Ветровещ

ПЕТНАЙСЕТ

„Избягваш ме“, рече глас от стъклени късчета и изтерзани съновидения.

Изьолт пак сънуваше. Намираше се в точката между съня и реалността. Клаустрофобичното пространство, където съзнанието се отделяше от тялото. Където тя не можеше да стори нищо, освен да слуша Кукловода.

Името й беше Есме. Изьолт го бе научила по време на последното и единствено нашествие в съня й от нощта преди атаката над Лейна. Есме беше измъкнала местонахождението на Изьолт направо от съзнанието й, а после беше използвала сведенията, за да разнищва и убива.

Изьолт не можа да й попречи.

„Признай си — рече Есме, — нарочно страниш от мен.“ Изьолт не се и опита да спори. Кукловода имаше право. С всяка частица на съзнанието и тялото си момичето беше отбягвало другата вещица.

А това означаваше, че през последните две седмици не бе мигвала. Само така можеше да се спаси от сънуването. Само така можеше да спре нощните атаки на Кукловода.

Спеше на пресекулки, без да сънува, а умът и тялото й бяха твърде изтощени, за да заспи спокойно. Ето така надхитряше Есме. Докато не си хапна добре и не се успокои.

„Недей.“ Далечен и неясен, гласът на Изьолт от съня й отекна в черепа на Кукловода.

Звучеше кротко. Като хленч. Това я ядоса, но не можеше да го спре, точно както не можеше да спре нахлуванията на Есме. Тя се провираше в съзнанието й като плъх по купчина боклуци.

„Не ми чети мислите тази нощ, Есме. Никога не ги чети.“

Момичето се изопна и силното усещане на свой ред опъна мускулите на Изьолт.

„Не мога да спра — оправда се тя. — Не се опитвам да прочета мислите ти. Те сами изплуват на повърхността. Като мъртвата риба, която видя тази сутрин. Да, виждам рибите, ледения поток и пръснатите в сечището. Виждам също, че си ги изоставила. Защо, Изьолт? Те дойдоха, за да ти помогнат.“

„Те се опитваха да ме убият, Есме!‘

Кукловода се сепна и ужасът й премина по магията, чрез която преследваше нишковещата в сънищата й.

„Не! Аз никога не бих те наранила. Аз ги изпратих като приятели.“

Ред беше на Изьолт да се учуди.

„Аз… не разбирам.“

Мълчание. Явно Есме обмисляше как да отговори. Сетне по връзката им потече топлина и тя заяви:

„Те бяха дошли заради теб, Изьолт. Единият беше ловец, чиито оръжия можеше да използваш. Другите бяха войници. За да те закрилят.“

На Изьолт й прилоша в съня.

„Аз н-не…“ — гласът й секна. Богиньо пощади я, тя заекваше. Дори не знаеше, че това е възможно, когато сънуваш. „Аз… не… разбрах — насили се да каже, — че са искали да ми помогнат. Пръснатите се държаха, сякаш се канеха да ме убият.

„Но вместо това ти ги уби — от Кукловода заприиждаха пламъци. — Ти ги поведе по номатската пътека и уби моите пръснати.“

На Изьолт й се зави свят. Тя не беше убила онези хора… нали така? Те бяха пръснати, вече белязани да умрат.

„Не — извика Есме и недоволството й пламна в буйна ярост. — Това бяха хора, които аз пръснах заради теб, защото се втурна глупаво да прекосяваш Спорните земи. Никой не може да прекоси Спорните земи сам и да излезе жив оттам, Изьолт. Но ти заблуди моите пръснати и те умряха.“

Дробовете на момичето се свиха. Тя не искаше Есме да узнава за кръвовещия, не искаше да узнава за нищо. Затова потърси спасение в аритметиката. На повърхността щеше да смята, а отвътре мислите й щяха да следват своя ход.

Умножение. Изьолт обичаше да умножава. Девет по три прави двайсет и седем. Девет по осем… седемдесет и две.

Но много се забави. Есме видя онова, което се мъчеше да скрие.

Безнишковец. Изумлението й прониза тялото на Изьолт. То бе тъй чисто, че тя видя как тюркоазените нишки обагриха съновидението.

„Какво прави с теб кръвовещият? — Есме заговори уплашено. Паниката й задуши Изьолт. — Ти не разбираш! Той е опасен, Изьолт!“

„Знам — изрече задавено тя. — Но се нуждая от магията му, за да открие нишкосестра ми.“

„Не! — изкрещя Есме. — Аз ще ти помогна. Аз ще ти помогна! Той не е свързан със света като останалите от нас, не разбираш ли? Той нямаш нишки!“

„Аз… разбирам — повече не можа да каже, защото нейният собствен ужас сега се промъкваше през спящото й аз. — Ти също ли го виждаш?“

„Разбира се, че виждам! А това означава, че становещи като нас не могат да го контролират. Това означава, че той е опасен, Изьолт! Бягай бързо и надалеч! Събуди се, преди да те е убил в съня ти!“

За първи път обаче Изьолт не искаше да се събуди. Не искаше да я изтръгнат от съновидението.

„Какво означава това, Есме? Кажи ми. Моля те.“ „По-късно, Изьолт. Щом той си отиде. Моля те, умолявам те, моля те, СЪБУДИ СЕ!“

И Изьолт се събуди.

Никога досега Сафи не се бе чувствала тъй капнала. Коляното я болеше от удара на Лев. Заздравяващото й ходило — още повече.

Ад-бардовете бяха вървели цяла нощ само с един фенер, който осветяваше пътя им. Спираха, колкото да приклекне в гората, докато Лев държеше главата й на мушка с арбалета си.

Звездите изгряха, а те вървяха все напред и пейзажът се менеше. Балдахинът на джунглата отстъпи място на мъгливи мочурища, в които тук-там се мяркаха дървета и сияещи мраморни руини изпъкваха рязко на фона на небето. Но въпреки открития над главите им небосвод, Сафи предпочиташе джунглата. Тук земята беше на буци и току хлътваше. Високи до кръста й треви режеха и жулеха краката й, а черният торф ненадейно поддаваше и я засмукваше надолу.

Но тя не се оплака. Нито веднъж. Даже когато ад-бардовете я питаха как е, тя всеки път изцеждаше по едно „добре“.

Но не беше добре. Пулсиращата болка в коляното се усилваше на всяка крачка. Обвитите в плат въжета я режеха все по-надълбоко, но тя веднъж не изруга. Нямаше да достави удоволствие на ад-бардовете да си мислят, че я бяха надвили.

Ванес се държеше също тъй храбро. Не обелваше дума. Не се оплакваше въпреки тежката яка. Въпреки комарите, които хапеха най-много нея от всички им. Въпреки червените петна, които избиваха по ръцете и краката й след всяко ухапване.

Когато призори джунглата отново се показа, Сафи бе на път да се разплаче, а когато стигнаха до следи от хора, гърдите й се разшириха от радост. В очите й запариха сълзи.

Вече не искаше да избяга. Искаше само да спрат.

Намираха се до няколко бараки, скупчени покрай лениво течаща река, над която минаваше дъсчен мост. От другата страна чакаше истински град, обграден от мраморни развалини с нащърбени краища и кафяви петна, а димът от стъкмените огнища се протягаше към изгрева.

Сафи искаше да влязат в града. Ад-бардовете искаха да влязат. Но императрицата на Марсток не щеше. Тя забоде пети в черния път и изрева:

— Не може да ме отведете там!

И докато Зандър я влачеше с мъка напред, тя се обърна назад към командира:

— Това е бейдидека територия и ако вляза, ще ме убият!

С леко махване командирът нареди на Зандър да престане и всички спряха на границата между природата и цивилизацията.

— Откъде знаеш, че това е бейдидска земя? — изрече с напрегнат глас той и Сафи погледна към рамото му.

Но ако мъжът изпитваше болка, стойката му с нищо не го издаваше.

Ванес изгледа с омраза знамето, което висеше от върха на разрушената стена. Зелено със златен полумесец — почти идентично с това на марстошкия флот… и все пак не беше същото.

— Змията около луната е символ на Бейдидските пирати — обясни Ванес.

— Да, но — изрече замислено командирът — Друг път до Пиратската република Салдоника аз не знам, затова ще минем оттук.

— Те ще ме убият на място — думите, лицето на Ванес излъчваха уплаха и ужас.

Но истината застърга по магията на Сафи и окаляните й ръце настръхнаха. Императрицата лъжеше.

Сафи тутакси застана нащрек. Преумората, изтръпналите й мускули, жаждата — всичко изчезна и тя наостри уши. Императрицата е видяла нещо, възможност за бягство и Сафи се помъчи да си спомни всички лекции, които беше изтърпяла на бойния кораб. Имаше май нещо за Бейдидските пирати, ама какво?

Адските двери да я погълнат. През всичките години Матю е бил прав — Сафи трябваше да се научи да слуша по-внимателно.

Като въздъхна дълго, тя обви още по-плътно лицето си в умора. И да не разбираше каква беше играта, пак можеше да помогне.

— И защо пиратите ще искат да те убият? — попита Лев.

— Защото преди един век моите предци били във война с техните. Когато бейдидчаните изгубили, те били принудени да се присъединят към Марстошката империя. Част от бунтовниците така и не се отказали от борбата и сформирали сегашните Бейдидски пирати. Оттогава насам те имат заповед да убият семейството ми.

Известно време Кейдън местеше поглед от Ванес през моста към ад-бардовете си. Ванес, моста, ад-бардовете. Сетне въздъхна.

— Да ме прокълнат трижди боговете — измърмори накрая. — Ненавиждам политиката.

— Само че това — Ванес се изпъна в цял ръст — няма да промени факта, че пиратите ме искат мъртва.

Лъжа, лъжа, лъжа.

— А още по-малко ще промени факта — изстреля командирът в отговор, — че това е единственият вход. На север са Червените платна и те ще убият всички ни на място. Или ще ни продадат на арената и тогава пак ще умрем, само че по-мъчително.

— Има още един вход, сър — тихото боботене на Зандър почти се изгуби сред безкрайната песен на джунглата. — Мостът е по-голям. Има повече движение. По-лесно е да влезем незабелязани на бейдидска територия.

— Това няма да бъде достатъчно — не отстъпи Ванес.

Тя изпъчи гърди и един по един изгледа ококорено ад-бардовете. Умолително, уплашено, абсолютно престорено.

— Аз ви трябвам повече жива, отколкото мъртва.

— Ти не си първата, която казва така.

Командирът пророни това с такава умора, че въпреки всичко Сафи усети в гърдите си състрадание. Но после си спомни какво означаваха думите му. Той говореше за еретиците. Онези, които беше убил.

— Но този път това действително е вярно — колебливо се обади Лев. — Тя ни трябва жива.

— Добре, добре. Така да бъде — въздишка. — Ще влезем по твоя път в Републиката, Зандър, а след това най-накрая ще се качим на кораба и ще отплаваме от това място. Лев, дай на императрицата шлема си — Кейдън се завъртя към Сафи и свали своя. — Аз ще дам моя на еретичката.

Той й го нахлупи, преди тя да успее да се отдръпне. Топлина, мрак и миризмата на пот и желязо я удариха в носа. Но тя не спори, нито протестира даже след като зрителното й поле беше отрязано на половина, а светът зазвъня и закънтя в ушите й. Даже след като Кейдън я смушка да върви по-пъргаво през джунглата.

Това сега нямаше значение, защото в имперския си ръкав Ванес криеше печелившата карта таро и когато я изиграеше, Сафи щеше да бъде готова.