Ветровещ

ЕДИНАЙСЕТ

— Не сега — сопна се Вивия на осемхилядния прислужник, който я настигна, откакто се беше завърнала в замъка. Беше потна, гладна и закъсняваше. Но набръчкания градинар това не го интересуваше, докато подтичваше зад нея през кралските паркове.

— Но, Ваше Височество, бурята обрули половината от сливите, преди да са узрели…

— Мислиш ли, че ме е грижа за сливите ти?

Нея я беше грижа, но за подобни разговори си имаше протокол. Освен това неизбежното неодобрение за закъснението й на краля регент й действаше по-стимулиращо от градинаря. Затова Вивия го измери с най-противния си нихарски поглед и додаде:

— Не сега.

Мъжът схвана намека и накрая изчезна сред сенките на споменатите сливови дръвчета, които действително имаха окаян вид. Както всичко в Нубревна.

Вивия се беше забавила при бента. О, за нула време беше прекосила с лодката си северния воден мост на Стефин-Екарт и древната язовирна стена заедно с пролуката в средата й бързо беше изплувала на фона на гаснещото небе. Нагоре, нагоре по шлюзовете, докато накрая стигна водите горе. Там беше топнала пръстите на краката си в ледената вода, протягайки силата си във всички посоки, докато почувства всяка капчица, навлязла в контролираните от вещерската магия отливни тръби. Всичко беше наред. Цепнатината все още беше само на повърхността на камъните.

После се бе завърнала в Ловац, където попадна в задръстването от корабите, превозващи нубревненците към града, и това й бе изгубило всичкото време. Слънцето преваляше, когато навлезе в Северния пристан, и почти се бе скрило зад Сирмайските планини, преди да успее да стигне земите на двореца на върха на Хълма на кралицата и да влезе в двора, обграден от всички страни от кралските покои.

Лакеят трябваше да разтърси три пъти счупеното резе на главната порта, преди да я отвори, а пантите изкряскаха като врани на бойно поле.

Когато влезе в преддверието, Вивия съвсем буквално налетя на най-младия паж на баща си. Прислужник осем хиляди и едно.

— Ваше Височество — изписука момчето. — Кралят регент е готов да ви приеме.

Носът му се разшава и от това рехавите му мустачки затрепериха. Най-сетне стана ясно защо другите пажове го наричаха Плъха. Вивия винаги беше мислила, че е заради името му — Райът[3].

— Готова съм — рече тя сковано и изтупа униформата си.

Плъха я поведе. Стъпките им отекнаха в дъбовите стени по коридора. Нямаше ги вече килимите, за да поглъщат вървежа, нямаше ги гоблените, за да заглушават тропота на краката. Преди дванайсет години Серафин беше свалил цялата украса, която му напомняше за Жана, и я бе захвърлил в хранилищата под двореца, където тя бе гнила, а истинските плъхове гуляеха с рисуваните лица на отдавна забравени крале.

Преди две години Вивия продаде всички картини. Една по една и по не съвсем законни канали. Далмотските гилдмайстори се надпреварваха да продават тайно зърно и продукти, щом на масата стоеше истинско нубревненско изкуство.

Когато Вивия най-сетне стигна до бащиното си крило, откри неизбежния мрак. От болестта очите на Серафин бяха станали чувствителни към светлината и сега той живееше в свят на сенки. Плъха изприпка напред, за да отвори вратата и да обяви пристигането й.

Щом момчето приключи, Вивия премина трескаво край него. Покоите на краля бяха два пъти по-големи от нейната спалня, но също тъй оскъдно обзаведени. Едно легло до стената вляво, със стол до горната табла. На дясната стена — недокоснато огнище, в което виеха ветровете. Затворени капаци, спуснати завеси.

Вивия изпъна тялото си. Не се поклони. Не отдаде чест. Не го поздрави с дума. Запази силите си за съвета, би казал той. С мен можеш да бъдеш себе си.

Посивялата глава на краля лежеше на възглавницата. Дъхът му хриптеше навътре… навън… и пак навътре. Той даде знак на дъщеря си да се приближи. Дори с болнавите му, щръкнали от нощните му одежди рамене и с всепроникващата смрад на смъртта, надвиснала като мъгла над сутрешния прилив, Серафин изпълваше стаята с надмощие.

Щом стигна при него, тя се отдръпна ужасена. Лицето, очите на баща й бяха съсухрени. Всяко ново посещение беше по-лошо от предишното, но поне вчера кралят беше с разсъдъка си.

По врата й полази хлад. Болестта бе преминала отвъд физическото безсилие. Тялото му беше развалина, скоро същото щеше да се случи с ума му.

— Седни — изграчи той и лакътят му се подхлъзна назад.

Беше се опитал да се надигне. Вивия му помогна. Острите му ребра се забиха в пръстите й. Щом кралят седна изправен, тя се настани на стола до леглото му.

— Облякла си капитанска куртка — изрече Серафин с по-крепък глас и със същите неприятни съгласни като на леля Иврен. — Защо?

— Стори ми се, Ваше Величество, че вие поехте позицията на адмирал.

Това й беше казал преди две седмици, по време на разговора, в който му съобщи за смъртта на Мерик.

„Значи флотът се връща при мен“ — беше казал тогава Серафин. Но днес само въздъхна.

— Приличам ли на човек, който може да управлява флотилията ни? Не ми отговаряй — додаде с припламнала искрица на суховатия си хумор. — По цял ден лечителите ми казват, че се подобрявам — лъжци! Подлизурковци и глупаци, до последния! — и продължи да говори в същия дух.

Какво му казали лечителите, колко силен бил на младини, за годините, когато бил адмирал, крал и…

Какво още и Вивия не знаеше. Не го слушаше, а честите й хъмкания и да-та бяха заблуда. Опитваше се да внимава наистина, но Серафин говореше единствено за миналото и предъвкваше все стари разкази, които беше слушала стотици пъти.

Ноден да я обеси, тя беше лоша дъщеря. От години бе чакала този триумфален миг — да я посочи за адмирал — а ето че не можеше да се насили да го слуша.

Преглътна, набързо оправи маншетите си, а баща й продължи да бръщолеви. В момента подхвърляше остроумия по адрес на Върховния съвет, анализираше многобройните недъзи на визерите и Вивия се изсмя пронизително в отговор. Това поне беше лесно, а смехът винаги й спечелваше одобрителна усмивка.

А понякога, както стана днес, дори и подигравка:

— Ние си приличаме като две капки вода. Нихар до мозъка на костите си. Чух какво е станало днес в Залата за битки. Отличен номер с водата. Покажи им нрава ни.

Гърдите на Вивия се сгряха. А сетне каза точно онова, което знаеше, че той ще се зарадва най-много да чуе:

— Те са глупаци. Всички до един.

Старецът се усмихна според очакванията й, а сетне пое дъх и се задави от храчките. Сърцето на Вивия прескочи… Но не. Баща й беше добре.

— Какво каза днес съветът? Разказвай.

— Сто четирийсет и седем кораба — отсечено рече тя, — са преминали Пазачите тази седмица. Повечето са били пълни с нубревненци, Ваше Величество. Визерите се страхуват за храната…

— Храната пристига — прекъсна я Серафин. — Благодарение на нашите Лисици. Под двореца натрупахме значителни припаси и те ще ни стигнат да изкараме войната. Договорът с карторците също ще помогне — добре че брат ти си използва акъла.

Дробовете на Вивия се стегнаха. Аз също си използвам акъла, искаше й се да каже. Лисиците бяха моя идея и аз се трудих много. Но не смееше да каже това на баща си. Той държеше да споделят триумфа на добрите решения, както и обвиненията за нескопосаните.

Заля я чувство на вина. Тя никога не беше казвала на краля за митичния подземен град и за езерото и колкото и да се заблуждаваше, че е заради клетвата пред майка й, в сърцето си знаеше истината. Тя беше себична дъщеря и не искаше да дели славата, ако някога успееше да открие подземния град.

— Ами преговорите с марсточаните? — продължи кралят. — Още една победа на брат ти, която ще ни държи сити.

Очите на Серафин се позадържаха върху траурната лента на ръката й. Той още не си беше сложил такава, което отпърво озадачаваше Вивия, защото баща им не спираше да хвали Мерик, поне откакто той се бе преместил в Ловац и беше влязъл в Кралските сили.

Но отсъствието на траурната лента я беше зарадвало, защото това означаваше, че кралят обича повече нея.

Себична дъщеря.

— Марсточаните ли? — Вивия повтори насила въпроса и повдигна рамене към ушите си.

Кралят й хвърли обичайния си кос поглед и очите му светнаха. Той искаше точен отговор и чакаше да види как тя няма да може да му го даде.

Вивия облиза устните си, изпъчи гърди и внимателно заговори:

— Все още преговаряме с Марстошкото султанство, Ваше Величество, но ще ви уведомя, щом постигнем съгласие…

— О? — той протегна съсухрената си старческа ръка и грабна лист хартия от леглото си, който досега беше стоял скрит в сенките. — Тогава защо тази сутрин научих, че си прекратила преговорите с тях?

Стомахът на Вивия се изпълни с празнота. Страницата, зашумолила пред нея, беше съобщението, което тя беше пратила по гласовещата на марстошкия посланик преди седмица. Как, в името на адските води, Серафин се бе докопал до него?

— Не мисля, че сделката беше добра — заговори тя трескаво и се усмихна нехайно.

Когато каменното изражение на Серафин не трепна, тя промени тактиката си. Надяна си нова маска — хаплива, ядовита.

— Трябваше да хвърля бегъл поглед върху предложенията на марсточаните, за да видя, че Нубревна няма да спечели от договора. Съюзът трябва да служи на нашите интереси, не на Марстошката империя. А освен това имаше и дребна пречка с нападението на Марстошките военноморски сили отпреди две седмици, Ваше Величество.

— Тревожа се единствено за теб — рече той със същото изражение на лицето. — Не ми се ще съветът да си помисли, че си проявила слабост и не си могла да преговаряш по-умело.

Вивия се уплаши. Думите заваляха По-бързо:

— Но Ваше Величество, аз си помислих, че вие никога няма да се съюзите с тези гълтачи на огън. Вие сте твърде умен за тях и де да можехте да видите само предложенията им в договора! А сега, когато императрицата навярно е мъртва, те сигурно сами щяха да прекратят преговорите!

— Но ти не си могла да знаеш предварително, че императрицата ще умре. Освен ако… — част от леда на Серафин се стопи. Част от доброто му настроение се завърна. — В смъртта й няма нещо повече, отколкото си мисля.

Вивия му отвърна с крайно измъчен смях. Старецът се отпусна на таблата.

— Нали ти казах — тревожа се за теб. Знам, че си силна, но съветът не го знае.

И кралят се впусна да разказва нови истории, а в това време Вивия се помъчи да успокои сърцето си. Помъчи се да се престори, че го слуша, но истината беше, че ръцете й трепереха. И трябваше да седне отгоре им, за да скрие това.

Винаги ставаше така с краля регент. Когато беше недоволен, тя затреперваше като птиче — глупаво от нейна страна. И срамно, защото баща й я обичаше. Както сам беше казал, той се тревожеше за нея.

Серафин беше добър крал, могъщ владетел и ако съумееше да действа умно, Вивия щеше да стане като него. Ако се държеше за него. Споделяй славата, споделяй вината. Като си напомни отново това — нещо, което напоследък правеше все по-често, — тя придаде на позата и на лицето си внимателен интерес. И през следващите два часа изслуша разказите за подвизите на баща си, за великолепието и изкусните му ходове в нубревненската политика.

Пред кралското крило Вивия се срещна с дворцовия стюард и десет изпънати войници. Войниците отдадоха чест, докато тя приближаваше през вътрешния двор, а стюардът — дребничка жена, която Вивия познаваше от люлката — се усмихна и се поклони.

Това бе вечерният им обичай: след като разкажеше всичко на баща си, Вивия и стюардът й се разхождаха из земите и назъбените парапети на двореца. Вивия слушаше, докато стюардът изчиташе всички прошения, петиции и оплаквания от деня, а дворцовите работници имаха правото да се приближат.

Сега беше моментът онзи градинар да се оплаче за сливовите си дръвчета.

Те тръгнаха с отмерена крачка, а вятърът край тях се усили, зашумоля в градините, а на хоризонта се струпаха нови облаци.

Някога чакълените пътеки били уединени, а растенията подкастрени и съвсем декоративни. Но преди осемнайсет години кралица Жана дала на дворцовата прислуга свобода. За две-три лета до централния фонтан хванали корени ред до ред ябълкови и крушови дръвчета. Стъблата на тиквичките с тежките жълти цветове запълзели по пътеките и около розовите храсти, а в западния край поникнали повече зелки от главите в двореца.

Погледът на Вивия се стрелна към единственото кътче в кралските градини, останало непокътнато: неголямо място на североизточната страна, оградено от високи плетове и с езеро с лилии в средата му. Това беше любимото място на Жана, защото вътре чакаше вратата към подземното езеро. Но Вивия се питаше…

— Почакайте тук — измърмори тя и тръгна право натам.

Краката й я отведоха под обраслата арка, през ръждясалата портичка в градината на майка й. Тя изглеждаше както винаги. По земята бръшлянът беше подивял и само езерцето и трепкащият наоколо му папур го възпираха. Една плачеща върба протягаше дългите си пръсти към брега, а на отсрещната стена боровинковите храсти избуяваха.

Всеки ден Вивия минаваше забързано по чакълената пътека — единственото място, което бръшлянът не беше завзел — насочена към капака зад храстите с боровинки. И всеки ден търсеше следи дали някой друг не е влизал в градината.

Самотна пейка стоеше на няколко крачки от езерцето и към нея се упъти сега Вивия. Жана винаги сядаше тук. Вивия се отпусна на пейката, както правеше някога майка й. После се загледа като нея в грозда брадати ириси.

Цветята още се държаха в глинените делви зад папура. Това бяха единствените черни ириси, които Вивия беше виждала някога. Повечето бяха сини, червени или лилави, но не и тези, които майка й беше обичала тъй много.

Докато се взираше в тях, Жана говореше. Отново и отново рецитираше един стих от „Скръбта на Еридиси“, песента, която пияните моряци и нещастните влюбени обичаха да пеят. Но само в смъртта те могат да проумеят живота. И само в живота ще променят света. А после я рецитираше отначало. И пак, докато не докараше до лудост всички край себе си.

За кратко Вивия се вгледа в цветята, макар че мислите й се бяха изгубили в миналото. В образа на майка й, която се взираше и монотонно напяваше. Отначало нарядко, а сетне веднъж седмично. Веднъж дневно…

Докато завинаги изгуби разсъдъка си.

Вивия приличаше на майка си в някои неща, но беше по-силна от Жана. Тя щеше да се пребори с мрака в себе си.

При тази мисъл младата жена скочи от пейката и тръгна към свода. В тази градина нямаше нищо стойностно, освен капака. Тук живееха само сенките и лудостта. Само спомените и скръбта.