно чужд.

Може би заради наболата брада по челюстта му, а може би заради засъхналата кръв по лявата страна на лицето му, сякаш ухото му е било продупчено и кръвта е текла няколко дни наред.

А може би вероятността шлифованият измамник да се озове тук като командир на ад-бардовете…

Това беше немислимо. Невъзможно.

Командир на ад-бардовете… какво беше казала Лев? Фиц Григ. Кейдън Фиц Григ.

Сафи никога, никога нямаше да се досети, че това е шлифованият измамник. Виновникът тя да се намира тук сега. Той беше откраднал парите й след игра на таро и шмекерията му беше запалила фитила на всички последвали събития.

Ако Кейдън не й беше откраднал парите, на следващия ден Сафи нямаше да се опита да си ги върне. Ако не беше опитала да си ги върне, нямаше да обере грешната карета. Ако не беше обрала грешната карета, кръвовещият монах нямаше да надуши миризмата й. И ако не я бе надушил, сега навярно Сафи щеше да бъде на свобода.

На свобода и с Изьолт до себе си.

Сафи никога нямаше да предположи, че мъжът зад шлема е Кейдън. Тя бе плюла всеки път, когато произнасяше името му, и бе дала клетва, че ако пак го срещне, ще одере кожата от лицето му.

Зад Сафи битката продължаваше. Чуваха се виковете и ритниците на Ванес. Пъшканията и дрънченето на бронята на Зандър. Но Сафи почти не ги забелязваше. Само се взираше в лицето на шлифования измамник и се мъчеше да нареди парченцата от сюжет, който не разбираше.

Може би ако бе имала истински шанс да избяга, щеше да се опита. Може би ако беше видяла начин да измъкне Ванес от лапите на Зандър и от тази проклета яка, и това щеше да направи.

Но това не й се удаде, а и имаше твърде много въпроси, които жужаха като разтревожено гнездо оси.

Ето защо Сафи не забеляза завръщането на Лев от разходката й до селището. Ето защо не се опита да се бие, когато Лев изскочи зад гърба й и я изрита в коленете. А когато шлифованият измамник свали със сгърчено лице шлема си и пак стана командир на ад-бардовете, Сафи го изгледа безмълвно. Даже когато вързаха глезените й с въже, за да не може да тича, рита или да се бие, тя пак не се възпротиви.

Но когато командирът я изви грубо и изрева: „Добър опит, еретичке“, Сафи най-сетне реагира. И му се ухили.

Опитът беше добър и си струваше подутото дясно коляно. Защото беше научила повече за противниците си, отколкото очакваше. Узна, че великанът е силен, но бавен. Командирът пазеше дясната си страна, защото беше ранен и старите му рани можеха да се отворят.

Но най-важното беше, че ад-бардовете не искаха да я ранят. Командирът можеше да го стори още в началото на схватката. Можеше да я пореже, колкото да я забави, а Лев можеше да я повали с повече сила, отколкото беше използвала.

Но нито единият, нито другият беше наранил Сафи или Ванес. Това означаваше, че ги искаха живи. Невредими. Тоест императорът на Картора ни иска живи и невредими.

Това вдъхна сила на Сафи въпреки вързаните й крака и яката на императрицата.

Следващия път, когато Съдбата й подхвърлеше сгоден случай, Сафи щеше да бъде готова.

Когато Едуан се събуди, слънцето се беше скрило зад дъждовните облаци. Той не можа да прецени колко време е бил в несвяст, но беше сигурен, че е траяло повече от всеки друг път. Магията му беше поискала енергия отнякъде и след като нямаше храна, оставаше припадъкът.

Беше спал леко. От онези случаи, в които сънищата се сливат с действителността. В които си мислеше, че е буден, а когато наистина се събуди, видя колко странен е светът. Мечешки капани с човешки бой. Борови иглички, лепкави от кръв, която никога нямаше да засъхне. Дъжд, който шибаше новата кожа.

И неизменната миризма на сребърни талери в носа му.

Очите му се разтвориха широко. Едуан се надигна и седна, а мускулите му възроптаха и кожата му се опъна твърде силно. Дрехите му бяха подгизнали.

Озърна се бързо, но не видя нищо друго, освен сивото купесто небе отгоре и прясната кал наоколо, а когато подуши, не откри опасност наблизо. Пак насочи вниманието си към заздравяващия си крак. Бричовете му бяха разкъсани и новата розова кожа блестеше на облачната светлина. Сърбеше го, но той не обърна внимание и запълзя сковано на четири крака към талерите.

Чантата не беше мръднала, откакто той налетя сляпо в мечешкия капан. С леко разтреперени от изтощението ръце повдигна торбата и надникна в нея.

Изпука клонче.

Едуан скочи прав. Завъртя поглед, но не надуши никого.

— Не мърдай — изрече глас на номатски. Точно зад гърба му.

Нишковещата. И кой ли друг да бъде, но ето че Едуан не можеше да реши дали това беше дар от Съдбата, или проклятие.

Спря се на второто, когато нишковещата рече:

— Взех ти ножовете. Скрити са.

В безумния си стремеж да грабне парите, напълно беше забравил оръжията си. Глупак.

Той се изви към нея и извика на далмотски:

— Ножовете не са ми нужни, за да те убия, нишковеща!

Дъждът заби по врата и скалпа му. Момичето въздъхна рязко, сетне навлезе по края в сечището. Беше си сложила наметалото на Едуан, но обърнато наопаки. Умно, нищо че това беше против правилата на Манастира. От една крачките й станаха десет, додето спря на разстояние, безопасно срещу всеки друг, само не и срещу кръвовещ. Едуан можеше да се справи с нея, преди да е мигнала.

Но предпочете да отпусне ръце до тялото си. Можеше да я нападне, но от разговора най-лесно се изкопчва информация. Така поне казваше монахинята Иврен.

Но тя беше казала още, че това момиче било половинката от Каар Ауен — митичната двойка, която Манастирът бе дал обет да закриля. Едуан обаче не вярваше нито в това, нито че Каар Ауен изобщо съществуват.

— Къде са ми останалите пари, нишковеща?

Мълчание и две-три секунди двамата се оглеждаха в дъжда.

Капките се стичаха по лицето й и оставяха бели следи сред мръсотията. Изглеждаше по-слаба от преди две седмици. Скулите й стърчаха през прозрачната кожа, очите й бяха хлътнали.

— Къде са ми останалите пари? — повтори Едуан. — И как ги откри?

Нослето й се сбърчи. Знак, предположи Едуан, че мисли.

Дъждът се усили и в калта се образуваха локви. Водата струеше по манастирския плащ, който Едуан си искаше обратно. Собственото му мърляво вълнено палто се бе просмукало с вода.

Сякаш проследило мислите му, момичето изрече на номатски:

— Намерих подслон.

— За нас? — попита Едуан все така на далмотски. — Ти какво мислиш, че е това, нишковеща?

— Съюз.

Той се засмя. Груб звук, който излезе с тътнеж от корема му и се сблъска с далечния гръм в небето. С нишковещата бяха врагове. В края на краищата бяха го наели да я отведе при Корлант.

Но Едуан беше заинтригуван. Хората рядко го изненадваха, а още по-рядко го предизвикваха. Нишковещата стори повече от това.

Тя го объркваше. Той не знаеше какво ще му каже. Какво ще направи.

Кръвовещият пак подуши въздуха. Вещерството му не усети никаква миризма на кръв, но нещо подразни носа му…

Влажният дим. Бягай, момчето ми, бягай!

— Вечеря — обясни нишковещата и мина покрай Едуан.

Вървеше, сякаш между тях не бе се случило нищо. Сякаш не валеше и тя не му беше откраднала карауенските ножове. И сякаш да обърнеш гръб на кръвовещ не беше глупав ход.

Едуан тръгна бавно. Направи две-три крачки със заздравелия си крак. Наведе се сковано, за да вдигне изоставените монети. И след като нито един капан не го заклещи и кракът не го заболя, той се затича леко след нишковещата.

Ботушите на Сафи бяха крайно големи. На петите й направиха мехури, но това не беше нищо в сравнение с раните по китките й, където въжето на ад-барда се забиваше и се търкаше в оголеното месо. Междувременно въжето на глезените й беше хлътнало в широките й ботуши и беше обелило кожата.

Всяка стъпка я изгаряше.

Сафи се радваше на болката. Тя откъсваше мислите й от огъня в гърдите й.

Командирът на ад-бардовете Фиц Григ.

Кейдън.

Шлифованият измамник.

На брадичката изпод шлема му се подаваше и онзи белег. Помнеше го от Веняса. Както помнеше самоуверената му усмивка и обичая му да гледа човека право в очите, без да мига. Без да извръща глава встрани.

Преди много време във Веняса тази усмивка и настойчивият поглед се бяха сторили на Сафи… интересни. Дори привлекателни.

Сега момичето не искаше друго, освен да издере лицето му и да ги махне оттам.

Ботушът й се закачи в един корен. Тя се препъна, въжетата прорязаха и бездруго разкървавените й китки и въпреки гордостта си тя пое шумно дъх.

— Спри, еретичке.

Командирът развърза въжетата, после мине отпред и й помогна да стане. От чантичката на колана си извади две платнени бежови превръзки за рани.

— Дай ми ръцете си.

Сафи се подчини и за нейно изумление, той уви китките й, за да попречи на грубите въжета да дразнят разранената й плът.

— Трябваше да ги сложа още в началото.

В тона му нямаше нито оправдание, нито обвинение. Просто наблюдение.

И докато се взираше във върха на мръсния му шлем, Сафи осъзна нещо, от което за миг дробовете й спряха да дишат.

Ами ако Кейдън беше казал на карторския император за магията й? Ако император Хенрик беше научил, че Сафи е веровещица, и я беше поискал за своя годеница заради този ад-бард тук?

Шлифованият измамник я беше изиграл. А след това командирът на ад-бардовете я бе заловил.

Не беше ядосана. Ни най-малко. Такъв беше животът й — вечно бягаше, вечно минаваше от едни вражески ръце в други, докато накрая врагът не й отсечеше врата. Беше неизбежно. Магията й я бе проклела от деня на раждането й.

Ами Изьолт…

Изьолт също бе принудена да бяга. Да се откаже от живота си във Веняса заради Сафи. Заради шлифования измамник.

Студена ненавист се разпростря в тялото й. Запулсира в китките й, във върховете на изприщените пръсти на ръцете и краката й.

Когато поеха отново на път, омразата се усили. Часове на агония, докато накрая ад-бардовете спряха за почивка. Зандър завърза Сафи за един обрасъл в лишеи бук и тя не се противи. Дори когато остатъците от старите клони се забиха в гърба й, тя не се задърпа. Дори когато вдигна нагоре ръцете й и ги изпъна така, че гърбът й се изви. После върза въжетата нависоко, много нависоко, а краката на ниско. Пристегна я като патицата, която Матю винаги печеше за рождения й ден.

Сафи не можа да види как връзват императрицата за дървото отзад, но чу същото опъване на въжета. Същото изпукване на изпънатите рамене. Скоро нямаше да могат да се измъкнат, нито да се бият.

Чу как императрицата поиска много мило и учтиво:

— Може ли малко вода, моля ви?

Великанът изсумтя на Лев и когато жената отиде при Сафи с водата, тя разбра, че командирът никакъв не се вижда. Погледна косо наляво, надясно… Но ад-барда го нямаше. Беше изчезнал в гората.

— Къде е командирът? — попита Сафи, след като излочи четири великолепни глътки от застоялата вода. — Беше ранен. Трябва да го нагледаш.

От шлема на Лев отекна металически смях.

— Не мисля.

И продължи да се смее, а щом завърза меха за кръста си, жената свали шлема.

Тъмночервената светлина през листака разкри младо лице. Най-много на възрастта на Сафи. Къса кестенява коса, широка челюст, която се спускаше до деликатен връх. Хубавка, даже с нагънатите като от бръснач белези по бузите и зад ухото й.

Лев се поусмихна и показа нащърбените си кучешки зъби, а белезите й болезнено се опънаха. И залъщяха.

— Откъде си? — попита я Сафи, макар че вече се догаждаше за отговора.

— Прага. В Ангелщат.

Северните бедняшки квартали, точно както беше предположила по говора Сафи, макар че вещерството й си мълчеше. Никакво чувство за истина или лъжа при думите на ад-барда.

Момичето размърда челюстта си, като се бореше с изкушението да попита защо не може да разчита ад-бардовете. Навярно нямаха представа, че тя е веровещица. Да, командирът я беше нарекъл еретичка, но може би само той знаеше.

Вместо това Сафи попита:

— Как стана ад-бард?

— По същия начин като всички.

— И какъв е той?

Лев замълча. Засмука въздух с език, а светлозелените й очи обходиха опънатото въже и обтегнатите ръце на Сафи. Накрая и лицето й — като ад-бард, който разглежда еретичка. Макар че веровещицата дори не можеше да гадае какво виждаше и чувстваше Лев.

— Чакаше ме или хомотът, или секирата — каза накрая жената. — И аз избрах хомота. Още вода?

Тя надигна меха, а когато Сафи поклати глава, додаде:

— Както искаш.

Под разсеяния поглед на Сафи Лев приклекна наблизо и взе да проверява оръжията си, най-напред арбалета. Изведнъж магията й бликна неприятно на повърхността.

Лъжи. Зад гърба й.

Усещането, вълната по голите й ръце я сепнаха. Толкова отдавна никой не беше лъгал в нейно присъствие и тя не беше успявала да го долови. Но не толкова леещите се от езика на императрицата думи звучаха фалшиво, колкото тонът и драматизмът им.

— Ти си родом от Северното море, нали? — попита Ванес с измамно мил и нежен тембър. — Аз също отраснах близо до водата. Но не до студено море като вашето. А до топла, слънчева река — гласът й премина в далечен звук, който отново се отърка във вещерството на Сафи. — Бях на път към онова езеро със семейството ми. Не кръвното, а нишкосемейството ми. Избраното от мен. Малко ни оставаше да стигнем. Може би още ден-два…

Дълго мълчание, в което се чуваха единствено припевът на дървесните скакалци и въздишката на бриза.

— Вие ли унищожихте кораба ми?

— Не — изрече Зандър.

Достатъчно високо, че да го чуе Сафи. Да усети как мъжът се напрегна от неочаквания въпрос. Ванес го бе примамила с ласкавостта си.

— Лъжец — продължи императрицата, захвърлила захаросания тон. Остана само желязото. — Вие сте убили хората, които обичах, и ще си платите за това. Ще оставя кръвта ти да изтече, докато не умреш, ад-бард от Северно море. Затова се надявам, заради теб самия, че нямаш нищо общо с подпалването на кораба.

В думите на императрицата звънна истината. Силен акорд чистота, чиято мощ погълна значението на обещанието.

Сафи се усмихна. За втори път този ден. Защото тя щеше да стори същото, ако ад-бардовете бяха отговорни за взрива. А дори и да не бяха, тя пак щеше да пусне кръвчицата на командира, докато онзи умре. Шлифованият измамник, който бе запалил адския огън и бе изгорил до основи живота й.

Тя ще го накара да си плати.

Ще го накара да кърви.