Ветровещ

СЕДЕМ

Половин ден ходене пеш.

Половин ден жажда.

Вървенето не беше чак толкова тежко. Сафи беше изгубила обувките си във вълните, но дори боса, тя беше обучена на издръжливост. И даже с премазания си от желязното млатило крак отпреди две седмици пак можеше да върви километри наред.

Но жаждата… Това беше ново изпитание, а безкрайната солена вода, която пъплеше през мангровите дървета и не ставаше за пиене, го утежняваше още повече.

Нито Сафи, нито императрицата бяха продумали. И бездруго нямаше смисъл. От джунглите на Спорните земи се вдигаше достатъчно глъчка и за двете им.

Часове наред вървяха те на югозапад, навътре от брега. По-далеч от карторската армада, която навярно ги търсеше, и от всеки убиец, който ги дебнеше. Минаха през блатиста местност, която ги засмука до колене. През мангрови коренища и кипарисови издатъци. Пълзящи, увивни растения ги спъваха, шипове ги бодяха, а буболечките бръмчаха и ги хапеха.

Накрая трябваше да спрат за почивка.

Първа седна Ванес. На Сафи й бяха нужни няколко немощни крачки, преди да забележи ненадейната тишина зад гърба си. Рязко се обърна назад. Пуста джунгла и зелени, зелени сенки. Сърцето й заседна в гърлото. Ванес беше точно зад нея.

Там. Очите й зърнаха превитата фигура върху едно паднало мангрово дърво. Черната рокля на Ванес се сливаше с листата и сенките.

Сърцето на Сафи се успокои.

— Ранена ли си?

— Хъмм — каза императрицата, главата й клюмна напред и потната й коса се разсипа по лицето й.

Сафи се върна назад. Вода, вода — думата пулсираше в ума й, докато приближаваше. Ванес се нуждаеше от вода, Сафи се нуждаеше от вода. Нямаше да могат да продължат, без да пийнат.

Но тя откри, че дребничкото тяло на Ванес трепери не от обезводняването. А от сълзи. Скръбта на императрицата беше тъй чиста, че се лееше от нея. Жарки вълни искреност, които докосваха кожата на Сафи. Тя дори видя тъгата й — погребална песен се разнесе навред из гората и от нея поникнаха съвършени черни корени.

Сафи я погали, но от гърлото й не излезе нито една утешителна думичка. Тази горест беше твърде голяма за нея.

Желязото не бе създадено да плаче.

Ванес явно разбра. Оковите издрънчаха, тя обгърна лице с дланите си. Изтри и обърса сълзите си, после рече с глух глас:

— Те бяха моето семейство — думите й се загубиха в безконечния врясък на джунглата. — Усойниците. Моряците. Познавам ги, откакто се помня. Те ми бяха приятели… моето семейство — гласът й секна. Тя замълча. — Не мислех, че войната ще се върне толкова скоро. Примирието свърши едва преди две седмици… — гласът стихна и остави неизречената истина да потъне между дърветата.

Аз сложих край на Спогодбата, като те отвлякох в Нубревна. Аз сама си навлякох бедата.

После Ванес се поизправи и подобно на желязото, което контролираше, изпъна твърдо гръб. Когато срещна погледа на Сафи, от сълзите й нямаше и помен. Още по-малко сянка на съжаление.

— Ще убия карторците, които сториха това, домна.

— Откъде знаеш, че са били карторци?

Но още докато задаваше въпроса, Сафи знаеше, че империята от детството й, империята, която беше пратила армадата по дирите й, беше единственото логично обяснение за нападението.

Освен ако… нещо куцаше тук. Като ключ, натикан в погрешната ключалка, мисълта отказваше да щракне. Защо ще иска императорът да убива Сафи? Много по-вероятно беше да запази жива своята безценна веровещица.

А може би предпочиташе да я изгуби навеки, отколкото тя да мине на страната на врага му. Освен това убиецът беше имал сини очи.

— Хенрик — Ванес изплю името, сякаш прочела мислите на Сафи. — Целият му флот… ще ги намеря аз. Ще ги избия до крак.

— Знам.

И това беше истината, която лумна от Ванес. Тя изгори кожата на Сафи, закипя в корема й. Самата тя щеше да се наслаждава на краха на император Хенрик, когато часът удареше. Онзи крастав жабок с потни длани, който ръководеше Карторската империя и беше опитал да принуди Сафи да се ожени за него, за да сграбчи в ноктите си веровещерството й.

Сафи подаде ръка на императрицата и за нейна изненада Ванес я прие. Ръцете й бяха учудващо нежни. Пръстите й не бяха хващали оръжие, кожата й никога не беше виждала мазоли.

Но Ванес нито веднъж не се бе оплакала днес.

Желязото може и да плачеше, но не се пречупваше.

Охлузванията и драскотините, които Сафи не беше забелязвала досега, изведнъж взеха да се надпреварват за вниманието й. Изранените й крака бяха решили, че няма да търпят повече да ги пренебрегва. Особено десният, който още заздравяваше. Но тя се насили да каже:

— Трябва да продължим, Ваше Величество. Все още сме много близо до брега.

— Знам… домна — Ванес произнесе смръщено титлата. — Не мога да продължавам да те наричам така. Не и щом пристигнем в Салдоника.

— Сафи тогава. Казвай ми Сафи.

Ванес кимна и произнесе беззвучно на себе си Сафи, сякаш никога досега не беше се обръщала към някого с малкото му име.

— Ами аз как да ти казвам? — попита Сафи и се оживи пред възможността да й измисли прозвище. — Неси? Ван? Ви? Сен… ав?

На Ванес й прилоша. Вече съжаляваше, че изобщо беше отворила дума.

Сафи обаче едва сега загряваше. Измислянето на прякори винаги беше любимата й част от кражбите, за голяма досада на наставника й Матю.

Чувство на страх прониза гърдите на Сафи, когато си помисли за него и за всички мъже и жени, които работеха за чичо Ерон. Те не знаеха къде да я търсят. И по-лошо, сигурно си мислеха, че е умряла, и никога нямаше да дойдат да я спасят.

Тя преглътна и поотпусна пресъхналото си гърло. Сетне зарови тревогите си дълбоко, дълбоко, където да ги забрави. Нямаше какво да се прави, освен да продължат напред.

И естествено, да измисли име на императрицата.

— Желязо — предложи тя, когато поеха отново на запад към слънцето и Салдоника. — Стомана? О, Ирония[1].

Това я накара да се разсмее.

Но не и Ванес, която я изгледа кръвнишки.

— Стой, сетих се! — Сафи плесна с ръце, възхитена от гения си. — Ще ти казвам Невъзмутимата императрица[2].

— Моля те — рече хладно Ванес, — престани незабавно.

Сафи нямаше такова намерение.

Четири часа вървяха двете с Ванес. Мангровите дървета се сгъстиха в джунгла. Махагони и дъбове, бамбук и папрат, прекъсвани от пасища жълта трева.

Когато можеше, Сафи избягваше откритите ливади, в случай че имаха преследвачи, а и гъстата, висока до кръста трева беше кажи-речи непроходима. В гората навесът от клони растеше тъй нагъсто, че през него слънцето не успяваше да проникне и по земята нямаше растения, които да им пречат, а това означаваше, че имат видимост надалеч. Освен това тук се намираше вода. На два пъти младите жени пресякоха плитко поточе. И двата пъти край тях се изви кална струя, но все беше нещо. Варовита, мътна и с вкус на пръст, но все беше нещо.

Тъкмо бяха заобиколили още една широка ливада, когато Сафи забеляза струпващите се облаци. Скоро щеше да се разрази буря, затова спряха при един паднал дънер. Но с това болката се завърна с десеторна сила. Ходилата на Сафи писнаха. Глезените й изпъшкаха. А жаждата…

Още щом приклекна до дънера, й се зави свят. За малко да падне на ръце. Императрицата не беше в по-цветущо състояние с отпадналите мускули около уморените си кости. Ванес трябваше да изцеди и последната си енергия, за да изпълзи под обраслите увивни растения.

Поне императрицата не беше придирчива, помисли си разсеяно Сафи. Тя понасяше теглото си и чувството за хумор на спътницата си стоически като Изьолт.

Преди Сафи да се мушне под дънера при Ванес, една капчица падна на главата й. Последваха още, потекоха по ръката й и оставиха бели следи в прахоляка, потта и пепелта.

Трябваше да събере дъжда, без значение колко много й се щеше да си почине.

— Можеш ли да направиш бутилка? — попита тя Ванес. — Трябва ни съд за водата.

Ванес кимна едва. Беше стигнала отвъд изтощението и пак се давеше в скръб. Но след малко две кръгли кутии лежаха в гладката й длан. По една от всяка окова. Сафи ги взе внимателно, сякаш резките движения щяха да уплашат принцесата.

Очите й бяха тъй пусти в мрачината.

— Ще се върна до последното сечище, през което минахме. На открито ще бъде по-лесно да ги напълня с дъжд.

— Да — рече Ванес глухо. — Върни се дотам, Сафи — и се сви под дънера, изпълнена с доверие, че момичето няма да я изостави.

А може би вече не я интересуваше, даже да останеше завинаги сама.

Сафи намери едно място досами сечището, където по земята лежаха пръснати древни колони, а също и полурухнала стена. Макар че видя мрамор под папратите и увивните растения, тя не позна останките. Някоя забравена раса, погълната отдавна от една или друга империя.

Които и да са били онези хора, сега те нямаха значение. Имаше значение единствено дъждът. А той се сипеше чист и обилен по кожата й, по тялото й и в устата й. Попиваше в изцапаната й рокля и възлестата й коса.

Усещането беше приятно. На вкус също. Ето защо барабаненето му заглуши приближаващите стъпки. Високата трева скри приближаващите тела.

Сафи вдигна ръце и затърка скалпа си, стиснала безразсъдно очи. За миг, о, само за миг, съзнанието й беше погълнато от чистата вода върху устните й и тогава в гърба й се заби стоманен връх.

Сафи не шавна. Не затвори уста, с нищо не издаде, че е усетила острието.

— Не мърдай, еретичке, и няма да ти сторим нищо лошо.

Четири неща в заповедта му тозчас се сблъскаха в главата на Сафи. Човекът с меча беше мъж, говореше карторски с планински диалект, каза ние, сякаш имаше и други в сечището и я беше нарекъл еретичка.

Ад-бард.

Сафи ококори широко очи. Дъждът се промъкна през ресниците й, накара я да примигне и когато сведе поглед, откри точно каквото очакваше да види.

На пет крачки от нея се извисяваше ад-бард. Въпреки че лицето му беше скрито от стоманен шлем, нямаше как да не забележи огромния му врат. Това беше най-едрият мъж, когото беше виждала някога, и двете вдигнати секири във всяка от ръцете му бяха дълги колкото краката на Сафи. Дъждът проблясваше по металните плочки на алената му броня, по ръкавите от метални брънки и кожените му ръкавици сигурно са дрънчали доспехи. Как не е чула, нито видяла приближаването на тази канара?

Тя завъртя главата си, колкото да зърне онзи, който говореше зад гърба й. Гледката не вещаеше нищо добро. Макар да не беше едър колкото великана, този ад-бард също имаше едър, як силует. Облечен от глава до пети в доспехи, той стискаше изкусно в две ръце дълги мечове, а алените ленти по ръкавиците му показваха, че е офицер.

Командирът им.

Ако човекът е по-добре въоръжен или по-добре обучен, беше й повтарял Хабим, тогава се подчини на заповедите му. По-добре да останем жива и да търсиш пътища да се измъкнеш, отколкото да умреш, защото са те надвили.

— Какво искате от мен? — попита тя командира.

— Засега искаме да останеш на мястото си.

Гласът му отекна в шлема и нищо в магията й не реагира. Сякаш не беше изрекъл истина и все пак не беше излъгал.

— Тук вали — опита тя отново.

— Не се преструвай, нищо ти няма.

Имаше й. Пръстите на краката й се бяха вдървили. Коленете й се бяха превърнали в игли. Но тя знаеше кога да замълчи, особено когато вещерството явно й изневеряваше пред ад-барда. Всичко се бе свило до дъждовните отблясъци в бронята на мъжа. До застиналата поза на втория ад-бард, който й заприлича на мраморните стълбове наоколо.

От детството си Сафи бягаше от този миг и сега обучението й дойде на помощ. Всички тренировки, уроци, практически упражнения с Хабим, всички лекции и мрачни разкази от чичо Ерон бяха станали част от нея. Много преди да срещне Изьолт, учителите на Сафи й бяха повтаряли до втръсване, че е силна, че може да се бори и защитава и никой никога няма да успее да я притисне в ъгъла.

Сафи беше вълк в свят на зайци.

Но не и когато се намираше пред елитната бойна част, известна като ад-бардска бригада. Тяхната единствена цел беше да изкоренят вещиците в Карторската империя и Сафи цял живот се бе крила от тях заради ценната си магия.

От първото й пътуване до карторската столица, когато беше на пет години, чичо й и учителите й бяха казали на Сафи, че срещу ад-бардовете не бива да се бие. Не бива да се защитава. Чичо Ерон, самият той позорно освободен ад-бард, знаеше по-добре от всеки друг на какво е способна бригадата. Когато зърнеш алените им доспехи, вечно й повтаряше той, хуквай на обратната страна, защото, ако се приближиш твърде много, те ще надушат магията ти. Ще те видят такава, каквато си.

Сафи беше вълк, но ад-бардовете бяха лъвове.

Ванес е още под дънера, помисли си тя. С вещерството си принцесата можеше да спира взривове, да смазва цели планини — един лъв би бил нищо срещу Желязната императрица.

Ванес все ще забележи отсъствието й. Рано или късно ще тръгне да я търси и ще види тези преливащи тенекии.

— Зандър — викна командирът и мечът се заби още повече в гърба на Сафи. — Помогни на Лев.

Великанът кимна, извърна се и изчезна безшумно в тревата. Неестествено тихо.

Сафи се завъртя към командира, без да обръща внимание на острието, което проби роклята й, на кръвнишкия му поглед, на трепкащите очета под тъмния шлем.

— Пусни ме — рече тя с гърлени карторски гласни, извисявайки глас с най-кралското си произношение.

Неговият говор беше този от детството й, наречието на неуките планински поселища. Тя щеше да го смаже с гласа на кралска особа.

— Ти не ме искаш за твой враг, ад-бард.

Мечът се заби още по-навътре. Болка, далечна и ледена, прониза плътта й.

А след това тих звук разцепи дъжда. Мъжът се смееше. Странен, чужд звук, подобен на внезапен порив на вятъра. Ново усилване на бурята.

Когато пак заговори, думите му бяха изпъстрени с веселие:

— Права си, Сафия фон Хастрел, че не те искам за враг.

Щом чу името си, сърцето й падна в петите. Обзе я усещането, че пропада, пропада с невероятна бързина.

— Но истината е — продължи той, без да забелязва надигащата се в гърлото й жлъчка, — че още по-малко искам годеника ти за враг. Император Хенрик държи хомота ми и аз вървя, накъдето той каже. И залавям този, когото той пожелае.

Той спечели, помисли си Сафи слисана. Император Хенрик беше разрушил кораба, а сега я беше заловил.

Императорът беше изтеглил картата със слънцето в една зле раздадена ръка. Картата с императрицата още е в колодата.

Но не беше. Императрицата също беше изтеглена и само след минути тази истина прониза Сафи. Дъждът тъкмо премина в лека роса и в сечището се появи нова фигура. С арбалет в ръка, третият ад-бард засега беше най-дребният от тримата.

— Командир Фиц Григ — рече ад-бардът с женски глас. — Водим императрицата.

Тогава се появи великанът. Зандър. В ръцете му с дебела дървена яка на врата лежеше отпуснатата Ванес.

Сафи знаеше яката. Беше я виждала толкова пъти, докато растеше, че както ад-бардовете, страхът от нея беше също част от детството й. Те слагат на пленниците си яката на еретиците, не спираше да повтаря чичо Ерон. Тя обезврежда опасната магия. Дори вълците се превръщат в зайци.

За част от секундата страхът й взе връх. Вече нямаше спасение. Не можеха да се борят, не можеха да бягат. Сафи се беше забъркала в каша и нямаше кой да я избави.

Какво би сторила Изьолт?

Отговорът дойде незабавно. Това беше любимият урок на Хабим: Изьолт щеше да изучи противниците си. Щеше да изучи терена, а после да избере умно бойното поле.

— Колко време ще остане в безсъзнание императрицата, Лев? — командирът се обърна към най-дребничкия ад-бард, докато връзваше китките на Сафи на гърба й с мокро и грубо въже.

Тя не се съпротивяваше. Но при всичкото си покорство, беше стиснала юмруците си навътре и китките й се бяха разширили докрай.

— Дозата беше голяма — отвърна ад-бардът на име Лев. Говорът й беше дрезгав и неясен. Наречие от праганските бедняшки квартали. — А Нейно величество е дребна жена. Според мен ще остане така поне няколко часа.

— Ще можеш ли да я носиш толкова дълго? — този път командирът зададе въпроса на великана и за последно опита въжетата на Сафи.

По ръцете й се стрелна болка. Юмруците й вече я боляха. Но тя стискаше зъби. Докато мъжът не се отдалечи.

— Да, командир — отвърна Зандър. Гласът му прозвуча тъй тихо, че почти се изгуби в преминаващия дъжд. — Но преди час подминахме едно селище. Там може да намерим кон.

— Или поне обувки за дамите — обади се Лев.

— Добре — съгласи се командирът и накрая, най-накрая, се отдалечи.

Сафи отпусна ръце. Неголямо облекчение, но ръцете й останаха доволни. Кръвта отново проникна в пръстите й.

Селището означаваше почивка, а почивката означаваше възможност. Особено ако дотогава успееше да научи нещо за противниците си. Не тя беше започнала това, но адските огньове да я погълнат, ако не го довършеше.

И тъй, когато командирът излая: „Ставай, еретичке!“, Сафи стана.

А когато излая: „Върви, еретичке!“, Сафи тръгна.