Ветровещ

ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ

До заранта на следващия ден Кам още не се бе завърнала. Мерик бе пребродил улиците на Стария град и улиците отвъд него, даже и резервоарите, но не бе открил следа от нея.

Спри да виждаш това, което искаш да виждаш, Мерик Нихар, и започни да виждаш действителността такава, каквато e! Думите й стържеха в ушите му. Отново и отново. Присмиваха му се. Коряха го. Призрак, копнеещ за свобода. Спри да виждаш това, което искаш да видиш!

А Мерик копнееше да види Кам, другаря, който не го бе изоставил в тунелите и водите на ада. По цялата Говняна улица и обратно.

Преди да я прогони.

Предполагаше, че Кам е отишла да проучи мъртвеца в хранилището… А после се е натъкнала на нещо, с което не е могла да се пребори. Като сенчестия.

Мерик дръпна ниско качулката си и забърза по „Ястребов друм“. Спри да виждаш това, което искаш да виждаш! Атаката го блъскаше в гърдите, в ушите. Неизбежна и вярна.

Мерик бе видял възможност за търговия с други страни, когато такава не съществуваше. Бе видял флот, който се нуждаеше от неговото командване, когато флотът можеше да мине и без него. В Сафия фон Хастрел бе видял себична домна, в Изьолт дет Мидензи — досадна нишковеща, а после и незначително корабно момче в Кам. Но ето че ни една от тези дръзки мисли не се бе оказала вярна.

Но най-лошото беше, че в собствените си очи бе видял себе си като светец, който един ден трябваше да седне на трона — нещо, подсказано му от Кълен, макар че това право принадлежеше на сестра му.

Мерик се блъскаше напред, но напредваше бавно. Прекалено бавно. Навсякъде, където понечеше да стъпи, каруци, бежанци и трижди проклети мулета препречваха пътя му.

Някакъв непознат се удари в гърба му и когато Мерик не се помести, го блъсна.

— Дръпни се от пътя ми…

Тозчас Мерик го улови за китката и я огъна, докато не усети, че сухожилията и костта се изопнаха. Още сантиметър и щеше да му счупи ръката.

— Ще те убия — беше всичко, което каза.

— Моля ви — запелтечи мъжът.

Мерик го пусна. Захвърли го на пътя. Прииска му се да изреве. Аз съм опасен!

Но думите така и не се чуха, защото в този миг като спирала около него се уви хладен вятър. Бриз, който запя на магията му.

Смърт. Сенки. И го повика… на юг. Надолу по „Ястребов друм“. Същият леден мрак, който му бе проговорил в хранилището, същото мразовито проклятие, което той се боеше, че бе застигнало Кам.

Мерик изостави кея и се спусна в една сенчеста уличка. Там малко по малко изкачи една стена, от нея се прехвърли на друга, а вятърът го повдигна нависоко. От стена на стена, докато накрая стигна покрив с дъсчени плочки.

Слънцето припичаше. Той приклекна, разкърши пръсти, а прахолякът се изви, носен от ветровете му. Потърси да напипа нещо, с което наелектризираният му въздух да се свърже.

Там. Право напред.

Мерик хукна с развято наметало. Качулката му падна назад. Ботушите му тропаха по плочките и ги събаряха. Чупеха. Надробиха не една.

Стигна края на сградата. Пое си дъх, събра силата си и прескочи линията на мрачната уличка. От покрив на покрив и с всеки нов ветренски скок разстоянието между Мерик и този мрак, сянката, която пееше на кръвта му, се топеше.

Накрая покривите свършиха и той бе принуден да спре. Пред него се разстилаше южният пристанищен район, а оттатък него водният мост вървеше над мъгливата долина към Пазачите.

Колко претъпкан беше! Водата не се виждаше от лодките, наблъскани нос до кърма. Потокът на пристигащите хора не секваше.

Мерик се плъзна по корем към ръба на наклонения покрив. По навик посегна да извади далекогледа от адмиралската си куртка…

Но куртката я нямаше. Нямаше далекоглед. Нямаше оръжие. Все едно. Те не му бяха нужни, не и когато кръвта му жадуваше този сенчест вятър.

Бързият оглед на пристанището показа пъстротата от хора, млади и стари, от всички краища на света, всеки със своя глас и своето отчаяние. Освен нубревненци тук имаше и хора извън границите. Хора от Спорните земи и от неспокойните Сирмайски планини.

Очите му се спряха върху плешив мъж, който кръжеше на мястото, където доковете се издаваха в пристанището. Също като Мерик и той беше белязан, поне по скалпа, а също и по дланта, която тъкмо вдигна над главата си.

Длан без кутре.

Хлад полази по врата и ръцете му и той се запита дали човекът не е като онзи в хранилището. След това мъжът се обърна и той видя, че това е Гарън. Убиецът от „Жана“.

За няколко мига пристанището изчезна. Останаха единствено убиецът пред очите му и бученето на кръвта в ушите му. Ни вятър погалваше бузите му, ни гласовете стигаха до него.

Целият свят беше ходещ мъртвец.

В онази нощ в мрака на кабината си Мерик бе пронизал със сабята си Гарън през корема. Кръвта беше плиснала, вътрешностите му се бяха изсипали. Но ето че мъжът стоеше тук.

Мерик присви очи. Пред погледа му заиграха слънчеви петна, но въпреки тях пак успя да различи кривите черни линийки, които пулсираха надолу по врата на мъжа.

Следи като тези на Мерик.

Следи, които го зовяха.

Досега не бе разбирал какво означават те. И сега не знаеше. Кам обаче беше права: бяха зли.

Но ако това щеше да го отведе при нея, той трябваше да последва Гарън.

Мъжът започна търпеливо да си пробива път през суматохата в обратната на Мерик посока. Вървеше към бар на име „Пръснатия“, точно до канала. Грамадна каменна сграда, пълна с моряци, войници и всеки, който търсеше евтина пиячка.

За секунди Мерик слезе от покрива и наближи порутената кръчма. Тълпите заглъхнаха до бегъл шум и смътни маловажни цветове.

Пристигна пред бара и се загледа в табелата, която Поскърцваше на бриза. Почернялата очна ябълка на дървото му се стори твърде позната. Прекалено…реална.

Вратата се разтвори широко. Двама пияни още отрано моряци излязоха със залитане навън и Мерик присви глава. Но те не го интересуваха. Някъде вътре в бара пълзеше тъмнина и се разхождаха мъртъвци.

Преддверието беше такова, каквото го помнеше от предишните си посещения. Половината от лампите стояха незапалени, сините черги бяха станали кафяви от калта и всичко бе покрито с блясъка на волски чай. В мазето на „Пръснатия“ варяха най-различни спиртни напитки, но най-известната от тях беше волският чай, макар че това не бе нито чай, нито се правеше от волове.

Но размътваше съзнанието. И то бързо. А в свят, разкъсван от врагове и празни търбуси, редовната клиентела искаше да се накваси. И то бързо.

Мерик влезе в основната част на бара. Свещите трептяха от полилеите. Восъкът капеше върху посетителите на дузината разклатени маси. Той беше преполовил пътя си до вратата в дъното, когато осъзна, че в помещението се бе възцарила тишина. Гуляйджиите бяха спрели да гуляят, а на близката маса един моряк седеше застинал с плоска бутилка на средата към устните му.

Съседът му го смушка. Някой се покашля наблизо. След това изведнъж дървото изпъшка и подът потрепери, когато всички седящи внезапно решиха да станат.

— Нали ти казах, че ще дойде — угоднически и познат мъжки глас се изви като змия в тишината.

Мерик се извъртя към бара, където потният Серит Линдей беше протегнал ръце.

За част от секундата светът се забави. Спря напълно. Аз те видях как умираш, помисли си Мерик. Но ето че Линдей стоеше тук, втори ходещ мъртвец, и сега заговори почти замаян от радост:

— Войници, арестувайте го. Арестувайте Ярост.

Сафи, Ванес и ад-бардовете изхвръкнаха от хана минути преди той да рухне сред грохота на черния морски пожар. Притичаха през баните, като се криеха в кълбата дим, а после излязоха в палещото пладне, което напук на всичко беше слънчево и синьо.

Водеше ги Зандър, макар че, ако питаха Сафи, всички улици до една си приличаха. Повечето сгради бяха опасани от руините от някакво забравено минало. Кръвта от Ванесиния нос шуртеше така силно, че никой на нейно място не би издържал, особено ако му се налагаше да препуска с все сили през враждебния град. Но с Лев от едната страна и Сафи от другата, императрицата успяваше да подтичва, плетейки крака.

Най-отзад беше Кейдън, с железен меч, направен от Ванес от две рапири.

Щом Зандър ги изведе на кръстовище с пет кьошета с водосточни тръби от брястово дърво и бейдидски знамена като всяко друго в района, Ванес заби пети в земята.

— Трябва… да спра — задъхано рече тя и се преви.

Сафи се обърна заедно с Лев назад и я заля страх. Кръвта от Ванесиния нос беше оставила диря, която всеки празноглавец можеше да проследи. Мисли като Изьолт, мисли като Изьолт. Най-напред кръвта. Трябваше да спрат кръвта да не тече по земята.

Но Лев вече късаше парче плат от ръкава си.

— Ето — жената приклекна и го притисна в носа на императрицата. — Трябва да продължим.

— Знам — гласът й се чу приглушено под черното памучно парче. — Ще се справя. Само да си поема… дъх… за миг…

— Нямаме време! — намеси се Кейдън. Той избута Лев и подпъхна голямата си силна ръка зад императрицата. — Бейдидчаните са по петите ни! Трябва да бягаме.

Сафи пусна Ванес и той подкара принцесата в тръс.

Точно навреме, защото мъж в бейдидско златисто съвсем сигурно тичаше към тях. Бързо.

Но свел глава, Кейдън вече теглеше Ванес по най-тясната от петте улици.

— Ще се видим от другата страна! — извика той и на Сафи не й остана друг избор, освен да завърти краката си по-бързо след Лев и Зандър.

Само че те също бяха изчезнали в навалицата, а още един бейдидчанин хвърчеше право към нея.

— Прасешки синковци! — извика Сафи и хукна по единствения път, останал за нея — право напред.

Докато подметките й тупаха тежко по отъпканата земя, гневът се разгоря в жилите й. Мръсните му тъпоумници я бяха изоставили! И къде по-точно беше тази „друга страна“?

Сафи сви наляво и се намъкна между група мъже, приведени ниско под скърцащи кошове с пране. Щом те завиха по друг път, и тя зави с тях. После блъсна мъжа до нея. Той се препъна, кошът му падна, прането се разпиля и спъна мъжете зад него. Стана задръстване, но Сафи вече се бе измъкнала.

На следващото кръстовище налетя право на Кейдън и Ванес. О, ето ги и Зандър с Лев, които се блъскаха напред и разчистваха пътя.

Сафи повдигна оценката си за прасешките синковци. Но със съвсем малко.

Пътят се спускаше по склона на хълма и предлагаше изглед към открития пазар с морето от навеси, които потрепваха на вятъра. Биеха камбани за тревога — откога ли? — и това означаваше, че или нови бейдидчани ги чакат напред, или пожарът в хана се е разраснал.

А може би и двете. Но никой от петимата не намали темпото. Даже Ванес, която Кейдън почти носеше. Ад-бардовете, еретичката и императрицата тичаха надолу. Кръстовища и хора преминаваха в неспирен поток покрай тях.

Докато накрая, точно както се бе страхувала Сафи, излязоха на пазара и бяха залети от зелени и златисти искри. От всички ъгли. Бейдидчани. Разлютени бейдидчани.

Те се мушнаха зад няколко палатки — Зандър най-отпред, Сафи най-отзад. За миг останаха сами. Малката уличка, ако изобщо можеше да се нарече така, беше пуста.

Какво щеше да направи Изьолт? Какво щеше да направи?

Тогава Сафи видя и разбра. Не се сдържа и лицето й се разполови в усмивка.

— Напред! — викна тя. — Към каретата в края на палатките!

Зандър не чака втора покана. Насред множеството беше заседнала карета, чиито сенки се протягаха по уличката.

А вратата й беше отключена, както Сафи видя, когато Зандър я отвори широко. Жената вътре зина да изкрещи, но Лев опря нож в гърлото й, преди да е казала гък.

След това Кейдън, Ванес и Сафи се мушнаха вътре зад другите двама ад-бардове. Натръшкаха се по седалките и Сафи дръпна с трясък вратата.

Мина напрегната секунда. Втора. Трета. Но ако кочияшът беше забелязал новопристигналите сред хаоса вън, с нищо не се издаде.

Докато беше жива, Сафи щеше да помни следващия половин час като най-необикновения в живота й. Великолепната тишина в подскачащата карета контрастираше с движението и тревожния звън на камбаните отвън, а изящните стени от син филц и пурпурните завеси на прозорците бяха в пълен разрез с петимата неканени пътници, които едва си поемаха дъх и воняха на пушек.

Да не говорим за домакинята им — баба с наследени от Далечния изток очи, която, освен че не ги желаеше, изглеждаше напълно невъзмутима от ножа, опрян в гърлото й.

От тази абсурдна картина липсва единствено валсът за фон, помисли си Сафи. Тогава щеше да заприлича досущ на сцена от някоя от любимите театрални комедии на Матю.

— Съжалявам — каза накрая Кейдън на жената, като още се мъчеше да си поеме дъх. — Трябваше… да се скрием някъде.

— Освен това ни трябва помощ за Ванес.

Сафи се обърна към императрицата до нея, която беше на път да изгуби съзнание.

Далекоизточната дама забеляза това и без да помества ръцете си, посочи с пръст към сандъчето под седалката на Сафи.

— Лечителско ковчеже — и великанът, който и бездруго се бе навел, се наведе още повече, за да го измъкне изпод краката й.

— Внимавай — предупреди го Кейдън, без да откъсва поглед от императрицата, като придържаше парцала до кървящия й нос. — Жената е робовладелец. Не може да й се вярва.

— Робовладелец? — присмя му се Сафи. — Как ли не! Погледни я.

Жената стрелкаше очи ту насам, ту натам. Карторският навярно я смути, но не я уплаши.

— Погледнах — изстреля Кейдън. — Лечителският й сандък. Търговците на роби носят такива на арената, тъй като повечето от състезателите им излизат от борбите полумъртви.

— Той има право — изграчи Ванес и магията на Сафи избръмча: истина.

Но докато се взираше в тъмните очи на старицата, Сафи не разбираше как е възможно това. Тази крехка бабка изглеждаше тъй мила и състрадателна.

Всяко нещо има своите нюанси, беше казал Кейдън предния ден, и не всичко е само истина или лъжа, както ти си мислиш.

Полека, напрегнал мускули да срещне капан, Зандър отвори сандъка. Не избухна огън, не пръсна отрова. Намериха точно онова, което им бе обещано — лечителски комплект.

— Може ли? — попита Зандър жената с подчертана вежливост — още един абсурден щрих към сцената.

Но тя вече бе извила ръцете си към Ванес, сякаш казваше: Не се бави, не се бави!

Зандър зарови енергично да открие кръвосъсирващ тоник. Сафи грабна чевръсто шишенцето от великана. Сетне и Кейдън се разбърза, изхвърли подгизналото памучно парцалче и повдигна брадичката на Ванес. Гъст петмез с цвета на стара кръв потече в устата й.

Всички в наклонилата се карета зяпнаха сурово и неумолимо марстошката императрица.

Тя пое шумно дъх, закашля се и сведе глава. От носа й не потече кръв. Очите й, макар и зачервени, бяха отворени и будни.

Едновременно Сафи и ад- бардовете се отпуснаха. И изпуснаха бурна въздишка.

Междувременно Ванес обходи с поглед всички ад-бардове поред. Зандър, Лев и накрая Кейдън.

— Благодаря ви.

— Не бързай да ни благодариш — Кейдън отмести леко завесата и присви очи срещу слънчевия лъч. — Камбаните още бият и сме обградени отвсякъде. Въпрос на време е да започнат да претърсват каретите.

— Защо не отидем на територията на Червените платна? — попита Сафи. — Да се скрием, докато гонитбата отмине?

Въпросът беше отправен към Кейдън, но отговори жената от Далечния изток.

— Те са съюзници вече — гласът й беше дрезгав и приятен за слуха. — Бейдидчаните и Червените платна се съюзиха под знамето на Краля на обирджиите. В замяна той им е обещал Нубревна и Марсток.

Кейдън погледна Сафи, но тя само кимна, защото думите на бабката потрепваха от истината.

— Бездната на ада — измърмори Лев, а в същото време Кейдън простена.

Ванес се премести напред и застина така.

— Защо ни казвате това?

— Лошо е за бизнеса — носът на старицата се набръчка, а тонът й стана снизходително леден. — Ако двете страни се обединят, тогава търговията вече няма да се контролира от търсенето и предлагането.

— Искате да кажете, че арената вече не се контролира от това — възрази Кейдън, а жената повдигна невъзмутимо едното си рамо. Сякаш за да каже: Все същото.

През цялото време каретата продължаваше по пътя си.

— Сега там ли отивате? — попита Лев. — На арената?

Кимването й накара Кейдън да се облегне назад.

— Добре — той пусна една шлифовано-измамническа усмивка на Ванес и Сафи. — Нашите хора са на арената. Щом ги освободим, ще оставим това загнило, мочурливо място далеч зад нас. Заедно. Както обещахме.