Здравей, стари приятелю. Здравей, стари приятелю. Мерик се препъваше на този ритъм, докато следваше Вивия все по-нагоре. Тишината се нарушаваше от задъханото им пуфтене и случайното нахлуване на далечните вълни, докато потрепващите зелени гъби осветяваха пътя им.
Здравей, стари приятелю.
Краката на Мерик спряха да се влачат. Варовиковите камъчета изхрущяха под ботушите му. Той разтърси глава и капчиците опръскаха камъка.
Вивия се обърна назад, кичури коса бяха залепнали по челото й.
— Ранен ли си… Мери?
Това бяха първите й думи, откакто го извади от потока.
Той замълча. Нямаше какво да каже.
Здравей, стари приятелю.
Мерик беше видял как нишкобрат му се пръска в Лейна. Беше видял как разложението го изгаря и как Кълен побягна, за да умре сам. Хората не се завръщаха от мъртвите.
Но… ето че реалността бе друга. Гарън Лийри, Серит Линдей…
Мерик се отръска отново. Този път по-силно. Почти обезумяло… крачета! Нечии крачка бягаха по него. Той се хвана за скалпа, за врата. Нещо пълзеше по него. Сенките го завладяваха, мракът, който живееше вътре…
Вивия го плесна по рамото.
Той залитна назад и вдигна юмрук.
— Паяк — изрече тя. — Имаше паяк на рамото.
И посочи косматото създание, което пъплеше бавно нагоре по стената.
Няколко мига Мерик зяпа създанието, а сърцето му се блъскаше в гърлото. Сенки. Мрак. Паяци. Нищо от това не бе действително. Разбира се, че не беше.
Той кимна с усилие на сестра си да продължава. Тя се поколеба, устните й се отвориха, като че се канеше да каже още нещо. Но нямаше какво, затова се покашля и пак се затича.
Тунелът свърши. Вивия се изкатери по една въжена стълба. След това светлината блесна ярко и го принуди да присвие очи срещу квадратния отвор над него. Със слънцето нахлу и свеж въздух, свеж вятър, свежо гориво за яростта и раздразнителността му, които дни наред го подхранваха.
Мерик не им се противи. Остави гнева да се разпростре като гръм преди буря. Мракът живееше в него, но точно сега принцът щеше да се издигне над него.
Ветровете се събраха под него и той се изкачи. Не му трябваше стълбата, нито въжето до нея. Накрая сивата светлина на деня го погали. Излезе от тунела и се оказа обграден от плетове и бръшлян.
Зашумоляха листа, счупиха се клони. Вятърът от собствения му циклон заедно с вятъра от по-мрачен вихър, който се събираше отгоре им. Мерик се издигна по-нависоко, разчисти растенията и накрая се приземи до езерото. То се развълнува от поривите на магията му.
Градината на майка му. Толкова отдавна не бе идвал тук. Беше буренясала, сенките потрепваха, а плачещата върба потапяше отново и отново клоните си в езерото.
— Мери, ранен си — рече Вивия.
Тя стоеше до мраморната пейка, обърнала тяло към портата, докато погледът й се рееше назад. Вятърът фучеше в папура зад нея, но подгизналата й униформа не помръдваше.
Сестра му ли стоеше пред него? Когато Мерик я погледна, видя, че от перченето й не бе останало и помен. Нито от снизходителната й сила и самодоволния й нихарски нрав.
В действителност Мерик видя майка си.
Не в действителност. Илюзия. Точно както се бе случило с Кълен в подземието.
— Коремът ти — додаде Вивия. — И кракът ти.
Мерик сведе очи към дупката в ризата и тази в бричовете му. Отвътре надничаха почернели, кървави следи. Сега си спомни, че в „Пръснатия“ го бяха уцелили със стрели. Допря пръсти в кръвта, но не усети болка. Само набръчканата кожа под тях. Вече хванала коричка.
— Добре съм — рече накрая и ръцете му се отпуснаха. — Но Кам. Трябва…
Не довърши. Не знаеше какво трябва. Беше изоставен на произвола на съдбата. Без цел. Потъваше под вълните.
Най-светите души винаги пропадат най-надълбоко.
Седмици наред беше търсил доказателства, че сестра му го е убила. Седмици наред бе жадувал тези доказателства, за да може веднъж завинаги да докаже, че тя подхожда грешно към управлението, а той не.
Нали това беше истината? Той бе виждал онова, което бе желал да види, макар че в глъбините на съзнанието си бе знаел, че Вивия не е враг. Бе имал нужда от някого, върху когото да хвърли вината за собствените си провали.
Сам си беше враг.
— Твоята приятелка — гласът на Вивия го върна към настоящето. — Аз я пратих в Иглената кула. Може да се върнем там, но трябва да кажа на Кралските сили какво става под земята…
Тя не довърши и челото й ненадейно се набърчи. Изви поглед към портата, към града.
Мерик също го чу. Биеше ветробарабан, а песента му почти се губеше в черната буря на небосвода, където от вихреното й сърце изтрещя светкавица.
Втори барабан заприглася на първия, а после и трети, докато из Ловац загърмяха стотици. По-силно от урагана, по-силно от лудостта.
Нападение над Северното пристанище, гърмеше ритъмът им. Всички войски да се съберат. Нападение над Северното пристанище.
Мерик дори не се замисли. Изду магията си — вятър, който щеше да го отведе бързо и надалеч. Загреба под нозете сестра си и себе си.
После заедно двамата Нихар полетяха към Северното пристанище. Градините се стопиха зад тях и разкриха земята, по която пъплеха хората. Ушците на Ловац гъмжаха от народ, както вълната прорязва пясъка и оставя след себе си стичащи се вадички.
Всички тичаха в същата посока. Далеч от Северното пристанище, далеч от кълбата черен, тежък, неестествен дим. Той се носеше над пристанището и заличаваше детайлите. Облак, който изгаряше всичко.
Но колкото повече се приближаваха с Вивия, толкова по-ясно съзираше Мерик причината за черните пламъци, които бързо се разнасяха и чиято сърцевина беше от чисто, кипящо бяло.
Морски пожар.
Мерик беше слушал разкази как цели флотилии изгарят на пепел върху разпенените вълни. Морският огън изяждаше всичко, а водата само му помагаше да се разпростре. Той беше погълнал собствения му кораб, самия Мерик, а сега горяха още кораби. Доковете и сградите покрай пристанището.
Ако бурята, която се виеше над тях, най-накрая се разразеше, тогава нищо нямаше да попречи на огъня да изпепели града.
Очите на Мерик потекоха, докато се напрягаше да види откъде сред пушека и пустошта нападаха Кралските сили. Той се спусна по-надолу, Вивия се заклати зад него. Още по-надолу, докато зърна блокадата в края на „Ястребов друм“. Камъни и пясък се трупаха все по-нависоко, за да спрат реката. Да заградят улиците.
Стената щеше да задържи морския огън.
Преди Мерик да стигне блокадата, познат шепот премина по врата му. Някой дръпна каишката. Макарата се опъна.
Полетът му се забави. Той хвърли поглед назад. Към окото на бурята. Към пълзящия мрак, който простираше пипалата си надолу към града.
Сенчестият мъж.
— Какво има? — извика Вивия над ветровете на брат си. Изсъхналата й униформа плющеше, а косата й се развяваше на всички посоки. Тя се олюля и се опита да се хване за въздуха.
— Сенчестият — отвърна Мерик, без да крещи, и нямаше нужда.
Вивия вече го беше видяла, беше разбрала. Тя не възрази, когато, докато димът брулеше лицата им, той ги свали ниско и я остави близо до блокадата.
Не възрази и когато Мерик не кацна до нея, а се обърна и яхнал гъст, пламтящ вихър, полетя обратно към покривите.
Заваля.
Вивия се приземи тежко. Ударът премина през петите, глезените, коленете й. Щеше да падне, но войниците я задържаха и й помогнаха да се изправи. После я посочиха на командващия.
Визер Сотар.
Бащата на Стикс се извисяваше над всички останали и крещеше заповедите си на редицата от ветровещерските офицери покрай блокадата.
— Дръжте камъните сухи! Прогонете дима!
Щом зърна Вивия, той хукна към нея. По лицето му се стичаше черен от дима дъжд.
— Докладвайте ми — нареди Вивия, докато войници и цивилни притичваха с каруци с камъни и тухли за дигата.
А също и тела. Някои бяха живи и пищяха, но повечето бяха овъглени до неузнаваемост.
— Гласовещите ни получиха новини от Салдоника, че насам пътувал кораб с бейдидчани и морски огън — извика Сотар. — Ние тутакси спряхме движението по реката, но вече беше късно — той посочи там, където реката се вливаше в Северното пристанище. — Корабът беше пристигнал, а когато се опитахме да се качим, за да го претърсим, се появи маркуч и запръска морски огън.
— Кой кораб? — попита Вивия с още по-силен глас. После покри нос и уста срещу дима. — Как е минал покрай Пазачите?
— Това е един от нашите кораби, Ваше Височество! Двумачтов боен кораб, който има разрешението ви.
Вивия се сви.
— Моето ли? Аз не съм…
О, сега си спомни. Един двумачтов кораб на Лисиците беше изчезнал край брега на Салдоника.
— Сега се изкачва по водния мост! — продължи Сотар. — Боим се, че се е насочил към язовира, но не можахме да го спрем! От всички ветровещи, които изпратихме там, никой не се е завърнал.
Вивия кимна безмълвно. Дъждът, димът, горещината и шумът се бяха превърнали в глух жужащ фон.
Без угризения, опита се да си каже тя. Продължавай напред. Все трябваше да има някакво решение. Някакъв начин да спре кораба, преди да е стигнал язовира. Но ето че…
За част от секундата светът край нея се разми в неясен градски пейзаж, задушен от назъбените черни пламъци. Тя се преви на две. Калдъръмите на „Ястребов друм“ се разлюляха.
Угризенията я мъчеха. С хиляди, а тежестта им я смазваше и Вивия не можеше да продължи. Беше кораб, който не можеше да отплава, защото котвата му, купищата му от котви, го държаха залепен за дъното.
— Ваше Височество! — до нея Сотар говореше нещо.
Опитваше се да я вдигне. Тя не го чу, не даваше пукнат пара. Откакто майка й умря, се стараеше да бъде нещо, каквото не беше. Беше носила маска след маска с надеждата, че рано или късно една от тях ще пусне корени. И ще прогони празнотата в нея.
А съжаленията се трупаха ли, трупаха, растяха. И подхранваха празнотата, додето Вивия вече не можеше да отрича съществуването й.
А сега… Виж какво бе направила само. Пожарът, смъртта бяха нейно дело. Тя беше сложила началото на Лисиците. Тя бе откраднала оръжията, с които флотилията й доби повече дързост.
И тя, Вивия Нихар, беше оставила брат си да умре. Повече не можеше да се надбягва с тази истина. Точно както щеше да загуби надбягването с пламъците.
— Доведете лечител за принцесата! — извика Сотар.
Опита се пак да я вдигне, но Вивия не му позволи. Закотвена. Заседнала. Докато го чу да казва:
— Вече изгубихме принц Мерик! Не можем да изгубим и принцесата. Отведете я оттук.
Принц Мерик. Името се промъкна в съзнанието й, разположи се в сърцето й и накара мускулите й да застинат. Защото принц Мерик не беше загинал и тя не бе изгубила брат си.
Човекът, в чиито вени кипеше истинската нихарска кръв, беше жив и се бореше, защото и той като нея не можеше да стои със скръстени ръце. Това си оставаше истина и поне по тази черта Вивия приличаше на баща си. И на Мерик.
Ето това беше тя. Разполовена точно по средата, тя носеше силата, енергията на баща си. Но също и състраданието на майка си, нейната обич към Нубревна.
Щом проумя това със сърцето си, Вивия разбра. Беше време да се превърне в човека, който отдавна трябваше да бъде.
Тя се изправи, отскубна се от ръцете на Сотар и хукна бясно към блокадата. Вляво имаше дупка в камъните. Щеше да мине през нея. Щеше да стигне пристанището. Щеше да стигне до кораба, преди морският пожар да пламне още по-яростно.
Сотар й извика да спре.
— Огънят ще ви убие!
Естествено, но Вивия знаеше, че на водния мост я чакаше смърт. Черните неестествени пламъци щяха да подпалят кожата й и да горят ненаситни, докато стигнат до костите.
Но Вивия не можеше да остави многобройния народ, своя народ, да умре. Ако бентът се спукаше, целият град щеше да пламне и да изгори. После щеше да бъде потопен.
Тя се гмурна при кея. Спусна се надолу през дима, през пламъците, където морският огън вече не можеше да я нарани.
После заплува колкото можеше по-бързо с магията си нагоре по северния воден мост.