Ветровещ

ТРИЙСЕТ И ПЕТ

Никога сърцето на Изьолт не бе било така силно.

Сигурно мъжете наоколо го чуваха. Сигурно виждаха пулсирането му през тялото й, удар след удар, гръмко.

Мъжете бяха дванайсет. Девет от брега, трима от дърветата. Единият беше стъпил с ботуша си само на няколко крачки от нея и звук, подобен на точило върху стомана, стържеше в ушите й. Човекът остреше ножа си.

Тя се бе покрила с косата си и повдигнала яката, за да скрие по-добре светлата си кожа. Но от мухите нямаше спасение. Те лазеха по ушите й, ръцете й. Даже по тила й, навътре под наметалото.

Момичето не помръдваше. През разтворените си устни дишаше колкото може по-незабележимо.

Мъжете мълчаха и чакаха. Накрая и последният дойде при тях. И със затворени очи Изьолт усети жестоките му сиви и огненочервени нишки. Огневещ. Той беше главният тук, защото, щом пристигна, нишките на другите се оцветиха в мъхнатозелено уважение.

Огневещият закрачи през труповете.

— Взеха детето.

— Бейдидчаните ли? — попита мъжът с ботуша наблизо и се отпусна по-тежко.

Костите изхрущяха.

— Кой друг е там? — от огневещия се плъзна топлина, сякаш на всяка дума излизаха огнени пламъци. Нишките му действително проблясваха с оранжеви ластари.

— Мислех си, че Рагнор е казал за детето само на нас — обади се трети мъж със силен акцент.

— Явно е излъгал.

Огневещият се беше приближил. Изьолт усещаше нишките му, дочуваше дъха му, докато онзи душеше около труповете като куче по диря.

Сърцето й се заблъска по-силно. Тя затрепери. Моля те не идвай тук. Моля те не идвай тук.

— Може би бейдидчаните не знаят какво са намерили — каза първият мъж. — Може би са я отвлекли по случайност.

— И поради това са убили седмина от нашите?

Совата, осъзна Изьолт, а веднага след това й хрумна нова мисъл: Едуан е убил седем души.

Огневещият навря носа си по-наблизо. Беше намерил нещо, което му хареса. Нишките му пламнаха от любопитство и желание.

Профуча огън. Пламъкът опари бузата на Изьолт.

Мъжът с ботуша залитна и заруга тихо.

Огневещият се разсмя, а в носа на Изьолт се напъха миризмата на изгорена коса. Мъжът изгаряше труповете.

— Спри — рече онзи с ботуша и нишките му изсветляха в бежова погнуса. — Бейдидчаните ще видят пушека.

— Какво значение има? — сопна му се огневещият.

Но все пак плесна с ръце и огънят угасна. Останаха само миризмата и съскането.

— Ще превземем корабите им. Ще плячкосаме конете им. Цяла Салдоника даже, ако ги нападнем сега. Изведнъж, докато бейдидчаните не са се подготвили.

При тези думи всички нишки в околността посиняха в гладни оттенъци на виолетовото. Те искаха онова, което беше в ръцете на бейдидчаните.

— Ами Рагнор? — попита нов глас. — Ами детето?

— Ще вземем детето и ще го продадем. Щом магията му е толкова ценна, че Рагнор я иска, тогава ще се намерят и други желаещи.

По нишките им отново пробяга съгласие. Мъжът продължи да говори, но Изьолт вече не го слушаше. Не можеше, защото огневещият пристъпваше към нея.

Целият свят се сви до приближаващите му отляво ботуши. Една, две крачки.

И той се намери до нея. Стъпи на ръката й и съзнанието й избухна в бяло. Дробовете й се изопнаха. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да шавне, не можеше да мисли. Мускулите й жадуваха да отвори очи.

Изьолт не видя, но почувства как огневещият коленичи. Коляното му се заби в лакътя й и изкриви ставата под непривичен ъгъл.

Чуваше дишането му. Острото изпускане на дъха му, който миришеше на пушек и смърт. По-близо. Мъжът се наведе по-близо, пръстите му хванаха саламандровото наметало…

Рог раздра въздуха. Дълбоко, грохотно и кръвожадно.

Като една нишките около Изьолт светнаха в тюркоазена изненада. Последва светлокафяв смут. Тъй бързо, че почти се изгуби, след което ги завладя алена ярост.

После гръмна топ. Веднъж. Втори път.

Огневещият пусна наметалото на Изьолт и стана на крака. Изръмжа и пламъците му я облизаха. Но тя пак не мръдна.

Той отиде при другите и заедно мъжете зареваха яростно към небето.

Чак когато си тръгнаха и нишките им се отдалечиха на достатъчно разстояние, тя стана.

Саламандровото наметало беше непокътнато, но бричовете й бяха изгорели под коляното. Ярък, болезнен мехур вече се подаваше от дупката. Но Изьолт беше жива.

Да се благодари на Луната майка, жива беше.

Няколко мига се колеба. Полуизправена, полуприклекнала, докато наблизо почернелият труп още димеше.

Трябваше да се омита. Начаса. Преди битката да е избухнала. Но по кой път да тръгне — това беше въпросът и макар че знаеше какво иска да избере, какво трябва да избере, желанията и нуждите й сега се разминаваха.

Изьолт напипа нишкокамъка. Той беше оставил отпечатък под ключицата й, точно както и сребърният талер до него. Стисна ги, докато кокалчетата й не побеляха. Разумът й на нишковеща й казваше да поеме по единия път. Да хукне презглава и да надбяга онова, което приближаваше. Половинката от сърцето й и свързващите нишки я теглеха на юг, пак по този път.

Но другата половина копнееше да поеме на север. По неразумния път. Където оцеляването беше невъзможно.

В далечината се чуха нови гърмежи от оръдията. По небето се носеше дим. Битката беше започнала и скоро щеше да стигне до мястото, където се намираха Едуан и Совата. Ако Изьолт поемеше на юг, щеше да остави всичко зад гърба си.

И тогава, докато стоеше там в мъчителна нерешителност, тя долови рев на магия. Ураган от мощ и огнени нишки се преплетоха по небето — жар, която можеше да подпали гората.

Тозчас Изьолт разбра какво трябва да направи. Разумът нямаше значение, нито нишковещата практичност, а още по-малко воюващите половини на сърцето й.

Най-важното беше да постъпи правилно.

Тя направи избора си и побягна.

Едуан носеше Совата на гърба си. Момиченцето подскачаше и се тресеше, а страхът му беше очевиден.

Но като своя съименник, Совата беше боец. Тя се държеше здраво и веднъж не се оплака. Кръвта на Едуан, събудена от магията му, му даваше крила, тъй че жив човек не можеше да се мери с бързината му. Нито да го спре.

Или така поне се надяваше той. Никога досега не му се бе налагало да хвърчи така с друг човек на гърба.

Рог раздра въздуха с един-единствен проточен вой. Ау-уууууу!

После в далечината избухна огън — запален с магия ад.

Огневещ. Едуан не знаеше дали е вчерашният, но това нямаше значение. Пламъците и горещата вълна на пожара прииждаха към тях. Той трябваше да ги надбяга.

Тогава в гората се появиха коне с бейдидчани на гърбовете си. Цветните им седла проблясваха ярко на фона на сивата мъгла, която се носеше между дърветата.

Едуан завъртя Совата отпред и я сложи на земята. В гърба му се заби стрела, той залитна напред и коленичи над нея.

Стрелите не я уцелиха и това поне беше едно хубаво нещо.

Той я прегърна, скри я с тялото си, а в това време състави списък на раните. Счупено ребро. Пронизан ляв бял дроб. Пронизано сърце.

Прободеното сърце щеше да бъде проблем и да го забави. Ако кръвта не течеше мощно в жилите му, Едуан нямаше да може да използва пълната си сила. Ще тича бавно, ще му прималява.

Втора стрела го уцели. Право в тила. Кръвта рукна.

Където и да отидеше, вечно, вечно имаше кръв.

Огънят се приближаваше. Димът задращи по гърлото му, раздразни слъзните му канали. Очите му потекоха и дъбовете, конниците и нападащите оттатък войници се извиха и размазаха.

Бягай, момчето ми, бягай!

Реката. Ако успееше да отведе Совата до Амонра, тогава щяха да се спасят от усилващия се пожар.

Той стана и счупи дръжката на стрелата от врата си. Отвсякъде го връхлитаха гласове и кръвомиризми. Бягаха сърни, катерици, къртици.

Едуан безмълвно вдигна Совата на рамо и пак хукна. Един елен тичаше наблизо и кръвовещият се застави да бяга в ритъм с него. Да следва пътя му през дърветата.

Нито веднъж Едуан не провери как е Совата. За тази цел се налагаше да извие врат назад, а за това нямаше време. Не и когато на всяка крачка трябваше да стъпва предпазливо, за да избяга от огъня. Не и когато трябваше да внимава да не я изпусне.

Най-накрая двамата с нея и еленът надбягаха рева на далечните пламъци. На мястото на пожара задрънча оръжие. В носа му пропълзяха кръвомиризми. В Спорните земи отново беше започнала война.

Едуан не намали темпото, а даже затича още по-бързо. Совата се тресеше на гърба му, но и двамата се държаха здраво един за друг.

Отпред дърветата свършиха. Реката се откри, но корабите в нея горяха и оръдията гърмяха.

Еленът стигна края на гората. Изправи се и кръвта ливна.

Сам Едуан едва успя да спре. Да се обърне, преди новите стрели да се посипят върху тях. Две се забиха в лявата му ръка, но той се изви и пусна Совата на земята.

Стрелите я пропуснаха. Тя беше невредима, беше невредима.

Но Едуан имаше прекалено много рани, прекалено много кръв изтичаше от него, дробовете му бяха пълни с прекалено много пушек. А още по-лошото беше, че се намираше на реката и не виждаше как да я прекоси.

Бягай, момчето ми, бягай!

Едуан завлече Совата обратно между дърветата. Твърде грубо, твърде рязко. Тя се препъна и падна.

Уплашените й плачещи очи се вдигнаха към Едуановите. Колко страх имаше в тях, колко объркване и доверие!

Земята потрепери и се раздвижи почти едновременно със запъхтяното дишане на Совата. Неочакван и необикновен, трусът превърна краката на Едуан в прах. Той падна на брега извън дърветата.

Стрелите валяха отгоре му една след друга.

Обърна се към Совата, за да й каже да бяга! Да се скрие! Както му беше казала майка му преди много години. Но той се забави. Един ездач от бейдидчаните я сграбчи. После обърна коня си и препусна обратно сред дима между дърветата.

Едуан се повлече след тях. Земята продължаваше да се тресе и всеки последвал трус забиваше стрелите по-надълбоко в плътта му. Нямаше как да ги махне, защото тялото му щеше да почне да се лекува с пълна пара и тогава щеше да изпадне в несвяст.

Изхълца. От устата му шурна кръв. Пред погледа му се замая, причерня му.

Опита се обезумяло да надуши кръвта на Совата. Или на мъжа, който я отвлече, но беше твърде слаб и не можеше да разхищава магията си.

Той плетеше крака и залиташе между дърветата. Животните продължаваха да тичат, птиците се стрелкаха, а през цялото време пламъците наближаваха. Но Едуан не усещаше горещината. По този път бяха отвели Совата, по него щеше да върви и той.

Докато отпред не изникна фигура.

Отначало Едуан я взе за привидение. Изтощението и погълнатият дим му играеха шеги и той имаше чувството, че между горящите дървета върви през черни сенки.

Тогава от огъня излезе фигурата. Ръцете й бяха вдигнати като на маестро и накъдето насочеше китките си, изригваха нови огньове. Дървета, плетове и даже птици пламваха и умираха.

Едуан трябваше да избегне срещата, но нямаше накъде да бяга. Пожарът вилнееше и той беше в капан.

Огневещият се обърна да подпали една бреза и пламналите му като въглени очи зърнаха Едуан.

Мъжът се усмихна, зъбите му се белнаха в огнения свят и Едуан го позна. Беше същият от по-рано. Огневещият, който се бе опитал да го убие.

Щом мозъкът му схвана това, нова енергия се събуди в мускулите му. Димът го заслепяваше, огънят го изгаряше, но с тази сила можеше да побегне напред. Ако убиеше мъжа, огънят щеше да свърши. Носен от магията си, с три бързи крачки Едуан беше при огневещия. Измъкна меча си.

Онзи отвори уста и избълва огън.

Едуан едва смогна да скочи наляво, а струята премина край него с такъв рев, че погълна всички други шумове. С такава температура, че изпепели сетивата му.

Едуан се завъртя. Мечът му удари огъня, а под краката му пламнаха клади. Искрите и димът го заслепяваха. Бягай, момчето ми, бягай!

Той свърна пак наляво. Още огън. Залитна надясно. Безкрайни пламъци. Обърна се назад, но откри само камъни. Колоните в клисурата. Нямаше спасение.

Обърна се с лице към огневещия, който не сваляше от лицето си онази проклета усмивка. Злорада и ликуваща.

Ето как ще умра. Никога не си бе мислил, че ще е от пламъци. Обезглавяване може би. Старост по-вероятно. Но не и огън, не и след онази смърт, от която се бе спасил като дете.

Светът пред него потрепери и се размаза. Но подготовката му се притече на помощ. Със свободната си ръка провери дали ремъкът е на мястото си. Ножовете чакаха да ги грабне.

Едуан зае бойна поза — макар кръвта да гореше, душата му нямаше да изгори.

Огневещият вдигна ръце за един последен пожар. Въпреки дима Едуан надуши как атаката събира сили в кръвта на мъжа. Мускулите му се изопнаха и той зачака удобния миг за нападение. Трябваше да се хвърли право в пламъците, ако искаше да се докопа до врата му.

Но атака така и не последва. Докато Едуан стоеше напрегнал сили, готов, над огъня преминаха сенки. Отначало той ги взе за буреносни облаци, само че колкото повече се взираше, толкова по-ясно виждаше, че те идваха от огневещия.

По тялото му се появиха линии, вади от мрак. Той взе да се гърчи и да пищи. Стисна чернеещите си, изприщени с мехури ръце. Започна да се дере с нокти.

Пръсване, осъзна Едуан и в същия миг огневещият застина. Очите му станаха чисто черни. Огньовете му изгаснаха един по един край него.

Зад огневещия се появи фигура в бяло. Вървеше вдървено, ръцете й бяха протегнати, очите — обърнати навътре в главата. Превръзката против огън на саламандровото наметало скриваше половината й лице. По челото й имаше пепел.

Откъде се беше взела тук нишковещата? Защо? Това Едуан не знаеше, но знаеше, че не може да извърне поглед встрани.

Тя вървеше с равномерни крачки към огневещия. Той приличаше на чудовище, но когато се загърчи и изръмжа на Изьолт, тя не показа страх. Изобщо не реагира.

Свали превръзката на саламандровото наметало, после разтвори широко уста и… разкъса въздуха със зъби. Огневещият се свлече. Мъртъв.