Ветровещ

ДВЕ

Това не беше Азмир.

Като ученичка на Сафия фон Хастрел географията не й вървеше, но дори тя позна, че сърповидният залив не е столицата на Марсток. Макар че, да я опикаят невестулките, щеше й се да е.

Всичко друго би било По-занимателно от взирането в еднообразните тюркоазени вълни вече цяла седмица, които изпъкваха така странно на фона на черната, непроходима джунгла отвъд тях. Защото тук, на най-източния край на Спорните земи — дълъг полуостров от ничия територия, който не принадлежеше нито на пиратските клики в Салдоника, нито на империите, — изобщо нямаше какво да се прави.

Зад Сафи, почти едновременно с морското вълнение, изшумоля хартия, а над шепота й пропя безгранично спокойният глас на императрицата на Марсток. По цял ден тя четеше официалните писма и съобщения на ниската масичка в средата на кабината й и спираше само колкото да уведоми Сафи за някой сложен политически съюз или скорошна промяна в южните граници на империята.

Това беше тягостно и досадно и простичката истина беше, поне по мнението на Сафи, че на красивите хора трябва да им се забрани да четат лекции. Нищо не убиваше по-бързо красотата от скуката.

— Домна, ти слушаш ли ме?

— Разбира се, Ваше Величество! — Сафи се обърна и бялата й рокля се изду.

Тя изпърха с мигли за допълнителна доза невинност. На Ванес номерът не й мина. Сърцевидното й лице беше станало сурово и Сафи си помисли, че не си въобразява как железният колан на императрицата се размърда и заусуква като две разминаващи се змии.

Според учените Ванес беше най-младата и най-могъща императрица в историята на Вещерия. А според легендите тя беше също така най-силната и най-зла железовеща, живяла някога, и едва седемгодишна беше повалила цяла планина. И естествено, според Сафи, Ванес беше най-красивата, най-елегантната жена, удостоявала някога света с присъствието си.

Но какво от това, подземни богове, след като беше скучна.

Нямаше игри на карти, нямаше смешки и вълнуващи разкази край огневещерското огнище — нищо, което да направи чакането по-поносимо. Бяха пуснали котва преди седмица, за да се скрият първо от един карторски катер. После от карторска армада. Всички се бяха приготвили за морско сражение…

Което така и не последва. И макар Сафи да знаеше, че това е хубаво нещо — войната беше безсмислена, както вечно повтаряше Хабим, — тя беше разбрала, че чакането от сутрин до вечер беше нейният личен, собствен ад.

Особено след като преди две седмици и половина животът й се беше преобърнал. Неочакваният годеж с императора на Картора я беше въвлякъл във вихрушка от конспирации и бягства. Тя беше научила, че чичо й, човек, когото беше мразила от люлката, стоеше зад мащабен и крупен план за мир във Вещерия.

А сетне, сякаш животът на Сафи не се беше объркал достатъчно, тя беше открила, че с нишкосестра й Изьолт са митичните Каар Ауен, чийто дълг беше да лекуват магията във Вещерия.

Императрицата се покашля изразително и върна мислите на Сафи към настоящето.

— Договорът ми с Бейдидските пирати е ужасно важен за Марсток — Ванес повдигна строго вежди. — Много години трябваше да минат, за да се споразумеем с тях, и хиляди животи ще бъдат пощадени благодарение на него… Ти дори не ме слушаш, домна!

Обвинението не беше съвсем неоснователно и въпреки това Сафи се обиди от тона на императрицата. Най-сетне тя си беше надянала физиономията на съвършената ученичка и беше редно Ванес да оцени това. Сафи никога не си беше правила труда да си придава такъв израз на лицето с наставниците си Матю и Хабим. Нито дори с Изьолт.

Гърлото й се стегна. Инстинктивно взе нишкокамъка на гърдите си. На всеки две-три минути вадеше необработения рубин и се взираше в проблясващата му сърцевина.

Ако Изьолт попаднеше в беда, той щеше да грейне. Но ето че досега не беше мигнал даже. Това отначало успокояваше Сафи, а и тя нямаше на какво друго да се уповава.

Това беше единствената й връзка с нишкосестра й. Нейната по-добра половина. Нейната разумна половина, която винаги я измъкваше от неприятностите. Момичето, което никога нямаше да се съгласи Сафи да тръгне с императрицата.

Като погледнеше назад, тя виждаше що за глупав пазарлък беше сключила, като предложи веровещерството си на императрицата, за да изкорени подкупничеството от марстошкия си съд. Беше си помислила, че е о, тъй благородна и о, тъй жертвоготовна, защото, тръгвайки с Ванес, Сафи помагаше на търговията на загиващия нубревненски народ.

Истината обаче беше, че стои на кораб. Насред нищото. Само с императрицата на Скуката за компания.

— Седни при мен — нареди Ванес и прекъсна самоналожените й страдания. — След като явно не даваш пукната пара за бейдидската политика, навярно това писмо ще те заинтригува.

Сафи се оживи. Писмо. Ето че днешният следобед се бе оказал по-интересен от вчерашния.

Тя сложи ръце на собствения си железен колан и прекоси полюшващата се каюта до празната скамейка срещу императрицата. Ванес прегледа купчината разнородни листа и едва-едва сбърчи вежди.

Това припомни на Сафи нечие друго лице, което често се мръщеше мрачно. Друг предводител, който, както императрицата на Марсток, винаги поставяше живота на хората си над своя собствен.

Мерик.

Дробовете й поеха жадно въздух. Предателските й бузи пламнаха. Бяха си разменили само една целувка, затова руменината можеше да спре.

Сякаш в отговор на мислите й Сафи зърна едно-единствено име най-отгоре на листа, който Ванеса извади: Принцът на Нубревна. Сърцето й се разтупка. Може би най-сетне щеше да получи новини от света и от хората, които беше напуснала.

Но преди да успее да научи нещо, вратата на императорската каюта се отвори широко. Вътре влетя мъж, облечен като моряк в марстошко зелено. Той зърна Сафи и Ванес и за миг-два остана вторачен в тях.

Лъжа. Думата пробяга по гръбнака на Сафи, веровещерството й се разбуди. Предупреждение, че вижда лъжа. А лицемерието я гледа в очите, докато мъжът вдига ръка.

— Пази се! — Сафи се опита да скочи към принцесата, да я събори на пода, където да се скрият.

Но беше твърде бавна. Морякът бе дръпнал спусъка на пищова си. Оръжието изгърмя.

Изстрелът така и не стигна мишената. Спря насред въздуха — въртяща се топка желязо на сантиметри от лицето на императрицата.

А после мечът прониза гърба на нападателя и окървавеният му стоманен връх изхвръкна от корема му. Свистящ удар, който посече гръбнак, вътрешности, кожа.

Мечът беше изтеглен обратно. Тялото се свлече. Появи се началникът на личната стража на Ванес, облечен в черно от глава до пети, от стоманата капеше кръв.

Главната Усойница.

— Убиец — изрече думата съвсем спокойно. — Знаете какво да правите, Ваше Величество.

И излезе, без да каже нищо повече.

Железният куршум най-сетне падна с тропот на пода и се търкулна, но шумът се изгуби сред внезапно надигналите се викове отвън.

— Ела — беше всичко, което каза Ванес.

Сетне, като че ли от страх, че Сафи няма да я послуша, тя стегна железния колан на кръста й и я повлече към вратата с магията си.

На Сафи не й остана друго, освен да побърза да я настигне въпреки надигащия се в гърлото й страх. Въпреки въпросите, които прехвърчаха през ума й.

Стигнаха убиеца. Ванес забави крачка, колкото да погледне надолу. Подуши го презрително, повдигна черните си поли и прекрачи трупа. Краката й оставиха кървава следа от другата страна.

Междувременно Сафи се постара да заобиколи мъжа.

И да не поглежда в мъртвите му очи. Сини и вперени право в смолистия таван.

Отвън се беше възцарил хаос, но Ванес го посрещна спокойно. Едно махване с ръка и железните окови на китките й се претопиха в четири тънки стени, които обвиха двете им със Сафи. Щит. След това императрицата тръгна наляво през палубата. Гласовете крещяха на марстошки, до един приглушени и тенекиени.

И все пак напълно разбираеми. На борда имаше втори убиец и Усойниците заедно с екипажа трябваше да го намерят.

— По-бързо — заповяда Ванес на Сафи и коланът я затегли по-силно.

— Къде отиваме? — извика тя в отговор.

Вътре в щита не се виждаше нищо освен съвършено ясното небе отгоре. Но съвсем скоро Сафи получи отговор. Стигнаха спасителната лодка, която висеше на кърмата, готова за спускане във вълните. Ванес претопи предния щит в стълбица, по която побърза да се изкатери.

Озоваха се в поклащащата се лодка, а желязото я обгърна по краищата. Предпазни стени. Но без покрив, без защита срещу гласовете, които ревяха:

— В трюма е!

Ванес погледна Сафи в очите.

— Дръж се — предупреди я тя.

Ръцете й се вдигнаха, веригите издрънчаха и лодката се наклони.

Паднаха във вълните. Сафи едва не се прекатури от мястото си, а вътре се разхвърчаха пръски от пяната, последвани, когато се надигна, от лепкавия, солен бриз. Тук долу всичко беше толкова мирно, притихнало. Коленете й заподскачаха — как е възможен такъв покой, когато наблизо вилнееше жестокост?

Спокойствието се оказа измамно, защото миг по-късно над щитовете избухна ослепителна светлина, бляскава и мощна. Лодката отлитна назад и застрашително се килна.

Накрая отекна гърмежът. Раздиращ. Зноен. Жив.

Корабът се беше взривил.

Пламъците атакуваха щита, но императрицата удържа яростното им нападение. Тънки като хартия, стените обгърнаха цялата лодка. Предпазиха Ванес и Сафи от изпепеляващия пожар и заглушиха рева на адските огньове.

От носа на императрицата покапа кръв, а мускулите й затрепериха. Знак, че нямаше до безкрай да удържи щита срещу опасността.

И тъй, Сафи взе греблата от дъното на лодката. И за миг не се замисли дали постъпва правилно, точно както нямаше да се замисли дали да плува, ако се озовеше приклещена под прилива. Имаше гребла и бряг, към който да се насочи, затова се залови за работа.

Щом видя намерението й, Ванес направи две дупки в щита за греблата. Вътре влязоха пушек и горещина.

Сафи не им обърна внимание даже когато пръстите й се опариха, а дробовете й се напълниха със солен дим.

С всяко загребване с Ванес се отдалечаваха от смъртта, докато накрая лодката се удари глухо в черния чакъл. Докато накрая императрицата остави железния щит да се разпадне. Той се нави отново около китките й в декоративни белезници и разкри пред погледа на Сафи черните горящи пламъци.

Морски пожар.

Черната му жажда не знаеше насита. Вятърът не можеше да го угаси. Водата само разпалваше още по-нависоко смолистите му пламъци.

Сафи обгърна отпадналата императрица и я свали в спокойните вълни. След като се бе спасила от нападението, не си отдъхна. Главата й не се замая от щастие, че е стигнала брега. Усети единствено растяща празнота. Сгъстяващ се мрак. Защото това беше животът, който я чакаше. Не досада и лекции, а адски пламъци и убийци. Кланета и безконечно бягство.

И само тя можеше да се спаси от него.

Мога да побягна, помисли си и огледа дългата крайбрежна ивица, мангровите дървета и палмите зад нея. Императрицата дори няма да забележи. Нито ще я интересува.

Ако тръгнеше на югозапад, все някога щеше да стигне до Пиратската република Салдоника. Единствената цивилизация, ако можеше да се нарече така, и единственото място, където щеше да намери кораб, за да се измъкне оттук. Но беше почти сигурна, че нямаше да оцелее сама в онази човешка клоака.

Пръстите й се повдигнаха към нишкокамъка, защото точно когато животът на Сафи висеше на острието на ножа, рубинът най-сетне беше светнал.

Ако Изьолт беше тук, Сафи щеше да хукне към джунглата, без да се замисля. С нея Сафи беше смела. Беше силна. Безстрашна. Но Сафи не знаеше къде е нишкосестра й, нито кога, нито дали изобщо ще я види отново.

Това означаваше, че засега шансовете й бяха по-добри с императрицата на Марсток.

Щом от кораба остана само горящият му скелет и огнената вълна от нападението се отдръпна, Сафи се обърна към Ванес. Императрицата стоеше закована, вдървена като желязото, което контролираше.

По кожата й имаше следи от пепел. Две кървави черти засъхваха под носа й.

— Трябва да се скрием — изграчи Сафи. Подземни богове, пиеше й се вода. Студена, утоляваща, сладка вода. — Огънят ще привлече карторската армада.

Едва-едва императрицата отлепи поглед от хоризонта и го прикова върху Сафи.

— Може да има оцелели — изръмжа тя.

Сафи сви устни, но не възрази. И може би точно заради това раменете на Ванес увиснаха леко надолу.

— Тръгваме към Салдоника — беше всичко, което каза императрицата на Марсток след това.

И с ядосаната Сафи зад гърба си пое през каменистия бряг към сгъстяващия се мрак.