Ветровещ

СЕДЕМНАЙСЕТ

Пиратската република Салдоника не приличаше на нищо, което Сафи беше виждала досега. О, тя бе слушала разкази за необятния град, вдигнат сред древните руини, с неговите вечно воюващи клики и техните територии, които вечно меняха границите си. Беше чувала и историята за арената на робите, където воините и вещиците се биеха за пари и където бейдидчаните и Червените платна заравяли враждата си в името на битките и залозите.

Сафи беше чувала още как всеки човек, независимо от цвета на кожата, произхода и народа му, не само може да живее в Салдоника, но да бъде купен, продаден или заменен. Освен това се носеха и легенди за крокодили, дебнещи в солените плавателни канали. За по-големи от лодки морски лисици в залива, които завличали на дъното хора и кораби.

Сафи винаги беше смятала, че тези истории не са нищо повече от приказки за лека нощ, разказвани на едно непослушно шестгодишно момиченце, което не искаше да заспива, и, Хабим, можели още една приказка за пиратите?

Само че всичко беше истина. Всичко.

Е, без морските лисици. Сафи знаеше от първа ръка, че тези твари съществуват, но още не беше видяла Салдонския залив и не можеше да каже със сигурност дали живеят там.

След като час бяха вървели през влажния гъсталак, ад-бардовете, Сафи и Ванес излязоха на неголям път. Разровен и набразден в средата от копитата и каруците, в момента той бе претъпкан с копита и каруци, които още повече го разравяха. Всички се движеха на северозапад и само трима души погледнаха след Сафи и Ванес. Но явно никой не желаеше да им помогне и не се интересуваше от тях.

Сафи не ги винеше. Искаше, но разбираше защо хората предпочитаха да си гледат своята работа. Зандър със своя едър ръст стигаше да накара човек да побегне. Лев и Кейдън допринасяха още повече към образа им на хора, от които е най-добре да стоиш настрана.

Пък и на пръсти се брояха самоотвержените глави като Мерик Нихар. На пръсти се брояха безумните ветровещи, които се впускаха в битка, без да ги е грижа за живота им или за копчетата им.

Не след дълго дърветата свършиха и пред тях се откри широк мост. Тук брегът не беше по-висок от лениво пълзящите мътни води и един хубав дъжд щеше да го потопи.

Крокодилите явно бяха наясно с това, защото зверовете се тътреха мудно от двете страни на разкривените дъски. Богове, ама че много зъби! Не стана нужда Кейдън да я ръчка да побърза.

Най-накрая, когато бризът довя деветте удара на камбаните, ад-бардовете доведоха Сафи и Ванес пред широката порта в древна прегърбена стена. Отгоре й се вееше огромно знаме и отблизо човек нямаше как да пропусне увитата около марстошкия лунен сърп змия.

В Пиратската република влизаха повече хора, отколкото излизаха, и движението ставаше мудно. Накрая Сафи премина портата и откри, че бейдидчаните бяха направили хубаво място от Салдоника. Учудващо хубаво. Сафи си бе представяла бедняшки квартали, в които цари беззаконие и отчаяние, но откри пътища и дъждовни шахти, огневещерски улични лампи и златоуниформени стражари, които насочваха движението. От всеки стълб дори висяха знамена.

Вярно, че колкото по-навътре навлизаха в низините, толкова по-нагъсто се скупчваха сградите. Вярно, че тук имаше повече народ, отколкото в повечето градове, но въпреки това контролираната от бейдидчаните част на Салдоника решително не беше бедняшки район.

Отвъд презастроените улици на бейдидска територия се простираше мочурливо речно устие. От лявата му страна гъста черна джунгла опасваше блатистия пейзаж. От дясната тресавищата преминаваха в мрачен залив. Доковете, задръстени от корабите, се простираха, додето поглед стигаше.

Ще рече човек, че всички плавателни съдове във Веняса бяха пуснали котва в едно пристанище. За първи път Сафи виждаше толкова много свити платна. И кръжащи чайки.

Проклети птици!

Но онова, което привлече погледа й, беше арената. Нея човек не можеше да сбърка. Още щом погледът през дупката на шлема й падна върху полукаменната, полудървена постройка, тя я позна. Мащабите й я издаваха — беше по-голяма и по-висока от всяко друго здание в републиката.

От това разстояние обаче приличаше на огромно древно укрепление, което природата се бе опитала да завладее. Беше достроена с дърво, за да се запълни липсващата част, а от осемте й кули се развяваха многоцветни знамена, които придаваха на арената вид на мръсна корона със скъпоценни камъни, оставена на крокодилите.

Скоро Сафи изгуби от поглед и нея, и блатата. Останаха само хората наоколо й. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше хора с най-различен цвят на кожата и произход. Дори номатците стъпваха важно и наперено по претъпканите с народ черни бейдидски пътища, а също и южняците, хората от Далечния изток и от етноси, които Сафи дори не познаваше.

Над възгласите на търговците, виковете на моряците и всички звуци, които я обстрелваха, се чуваха и точно толкова лъжи, което след дългите дни в морето и пустошта сепна Сафи.

Но скоро, както ставаше винаги, истините и лъжите се сляха на заден план в познат водопад, който лесно се пренебрегваше и лесно се забравяше даже когато ад-бардовете ги изведоха с Ванес на открития пазар.

Издутите палатки тук се проточваха, додето стигаше поглед.

— В Салдоника човек може да си купи всичко, за което мечтае.

Сафи завъртя схванатия си врат и изгледа Кейдън през процепа на шлема. Той беше блед, лицето му лъщеше не само от потта в летния ден. Раната му се влошаваше и това я зарадва.

Той срещна погледна й с леко повдигане на веждите.

— Може и да продаде всичко, което мрази.

— Това заплаха ли е?

— Аз не те мразя, еретичке. Аз само следвам заповеди — по дяволите!

Внезапно той хукна пред Сафи, но без да пусне въжетата й и рязко я завъртя. Раменете й едва не се изтръгнаха от ябълките.

Прониза я болка. Устните й се разцепиха от вик. Тя повлече крака, като се мъчеше да не изостава от Кейдън, който пердашеше напред.

Но въпреки всичко бе твърде бавен, за да спре инцидента. Императрицата бе паднала, блъсната от минаваща каруца. Но не коя да е, ами каруца, водена от трима мъже с бейдидското знаме на куртките.

Шлемът й беше паднал и зачервеното, потно лице на императрицата остана открито пред света. Пред тримата бейдидчани. Тя сведе глава, като да скрие чертите си, но за части от секундата се забави и изви тялото си така, че пиратите да видят вещерския й знак. Във всичко това сетивата на Сафи доловиха престореност.

Ванес искаше да я видят. Тя беше скроила цялото произшествие и планът й беше успешен. Единият мъж се взираше в лицето й, другият в ръката й, а третият се изниза нанякъде, сякаш го чакаше спешна работа другаде.

Сафи не беше сигурна дали спешната работа щеше да ги освободи от ад-бардовете, или щеше да доведе до убийството на марстошката императрица. Но нямаше време да умува, защото Лев си запробива път покрай тясна върволица от сергии, Зандър вдигна покорната императрица, която пак беше с шлема, а най-отзад Кейдън замушка Сафи да върви стремглаво напред.

Първият хан, който ад-бардовете наближиха, беше пълен. А също и вторият, и трите след него. След два дни почваше голям празник и хиляди и хиляди хора се бяха стекли в града за ежегодните битки на арената. Наричаха го „Касапницата на Бейл“ и Пиратската република Салдоника се пръскаше от народ по натъпканите си с кълчища шевове.

Сафи се постара да запомни това, защото можеше да й влезе в работа по-късно, а същото стори и с разположението на местността и обикалящите по улиците войници, които се озъртаха за ад-бардовете. За Ванес. Но със своя ръст Зандър винаги ги виждаше кога наближават. Вдигаше ръка и те свиваха в някоя странична уличка, следвани от императрицата и Сафи.

Шестият хан беше стара кула, преустроена в място за живеене, а всеки етаж беше направен с различни камъни, дървета и капаци. Тук ад-бардовете намериха стая, където да се скрият, но колко време смятаха да останат, Сафи не знаеше.

Стаичката не беше голяма и се намираше на четвъртия етаж. Зандър трябваше да извие главата си настрани, за да влезе през вратата. Но това нямаше значение, защото щом ад-бардовете ги вкараха вътре с Ванес, великанът изчезна.

Двама на двама. Шансовете им се подобриха, но не много. Особено след като Сафи беше цялата в прахоляк, а Ванес тутакси се сви на кравай в единия край на самотното легло.

Краката и дробовете я боляха. Мехурите по петите, пръстите и глезените й се бяха пукнали. Коляното и ходилото й пулсираха от болка.

Но най-много от всичко я болеше раздраната от въжетата кожа под плата, чиито нишки се забиваха в месата й.

При всяка крачка се обелваше още кожа и раните се вдигаха по-нагоре и по-нагоре по краката и ръцете й.

Сафи изчака мълчаливо, докато Кейдън свали шлема от главата й и цялата стая се разкри пред погледа й: едно легло с покривка от бежова вълна и ниско столче до него. На отсрещната стена — маса с умивалник и водовещерско кранче. Отгоре — две стенни лампи с масло, и накрая — прозорец без стъкло, но с достатъчно широки ребра на капаците, за да влизат ветрецът и гуляйджийските викове отвън.

В стаята нямаше нищо полезно. Поне в умората си Сафи не видя нищо. Но имаше нещо необичайно — надпис над вратата, който гласеше: ВИНАГИ, ВИНАГИ ОСТАВАЙ ЗА НОЩТА.

Сафи нямаше представа какво означава това.

Както стоеше, лек натиск в китките й привлече вниманието й пак към Кейдън. Мъжът се бе заел да среже въжетата й и против желанието на Сафи очите й се напълниха със сълзи. Не от облекчение или благодарност, а от болка, която изригна в костите й.

— Трябва да се почистят — рече Кейдън и макар че тонът му не беше заповеднически, Лев начаса скочи.

И излезе от стаята. Още по-добър шанс.

— Седни — нареди Кейдън и Сафи се запрепъва към свободната страна на леглото.

За първи път, откакто ги плениха, се приближаваше толкова много до Ванес. Огньове на ада, пламтящи демони — императрицата беше в плачевно състояние! Ходилата й се бяха нацепили, краката и ръцете й бяха в кал, а голямата яка още стоеше заключена на врата й.

Замаяна, Сафи се отпусна на крайчеца на леглото. Императрицата не помръдна и Сафи трябваше да напрегне всичките си сили, за да остане с отворени очи, докато накрая Лев се завърна със сапун и чисти парчета плат.

След нея се върна и Зандър. Носеше храна, истинска храна, истински хляб и истинска вода, за да ги прокарат с нея. Миризмата събуди Ванес и при все че рибата беше твърде жилава и толкова люта, че езикът на Сафи пропищя, тя не даваше пукната пара. Нито пък императрицата. Двете изгълтаха яденето, а сетне, преди Сафи да може да поговори с Ванес, тя беше заспала на една страна.

Междувременно Лев и Зандър пак излязоха, а Кейдън премести столчето между леглото и вратата. После свали бронята си. Пласт по пласт. Ръкавиците, доспехите, ризницата от плетени халки, кожената куртка и накрая ботушите. Всичко беше поставено най-старателно на купчина до умивалника.

Ад-бардът се смаляваше и смаляваше, докато остана наполовина от предишния си ръст и само по долни дрехи. Тогава си свали даже и долната риза и я прибави към купчината и отдолу се показа мъж, когото Сафи не можа да познае.

Сега Кейдън не беше ад-бард. Онзи човек беше мрачен, вдъхващ страх и удряше бързо. Не беше и шлифованият измамник, който беше лукав, обаятелен и имаше остър език.

Този Кейдън беше жилав, мускулест и с белези. Той беше дълг, беше мрак, беше… скръб. Да, имаше нещо пусто в него. Изгубено.

Заприлича й на някого, когото познаваше. На чичо й.

Кейдън потопи един парцал в пълния умивалник в краката си, после обърса раната на рамото си, изсъска и пак я отри. Всичките му саби останаха в каниите си, но му бяха подръка. И макар че гърдите му бяха голи, а лицето — разкривено от болка, Сафи и за миг не се съмняваше, че щеше да я убие.

Лъвове срещу вълци.

Какво би направила Изьолт? — помисли си вцепенено Сафи. На първо място, нямаше да се остави да я заловят. Но освен това щеше да научи колкото може повече. Храната удвои умората на Сафи, но все щеше да може да изцеди нещичко от размътения си ум.

Покашля се. Гърлото я заболя, а следващите й думи имаха вкус на черен пипер.

— Какво е станало с теб, ад-барде?

— Раниха ме.

Гърдите на Кейдън потрепериха, когато попи кървавата рана на рамото си. Изглеждаше дълбока, а тялото му бе тънко. Жилестите мускули обгръщаха плътно костите му.

Сафи си спомни гърдите на един друг мъж. Първото нещо, което бе видяла от Мерик, докато той летеше над пристанището във Веняса.

Намръщи се и прогони мислите за миналото. За голите гърди на Мерик. Тези спомени нямаше да й помогнат тук.

— Как те раниха, ад-барде?

— С меч.

— О? — изрече с остър тон Сафи.

Командирът на ад-бардовете отбягваше въпросите й точно толкова умело, колкото тя ги запращаше по него.

— И чий беше този меч?

— На врага ми.

Дълго време се чуваше единствено плисъкът на водата, когато мъжът потапяше окървавения парцал в нея. Кап-капенето, когато го изцеждаше. Пъшканията, когато почистваше раната, която искаше повече от една вода, за да заздравее.

Оказа се, че Кейдън има и друг цяр. Той извади глинено гърне от купчината мръсни доспехи, но вместо да намаже рамото си, потопи чист парцал в легена и отиде при Сафи.

Тя не се уплаши. Даже когато той се приближи толкова, че да я хване. Само вирна брадичка и изпъна гръб.

Кейдън я изгледа, както винаги невъзмутим.

— Мислиш си, че ми доставя удоволствие, знам, но грешиш — той коленичи. — Мислиш си още, че е голяма победа да преглъщаш упорито болката. Но не е. Повярвай ми. Занапред това само ще утежни положението ти. А сега дай да ти видя нозете.

Сафи не помръдна. Не можеше да откъсне очи от лъскавата рана, която вървеше под ключицата му. Беше се зачервила силно — знак, че скоро щеше да почне да загнива. Но не това я учуди най-силно, а белезите под раната. И над нея, по гърдите и по ръцете му. Нащърбени ивици, бели колкото и бездруго бялата му кожа, но изпъкнали и уродливи. Те покриваха всеки сантиметър от тялото му и бяха същите като онези по лицето на Лев.

— Нозете ти — повтори Кейдън.

Сафи остана вцепенена, а погледът й — вторачен в най-жестокия белег на гърлото му. Точно над златната верига, същата като на чичо Ерон, той беше дебел колкото палеца й и опасваше цялата шия на Кейдън.

— Добре — рече накрая ад-бардът. — Щом не искаш да ти намажа раните, няма. Императрицата също чака.

— Искам — думата се изплъзна сама. Сафи преглътна и насила отлепи очи от белезите му. — Искам да ги почистиш.

— Умно — той сведе глава почти грациозно. Почти. — Аз съм бил на твоето място, еретичке. Всички ад-бардове са били.

— Тогава ме пусни.

— За да избягаш? На Хенрик това няма да му хареса.

После бавно, сякаш не искаше да я изплаши, Кейдън взе глезена й. Сафи едва не изгуби съзнание от болката.

Яростен удар от топлина и светлина. Главата й се замая. Тя се преви на две.

Но Сафи не беше глупачка. И остави ад-барда да почисти глезените й, защото Кейдън беше прав и от твърдоглавието й нямаше полза. То й бе донесло само болка. Но ей, кози цицки, гордостта й пострада, че трябваше да си го признае. Даже пред себе си.

— Защо избяга от Срещата за Спогодбата? — попита я Кейдън, докато попиваше леко раните й.

— А защо не? — изсъска болезнено тя. — Ти би ли искал да се ожениш за стар крастав жабок, който мечтае да се възползва от магията ти?

Кейдън се изкиска, но ако звукът се придружаваше и от усмивка, Сафи я пропусна.

— Ако се омъжиш за него, можеш да помогнеш на Картора. На Хастрел.

— Те нямат нужда от мен — едва измънка тя през стиснатите си зъби.

От глезените Кейдън се бе преместил на ходилата й и там болеше още повече.

— А теб какво те е грижа за Хастрел?

— Отраснах наблизо.

— Тогава трябва да знаеш колко са неприятни Орхинските планини и какви дребни душици имат хората там. На тях им харесва да живеят под ярема на император Хенрик.

— А ти трябва да знаеш колко незряло звучи това.

В думите на Кейдън се промъкна твърдост. Първият проблясък на нещо подобно на емоция. Добре е да го знам. Но ядът не му попречи да продължи да мие все така методично нозете й.

— Картора има своите трески за дялане, еретичке, но в нея има сигурност. Има храна, богатство, пътища, образование. Мога да продължа, защото списъкът е дълъг. Дай ми китките си.

Сафи се подчини и при първото докосване стисна очи. Нахлу болка. После отмина.

— Но — насили се да каже тя, без да оставя разговора да замре — няма свобода, нали?

— Свободата има различни степени. Пълната свобода невинаги е хубаво нещо, както и отсъствието й невинаги е лошо.

— Лесно ти е да говориш, когато не теб държат против волята ти.

Нов смях и очите на Кейдън — кървясали и замислени — се повдигнаха към нейните.

— Ти наистина нямаш понятие.

— За какво?

Но той продължи нататък.

— Всяко нещо си има нюанси, еретичке, не всичко е само истина или лъжа, както ти си мислиш.

— Магията ми не действа така.

Не напълно.

— Кажи ми как тогава.

Сафи сви устни, поколеба се. Много дълго време бе крила магията си от света. От мъжа, който сега бе коленичил пред нея… Но навярно това вече нямаше смисъл. Не и след като императорът и ад-бардовете бяха спечелили.

— Всички лъжат — рече тя накрая.

— Без мен.

Кейдън измъкна корковата запушалка на мехлема и взе малко от него с чист парцал. Щом лекът докосна китките й, болката отслабна. Раните се охладиха.

— И ти лъжеш — възрази тя със затворени очи, за да се наслади на хладното облекчение. — Казах ти, ад-барде. Всички лъжат. Когато се шегуваме с приятелите си. Когато поздравяваме банално минувачите. Когато ежедневно вършим безсмислени неща. Една върху друга, стотици хиляди дребни, маловажни лъжи.

Кейдън спря да я маже.

— И ти усещаш всяка от тях?

Сафи кимна и повдигна клепачи, колкото да срещне спокойния му поглед.

— Представи си да живееш до океана. Рано или късно вълните заглъхват, защото свикваш с тях. Вече не чуваш всеки техен грохот… Докато някой ден не почне буря. Големите лъжи, тях ги усещам. А малките? Те заминават с отлива.

Мъжът стоеше неподвижно, със застинало лице, сякаш премисляше всяко изречение. Всяка дума. Всяко мълчание. Но преди да й отговори, на вратата се почука два пъти.

— Аз съм, сър — извика Лев.

Кейдън стана, тозчас дългът и бдителността се завърнаха в Стойката му. Той подаде гърненцето и лентата с мехлема на Сафи, после отиде да отвори.

Лев влезе.

— Със Зандър приключихме огледа на баните зад хана, сър. Може да заведем момичетата да се измият — тя завъртя палец към прозореца. — После със Зандър ще нагласите стражите и ще потърсите кораба, докато ние сме навън.

— Добре — Кейдън взе долната си риза и я облече. — Ще ти помогна да отведеш жените до долу… Какво?

Лев повдигна високо вежди.

— Мислех си, че… че може би със Зандър също ще успеете да се изкъпете?

— Аз току-що се измих.

— Не достатъчно добре. А и ние трябва да понасяме вонята ви.

Сафи не можа да се стърпи:

— Иска да каже, че смърдиш като задника на умряло куче.

— Ще го запомня — отвърна Кейдън.

В същото време Лев възкликна:

— Брей, чуй го само този планински говор. Звучиш по-зле и от него.

Червенината пламна по бузите на Сафи. Мътните да ме вземат. Толкова отдавна не беше говорила на карторски. Орхинският диалект е пропълзял в думите й и ето че Кейдън се усмихваше, докато запасваше меча на кръста си. Истинска усмивка, като онази на шлифования измамник, когото беше срещнала на игра на карти. Хитра, потайна…

И Сафи си спомни, че този мъж беше враг. Той беше причината животът й да се превърне в пепел. Не биваше да забравя това. Тези хора бяха нейни зложелатели и тя трябваше да им избяга.