Танц с остриета

Глава седма

Минаваше полунощ, когато Артър Хардфилд пристигна пред дома на Гемкрофт, придружаван от девет войници. Един от пазачите веднага го разпозна и отвори портите.

— Господарката спи, но ние не бихме могли да прогоним толкова високопоставен гост. Надявам се, че късната ви поява не е придружена от лоши вести?

— Надявай се колкото си щеш — каза Артър. — Това няма да промени вестите, които нося.

Във фоайето на дома посетителите предадоха оръжията си. Дори лорд Хардфилд не правеше изключение. Докато подаваше украсения си меч — родова реликва — Артър злобно изгледа наемника.

— Ще получиш по един камшик за всяка драскотина по оръжието — рече той. — Не си мисли, че Алиса няма да ме послуша.

— Разбрано, сър — каза войникът. — Ще ви помоля да изчакате тук. Господарката ще се появи скоро, вече изпратихме слугиня да я събуди.

— Притоплете храна за хората ми — нареди Хардфилд. — А за мен донесете нещо по-силничко. Предпочитам да не посрещам Алиса пребледнял като труп.

— Веднага, сър.

Неколцина слуги бързо се раздвижиха. Личеше, че са навлекли дрехите си набързо и че все още не са успели да се разсънят. Повечето от наемниците, охраняващи дома, изглеждаха далеч по-добре — в крайна сметка те трябваше да дежурят по това време.

Изникна някаква възрастна слугиня, която подкани войниците да я последват.

— Вие идвате ли? — обърна се един от тях към Артър.

Лорд Хардфилд поклати глава.

— Ще изчакам тук. Вие се подкрепете и после си намерете място за нощувка. — При тези думи той погледна към слугинята. — Няма да търсим странноприемница по това време.

Изглежда прислужницата бе схванала намека. А ако не беше, хората му нямаше да пропуснат да разяснят.

Артър свали дебелото си палто и се приближи до камината, за да се сгрее. Скоро след това се появи прислужница, която му донесе чаша.

— Благодаря — каза Хардфилд, след като отпи. И се постара да премълчи мъмренето си. Слугинята му бе донесла неотлежало вино, несъмнено от най-евтиното, заделено за гости; съвсем малко по-добро от полагащото се на прислугата. Изглежда тя защитаваше интересите на господарката си, тъй като Артър се бе явил непоканен.

Въпреки това той изпразни чашата на един дъх. И на вкус, и на цвят виното бе отвратително, но пак щеше да го сгрее.

Той изчакваше, загледан в пламъците. И размишляваше. Алиса трябваше да се омъжи скоро, а смъртта на Марк Тулен бе отстранила единствената сериозна конкуренция. Оставаха само два проблема, които трябваше да бъдат изгладени. Първият бе детето на Алиса — неин наследник. То можеше да създаде неприятности, ако успееше да опише засадата достатъчно подробно. Вторият проблем бе непознатият, изникнал от нищото. Той бе облечен като крадец, но не носеше цветовете на нито една от гилдиите. Впоследствие Артър и хората му бяха открили кърваво око, очертано в огнището край колите. Знакът на Стражителя.

Артър рядко се отбиваше във Велдарен. Нещата определено се бяха изменили от последното му посещение насам.

Не за пръв път той се почувства благодарен, задето живее в северните части на кралството. Там хората се прехранваха с помощта на меча, ралото или кирката, а не чрез ловкостта на лепкавите си пръсти.

— Лорд Хардфилд — каза Алиса, откъсвайки го от мислите му. Той се извърна към нея и се усмихна. Прическата й бе съвършена, тънък слой руж покриваше страните й. Тъмните кръгове под очите й умело бяха прикрити. Това обясняваше отложената й поява. Поне дрехите й съответстваха на късния час: алена роба, пристегната с жълт колан.

Тя го прегърна и целомъдрено го целуна по бузата.

— Моля да ме извиниш, задето прекъснах съня ти. Истинска жестокост е да вдигаш хората по това време, но още по-жестоко би било да рискувам някой друг да ти донесе вестта.

— Достатъчно. — Алиса се обгърна с ръце. — След полунощ рядко пристигат добри новини. Каквото и да е, кажи ми веднага. В противен случай умът ми ще предположи най-лошото.

Артър се навъси и за момент извърна поглед — достатъчно дълго, за да бъде изтълкуван жестът му като проява на колебание.

— Не би могла да предположиш нещо, по-лошо от истината — изрече той. — Съжалявам, Алиса. Синът ти е мъртъв.

Личеше, че тя се е подготвяла за посрещането на ужасни новини, но подготовката не се оказа достатъчна. Жената направи крачка назад като зашлевена. Устата й се отвори, треперещи ръце се повдигнаха към нея.

— Не — прошепна тя. — Не може да е вярно. Не може да е истина. Грешиш!

Хардфилд поклати глава. Сега идваше най-лесната част, в която нямаше да му се налага да лъже.

— Марк Тулен дойде да вземе Натаниел от Тинхам, където бях завел детето да разглежда мините. Двамата се присъединиха към един от керваните ми за Велдарен. Преди няколко дни керванът е бил нападнат, несъмнено заради златото.

— А Марк? — попита Алиса. Тя напразно опитваше да се успокои. — Той…?

Артър обви ръце около кръста й и я прегърна.

— Не е имало оцелели — прошепна той. — Нападателите струпали телата и ги изгорили.

Тя се отпусна върху него и зарида. Върху жилетката му се образува петънце. Дали ружът можеше да се почисти?

Тъй като Алиса продължаваше да ридае, Хардфилд я притисна по-силно към себе си и леко я погали. Не бе очаквал чак такава мъка. Това налагаше известно отлагане на плановете. Трябваше да отложи сватбата с поне три месеца. Ако можеше да я накара да се примири, щеше да скъси чакането си. Но как?

Все още притиснала лице към гърдите му, жената зададе някакъв въпрос.

— Би ли повторила, любима? — Артър леко повдигна лицето й с брадичката си. За пръв път се обръщаше така към нея. Знаеше, че в сегашните обстоятелства това ще има много по-голям ефект.

— Кой? — Алиса се отдръпна от прегръдките му и обърса очи. — Искам да зная кой го е сторил.

— Казах ти: някой, искащ да се докопа до златото ни. Някакви разбойници, кой знае откъде изникнали.

Алиса поклати глава. Изглеждаше, че цялата й кожа е започнала да почервенява. Само в един миг цялата й мъка бе преминала в ярост. Гласът, изрекъл следващите думи, съдържаше изгарящо съсредоточение. За момент Артър се притесни, че тя е разгадала лъжите му.

— Това не е достатъчно. Трябва да е останала някаква следа. Трябва да са допуснали някаква грешка. Не е възможно толкова злато просто да изчезне незабелязано. Никой не е толкова съвършен и пресметлив. Ако знаеш нещо, кажи ми?

Артър забеляза великолепна възможност. Трябваше да положи огромни усилия, за да не се усмихне.

— Наистина имаше… символ — каза той с престорено колебание. — Не исках да отегчавам скръбта ти с тези подробности.

— Разполагам с остатъка от живота си, за да скърбя. — Алиса отстрани остатъка от грима си. — Какъв беше символът?

— Око, очертано с кръв. Това е символът на Стражителя. Мисля, че става дума за нещо, свързано с местните престъпнически гилдии, но не мога да ти кажа повече, защото от години не следя отблизо случващото се във Велдарен. Може би някой от твоето обкръжение би могъл да ти помогне с по-конкретни сведения.

По сепването й пролича, че пренасочването на вината е проработило отлично.

— Как смее? Убива сина ми и моя… и Марк, а после дори се подписва? Ще накарам жив да го одерат пред очите ми.

— Позволи ми да се включа в търсенето — предложи Артър Хардфилд.

Алиса поклати глава.

— Не. Това е моя отговорност. И вината също е моя. Изпратих Марк да го поведе по пътищата, вместо да го оставя в безопасност.

— Не забравяй, че става дума за мой керван.

Срещу погледа й лордът си наложи гневна маска. Той трябваше да изглежда виновен, а не нетърпелив. Трябваше да се гневи не само заради откраднатото злато, а и заради избитите си хора.

Явно изпълнението му беше добро, защото Алиса клъвна.

— Така да бъде. Ако получиш възможност, убий го. Макар че аз го предпочитам жив.

— Мъченията и мъстта не подхождат на толкова красива жена като теб.

— Вини света, стоварил отгоре ми подобна мъка. Ако боговете са благосклонни, аз ще бъда онази, която ще пререже гърлото на Стражителя и ще почувства кръвта му да се разплисква по ръцете й.

След дълго мълчание тя попита:

— Взехте ли… тялото?

— Не. — Артър поклати глава. — Имаше само огромна клада.

— Значи синът ми ще прекара вечността сред масов гроб, а пепелта му ще бъде тъпкана от волски копита? Оценявам подкрепата ти, Артър, но в това отношение си се провалил. Трябвало е да ми донесеш костите му.

Над камината бе поставен звънец, който Алиса взе и разтърси. Веднага се отзоваха двама слуги.

— Бъдете така добри да заведете лорд Хардфилд до стаята му — каза тя, а после се обърна към Артър. — Нуждая се от почивка. В настоящия момент не бих била добра компания. Лека нощ.

Той се поклони и последва слугите. Те го отведоха в просторна стая с огромно легло и дебели завеси, които Артър отмести лично, за да разглежда звездите. Тъй като появата му не бе оповестена предварително, огнището не бе запалено и помещението почти не се отличаваше от хладината на нощта.

Хардфилд отново си облече палтото и се отпусна върху кревата. Само след минути на вратата му се почука.

— Влез — каза Артър. Съжаляваше, че не си е взел обратно меча.

Посетителят се оказа Бертрам, възрастният съветник, заемал тази си служба повече от петдесет години.

— Още не съм разговарял с Алиса — поде той, — но я познавам достатъчно добре, за да предвидя нареждането й. Тя ще ми възложи погребението на момчето. Носите ли тялото на Натаниел?

Този въпрос бе парлив, без значение кой го задаваше. Артър не разполагаше с тяло…

— Телата на детето и спътниците му са били изгорени. Алиса не посрещна това добре, когато й казах.

Бертрам се навъси.

— Не мога да я виня. За нея би било много тежко, ако не разполагаме с нищо, което да погребем. За мен самият това няма чак такова значение. Когато огънят ги очисти, всички кости си приличат.

Артър се бе втренчил в стареца и се опитваше да разгадае ставащото. Дали съветникът се опитваше да му помогне, или правеше опит да извлече информация? И нима наистина загатваше погребването на мним труп?

— Съмнявам се, че Алиса би се съгласила — предпазливо каза лордът.

— Тя няма как да прецени онова, което не знае. — Бертрам се обърна към вратата и положи длан върху дръжката, но спря и се обърна отново. — През следващите няколко дни ме очаква много работа и няма да имам възможност да напускам града. Дали вие или някой от хората ви не бихте могли да донесете тялото? Много бихте ме облекчили.

— Радвам се, че ще мога да помогна в такъв тежък за дома момент.

Бертрам се усмихна.

— Много бих се радвал, ако вие вземете ръката на лейди Гемкрофт. Лека нощ, лорд Хардфилд.

Артър изчака няколко минути, сетне повика слуга.

— Доведи ми един от хората ми — нареди той. — Казва се Орик.

— Да, милорд. — Прислужникът се поклони ниско и изчезна.

Хардфилд започна да крачи из стаята, за да държи под контрол възторга си. Най-сетне очакваното почукване прозвуча. В следващия момент Орик влезе.

— Искали сте да ме видите?

Той беше грозен, дебелобузест, с обла брадичка и нос, който пораждаше впечатлението, че майка му е била катурната от някой нерез. Но пък бе изключително опитен мечоносец и изключително ожесточен. Макар да не можеше да се похвали с гениален ум, Орик никога не се оставяше притиснат от събитията. А на моменти му хрумваха сносни идеи.

— За кого си работил, преди да дойдеш при мен? — попита Артър.

— Предимно за Кънингтънови. В последно време те започнаха да се стискат откъм убийства на крадци, затова си потърсих по-приятна работа. — Той се ухили широко. — Всички, с които споделях, ме съветваха да се обърна към вас. Имате незавидна репутация.

— Суровите времена изискват сурови хора. Останали ли са ти приятели във Велдарен?

— Наемникът никога няма приятели, не и ако иска да доживее достатъчно, за да си получи парите. Имам познати, които все още би трябвало да се навъртат наоколо. Имате ли нещо предвид?

— Мъжът в сиво, който ни нападна. Стражителя. Трябва да донесем трупа му на Алиса. Така тя ще престане да мисли единствено за покойния си син. Но дори и ако този фактор отсъстваше, пак не би било зле да се отървем от наглеца. Кой знае за кого работи? Може да ми нанесе големи вреди, ако прошепне истината в правилния чифт уши.

— Няма да се окаже лесно — каза Орик. — Не съм се натъквал на него, докато работех за Леон, но всички бяхме чували за него. Крадците го мразят и в червата, но и те не могат да го открият. Непрекъснато се обвиняват едни други и твърдят, че той е член на тази или онази гилдия. Мен ако питате, той не е част от тях, а просто ги иска мъртви.

— Това не ме касае. Когото и да наемеш, постарай се да е достатъчно добър. Парите не са проблем.

Наемникът кимна.

— Ами момчето?

— Аз трябва да остана при Алиса. Вземи половината от хората ми и вървете на север. Трябва да се уверим, че детето не е оцеляло.

Орик се усмихна още по-широко.

— Стига хлапакът да не е замръзнал някъде из горите, ще го намерим. Не се тревожете. Нещата може да не са се развили точно по искания от нас начин, но пак ние контролираме всичко. Вие продължавайте да дъхате в красивото й ушле, а за кръвта ще се погрижа аз.

— И още нещо. Алиса иска тялото на Натаниел.

Войникът повдигна вежда.

— Това вече е интересна молба, предвид случилото се.

— Очаквам от теб — само и единствено от теб — да се заемеш с това. И не забравяй, тялото е обгорено.

— Това ще улесни нещата. — Орик се накани да излиза. — Вече зная, този разговор не се е провеждал. И внимавайте. В момента се намираме в леговището на лъва.

— Ние сме единствените лъвове тук. — Артър не можеше да сдържа усмивката си повече. Той също напусна стаята, а в коридора двамата се разделиха. Войникът се отправи обратно при другарите си, а лорд Хардфилд пое към източната част на дома, където Алиса несъмнено лежеше сама и в отчаяна нужда от вниманието му.

Алиса изчака слугите да отведат Артър Хардфилд, преди да се затича към стаята си.

По средата на пътя тя се препъна и рухна върху килима на коридора, където остана да ридае. Сред притихналата нощ тя се чувстваше сама. Може би наблизо имаше пазачи или слуги, но те почетоха скръбта й и не се приближиха.

Хиляди спомени прелитаха през ума й, до един почернени от осъзнаването, че синът, когото виждаше в тях, вече не съществуваше. Той никога нямаше да й се усмихне отново. Никога вече нямаше да се смее край нея. А споменът за беззащитното вързопче, крещяло в ръцете й, бе придобил съвсем нов смисъл на мрачно предсказание: то бе ревяло в осъзнаване на предстоящата си смърт.

Тя продължаваше да ридае. Струваше й се, че разсъдъкът я напуска едновременно с изливаните сълзи. През годините бе изгубила немалко близки и приятели, сред които и баща си. Но защо Натаниел? Защо? И защо сега? И защо тя бе допуснала такава глупашка грешка?

Алиса не спираше да удря с юмруци по земята. Вината не беше нейна. Не беше! Не беше! Отговорни бяха крадците и проклетата им алчност. Нелепата война, проточваща се вече десет години, десетилетие на параноя, кръв и отровителство. Който и да бе този Стражител, където и да се намираше сега, той щеше да си плати. А след него щяха да си платят и крадците, от чието лоно бе изникнал той.

— Моите съболезнования — долетя гласът на Зуса.

Алиса погледна нагоре, обърса лице с крайчеца на робата си и кимна. Зуса бе седнала срещу нея, обгърнала коленете си с ръце. Все още бе облечена в платнените ивици на някогашния си орден.

— Отпратих го, за да бъде в безопасност — каза лейди Гемкрофт. Гласът й вече не трепереше толкова. — В безопасност. А ето, че сега е мъртъв. Ти разговаря ли с хората на Артър?

— Всички казват едно и също. Заедно с господаря си се натъкнали на обрания керван. Телата били струпани в огромна клада. Край огнищата открили единствено знака на Стражителя.

— Кой е този човек? Какво е той?

— Не зная.

— Тогава узнай, Зуса. Каквото и колкото и да струва, открий го. През живота си не съм копняла тъй силно за нещо. Искам убиецът на Натаниел да ми бъде доведен. Искам да гледам как умира от собствената ми ръка. Ще успееш ли да го намериш?

Другата жена се изправи, за да се поклони ниско.

— Уличният мрак винаги е бил мой дом. Нищо не може да остане скрито от мен. Кълна се, че ще го открия.

Алиса прие протегнатата ръка и се изправи. Тя целуна пръстите на Зуса и се поклони на свой ред.

— Благодаря ти. След няколко минути изпрати Бертрам в стаята ми. Събуди го, ако вече не е буден.

Алиса продължи към стаята си. Нямаше търпение да отстрани грима от лицето си. Най-сетне прекрачила прага на покоите си, тя напои кърпа в купа с вода и се зае да сваля ружа и пудрата. Все още се занимаваше с това, когато на вратата се почука.

— Влез.

Бертрам също не изглеждаше особено добре. Очите му бяха потъмнели, неравномерна сива четина покриваше лицето му.

— Скъпото ми дете — каза той и я прегърна. Алиса остави кърпата и се отпусна към него. Чувстваше се толкова изморена и изгубена.

— Сякаш това е някакъв кошмар, от който не мога да се събудя. Какво съм сторила, та да заслужа това?

— Никоя жена не бива да изтърпява подобно нещо, но вие трябва да издържите. Наследството на Гемкрофт трябва да оцелее, без значение сред какви трудности. Така и ще бъде. Искам да знаете, че можете да разчитате на мен, каквато и помощ да ви е нужна.

— Благодаря ти. Много би ме облекчил, ако се нагърбиш с… приготовленията.

Съветникът кимна.

— Той ще получи погребение, достойно за потеклото му.

Алиса сдържа хапливия си отговор. По-рано той не бе изпитвал особено топли чувства към Натаниел. Но сега, след като извънбрачният син бе мъртъв, Бертрам бе щедър в прошката си.

Веднага след това тя се укори. Престараваше се. Бертрам никога не бе казал лоша дума по адрес на Натаниел. Поне не и незаслужена.

— Има и друго. — Жената отново натопи кърпата и попи очите си. — Искам да поискаш всички неприбрани дългове. А всички излишъци да бъдат продадени, без значение дали става дума за зърно, минерали или недвижима собственост. Нужно ни е много злато. Намери всеки наемник, който се оглежда за работа, без значение колко скъпо иска. При нужда закупи и екипировка.

— Възнамерявате да обявите война срещу гилдиите? — попита Бертрам. Бе позволил леко съмнение да се промъкне в гласа му.

— Нима си забравил, че ние вече се намираме във война? В нощта на Натаниеловото погребение искам улиците да почервенеят от кръвта на крадците. Каквито и плащове да носят.

— Така само ще разпалите гнева им наново и ще заличите напредъка, отбелязан през последните…

Тя рязко се извъртя към него.

— Не ме интересува. Достатъчно страдахме в страхливостта си. Достатъчно надежди за мир. Да червенеят, Бертрам. Искам улиците на Велдарен да почервенеят.

Старецът започна да кърши ръце в очевидно колебание. Въпреки мъката си, Алиса почувства удоволствие от смущението му. Най-сетне съветникът проговори отново.

— Но какво ще си помисли кралят, когато ние залеем улиците му с хаос?

— Кралят е страхливец, който няма да посмее да ми се противопостави. Същото се отнася и за теб.

— Така да бъде — каза той. — Ще проведем погребението след три дни. Тогава ще получите поисканата кръв. Но трябва да знаете, че рискувате да заличите столетие богатство, Алиса. Нима мъстта ви действително струва толкова?

— Дори много повече. Сега върви. Чака те работа.

Бертрам се поклони и кисело се оттегли.

Задействала отмъщението си, Алиса приключи с почистването и се отпусна в леглото. Опита се да заспи, но неуспешно. След около половин час на вратата й отново се почука, само веднъж, но решително.

Тя не обърна внимание. След половин минута чукането се повтори.

— Влез — каза тя и отдръпна лакът от очите си, за да погледне.

На прага изникна Артър.

— Не исках да те безпокоя… — поде той. Алиса поклати глава.

Лордът прекоси стаята и се настани до нея с дрехите. Сред утехата на прегръдката му жената зарида отново. Той представляваше нещо стабилно сред обгърналия я хаос.

Известно време Хардфилд не каза нищо, само я притискаше към себе си и я галеше по косата. Тялото му излъчваше приятна топлина.

— Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, можеш да се обърнеш към мен, без значение по кое време и с каква причина. Исках да знаеш това.

Алиса взе ръката му и я стисна. Цялото тяло я болеше. Слепоочията й пулсираха. По лицето й все още се стичаха сълзи, този път мълчаливи. Тя затвори очи, отпусна лице върху гърдите му и се съсредоточи върху дишането му. Докато мислеше само за този ритъм, може би щеше да успее да заспи. Може би щеше да успее да забрави проклетата нощ, а на сутринта кошмарът щеше да е отминал. Може би…

Тя заспа.