Ветровещ

ТРИЙСЕТ И ДВЕ

Кам крещеше на Мерик да бяга, докато Вивия гледаше сковано.

Сенките и потопът го отнесоха.

Но ако някога се бе налагало да действа, то това беше сега.

— Върви в Иглената кула — заповяда Вивия на момичето. — Доведи помощ и дръж войниците вън от подземието.

Без повече думи тя скочи в потока.

Водата я заля. Отне зрението, слуха, чувството й за допир. Приятел. Майка. Същност. Всичко това беше част от Вивия и Вивия беше част от него.

Усети Мерик в мрака под тежестта на разпенилите се, ревящи подземни вълни. Напред. Брат й беше напред. В тунелите имаше разклонение. Той летеше напред. Течението го отнесе надясно.

Вивия пое натам — създание от бързина и мощ. С помощта на магията и инстинкта си тя плуваше по-бързо от Мерик. По-бързо от вихрения поток.

Тя беше акула, яхнала приливната вълна. Морска лисица, излязла на лов.

При разклонението полетя надясно. Дробовете й горяха, но тя познаваше това усещане. Приветстваше го. Водата беше нейна майка, а за всеки друг — деспот.

Тя се блъсна в Мерик и здраво го обгърна. Ако в тялото му беше останал въздух, тя го изкара всичкия.

Но слава на Ноден, поне беше в съзнание, ръцете му я прегърнаха и тя го понесе. Използваше пяната и стремителната сила, за да ги тласка напред.

Напред тунелът се разширяваше. Тя усети пролука с въздух над вълните.

И се изстреля нагоре. Излязоха на повърхността, ребрата на Мерик се разшириха.

После пак се гмурна с него и тунелът отново се стесни.

Вивия усили скоростта — благодарна, че Мерик не се противи, а инстинктивно издължава тялото си за максимална скорост. Навярно ветровещият в него разбираше и той се бе превърнал в същество почти без съпротивление.

Ето затова винаги му беше завиждала. На него във всичко му вървеше, във всичко. Само че сега беше точно обратното.

Ново разклонение. Този път Вивия се понесе наляво. Напред имаше издатина и Вивия я усети, защото водата се пръскаше по нея.

Мястото щеше да свърши работа.

Тя стисна по-здраво Мерик и той също я стисна, сякаш знаеше, че това, което щеше да последва, нямаше да бъде приятно.

Вълна, помисли си тя. Тя ще ни пренесе. Тя си представи убийствената сила на обратното течение. Под нея и зад нея.

Водата се появи. Мина под краката й. Улови ботушите й и изправи и двама им. Отгоре им се изсипа пълната ярост на течението. Поиска да ги преобърне.

Нагоре! — изкрещя Вивия със съзнанието си. С ума си.

Вълната най-накрая се подчини.

И те се понесоха към тавана, който — Вивия усети — беше твърде близко. Но ако се забавеше, щеше да изпусне движещата мощ на потока и нямаше да може да излезе.

Глава.

Тяло.

Крака.

Вивия и Мерик изплуваха, стискайки ръцете си. Водата ги освободи и те паднаха на варовиковия камък.

Вивия се изправи с мъка. Знаеше къде се намира, защото усещаше докъде стига влагата и къде се събира по скалните стени. Къде водата си е проправила път в другите тунели, по други стълбища и кои галерии остават празни. Безопасни.

Тук беше срутването и тук през пяната имаше дупка в отломките, която тя тъкмо бе прокопала.

Вивия повдигна Мерик, усети как той напъва мускулите си. Щом се изправи и се подпря тромаво на рамото й, Вивия използва мъглата за водач. Толкова много неща й се искаше да каже, докато се тътреха към повърхността. Хиляди въпроси, хиляди извинения и хиляди сърдити хули от по-голямата сестра. Но като бързо покачващата се вода в платото, думите, които копнееше да каже, не намираха отдушник. Те я притискаха в ребрата, прегъваха се в съзнанието й.

И накрая тя така и не отвори дума.

Мерик беше жив. Тя не знаеше нито как, нито защо. Но брат й беше жив и за първи път в живота й, в този единствен ден, тя бе направила правилния избор. И можеше да продължи напред без никакви угризения.

Изьолт се беше приближила до реката, когато се натъкна на първия труп.

Това не бе забравен скелет от някоя древна война, а ново тяло. Младо тяло.

Тя тъкмо бе заобиколила един паднал дъб, чиито корени бяха приютили пчелите. Жуженето им давеше сетивата й, заглушаваше всичко. Ето защо тя не очакваше да налети на мъртвеца.

Той се бе свлякъл от другата страна на дъба и черната му кожа още не се бе подула. Скорошна смърт — мухите бръмчаха над посечения му врат, но в раната още не се гърчеха личинки.

Изьолт погледна небето. Горе се виеха ястреби и врани, значи напред по брега на реката имаше още смърт.

Тя коленичи до мъжа. Момче, всъщност не по-голямо от нея. Отворените му изцъклени очи се взираха право напред, а мухите лазеха по тях. На колана му се бе навила златна змия, която Едуан бе описал като знамето на бейдидчаните. Но момчето по нищо не приличаше на моряците, които двамата с Изьолт бяха проследили от скалата. Това момче не носеше сабя, само ножове и далекоглед.

Разузнавач. Изьолт ще трябва да си държи очите на четири. Като сгъна длан в ръкава си, тя затвори очите му. Не защото мъртъвците трябваше да влизат „спящи“ в царството на Луната майка, нито защото фокусникът населяваше забравените тела в гората.

Не, Изьолт искаше да затвори очите на мъртвото момче, защото й се повдигаше, като гледаше пълзящите мухи. Покрила пръста си с ръкава, тя пусна левия му клепач.

После затвори и дясното око. Точно тогава в съзнанието й се сплетоха нишки. Гладни лилави нишки, гневни, пурпурни. Движеха се по края на магията й, оръфан край, който се кривеше около нея. Съсредоточени сини, ловни зелени нишки.

Изьолт се повдигна и за първи път, откакто откри трупа, й хрумна какво означава това. Мъртъв съгледвач в един разклатен съюз. Дали това не беше краят на крехкия им мир?

Няма значение, реши тя. Дори бейдидчаните и Червените платна да се обърнат едни срещу други, това нямаше да промени курса й. Ако не друго, това означаваше, че ще трябва да пътува по-бързо.

Тя се отдалечи от тялото и сви направо към реката. Далеч от преследващите нишки. Все повече бързаше и все по не внимаваше. Никой не я преследваше, а не си струваше да губи време, за да прикрива следите си.

Съзнанието й долови нови нишки, пулсиращи откъм реката. От корабите, които плаваха по нея и покрай които трябваше да премине.

Листакът оредя, мочурливата равнина отстъпи място на коренищата и блатистия бряг. Кораби, войници, нишки. Три грамадни галеона, шест по-малки съда, а надолу, при завоя в реката, се носеха онези, които вече бяха отплавали. Във въздуха висеше заряд, тъканта на света потрепваше.

Изьолт познаваше това трептене, макар че за първи път го виждаше и чувстваше в такива огромни размери.

Свързващите нишки скоро щяха да се скъсат.

Без да му мисли, тя хукна в бърз бяг. Глезените й се кривяха, коленете й пукаха, но тя трябваше да мине покрай корабите, армиите и кръжащите птици, преди светът наоколо й да се разкъса. Преди нишките, които свързваха бейдидчаните и Червените платна, най-накрая да се раздерат.

Само не беше помислила, че напред ще я чакат нови трупове. Даже вече беше забравила ястребите и враните. Светът се бе свил до нозете, посоката, скоростта й.

Покоят идваше естествено, когато имаше план. И тя не бягаше презглава, за да се спаси. Но планът й излезе лош и тя го разбра, шом се препъна в поредния мъртвец. Кафявата му ръка приличаше на корен в тревата по брега. Тя беше скочила… и петата й стъпи в ребрата.

Просна се по очи. Ръцете й се приземиха върху краката на трети труп, а лицето й зърна отблизо отворените очи на четвърти мъж.

Устата й се напълни с мухи. Над главата й изграчи врана.

Преди да може да се изправи, жестоките, гневни нишки от по-рано навлязоха в обхвата й. Те препускаха към брега. Скоро щяха да я настигнат.

Изьолт се опита да стане, пръстите й се забиха в мъртвата плът — още достатъчно прясна, за да устои, и твърда. Вкочанена.

Мъртва, мъртва, мъртва.

Щом се изправи, потърси укритие… но тук нямаше нищо. Нямаше скали, под които да залегне, нямаше ниски клони, по които да се покатери.

Тя погледна обезумяло към реката и видя приближаването на нападателите й с яростни нишки.

Нямаше накъде да бяга. Нямаше време да обмисля. Но за първи път паниката не я стегна за гърлото. Нямаше го и отчаяното желание Сафи да е с нея, за да избере интуитивно пътя им. Дишането й се успокои. Вниманието й се изостри. Обучението й чакаше да й влезе в работа.

С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква да види.

В пълна с трупове гора решението беше очевидно. Тя легна през краката на най-близкия мъртвец и се направи на умряла.

Затвори очи точно когато Червените платна слязоха на брега.