Танц с остриета

Глава втора

Бигс остана да наблюдава вратата, докато останалите Ястреби се погрижат за труповете.

— Колцина ще бъдат придружителите? — попита един, увиващ тяло в сивия му плащ.

— Зависи — каза Бигс.

— От какво?

Бигс подбели очи.

— От това кой ще дойде. Ако е Велиана, само шепа. Но ако е Гарик… може би двадесет.

Лицето на другия крадец трепна при тези думи. Само десетима от тях се движеха сред празните маси и притихналите пещи на ковашката работилница.

— И какво ще правим, ако е той?

Бигс се извърна, сграбчи го за ризата и го дръпна към себе си.

— Не съм предал гилдията си и екзекутирал приятелите си, за да ми подвиете опашка — процеди той. Другата му ръка притисна нож до корема на треперещия крадец. — Ако е той, скриваме се и убиваме. Знаеш как се прави това, нали?

Бигс го изблъска и отново се обърна към вратата. Все още им оставаха десет минути до очакваното време за среща, но ранната поява не би го изненадала. Той сам бе уговорил сделката, размяна между Ястребите и Пепелявите, включваща редкия виолетов лист — порок, който в последно време бе станал особено модерен сред висшата класа на Ейнджълпорт. Ставаше дума за нелепи пари, най-добрата сделка на Пепелта за последната година. Доскорошните му съгилдийници лежаха мъртви. На предводителите на Пепелявата гилдия също им предстоеше да умрат. Когато това станеше, Бигс щеше да заеме мястото им. Кадиш Вел, първомайстор на Ястребите, беше обещал така.

— Заемете позиции — каза командирът на Ястребите, слабоват мъж на име Кени, чийто носов глас много дразнеше Бигс. — И пазете тишина.

Кени се премести до Бигс и огледа тъмните улици.

— Сигурен ли си, че ще дойдат?

— Зная какво правя — отвърна Бигс и му хвърли злобен поглед. — Толкова голяма сделка изисква присъствието на един от първенците. Надявам се, че ще дойде Гарик, но по-скоро ще се окаже Велиана. Което не е никак лошо. Тя е по-опасната от двамата. Лесно би могла да убие Гарик в честен бой, а в нечестен още по-лесно. Не съм сигурен по каква причина още не е застанала начело, но нямам намерение да й предоставям време да си промени решението. Ако действително дойде тя, на всяка цена се погрижи да отстраниш първо нея.

Кени повдигна малкия си арбалет, който лично бе подобрил, и намигна.

— Уцелвал съм зърното на курва от двадесет крачки.

— Негодник. Какво ти е направила?

Кени се засмя.

— След тази демонстрация бе склонна да направи всичко, което поисках от нея.

Бигс не можа да сдържи прихването си, макар да осъзнаваше нуждата от тишина.

— Напомни ми никога да не…

Той замълча, защото дочу писък от другата страна на сградата.

Кени се извъртя с псувня.

— Да не би от Пепелта да са изпратили още разузнавачи?

— Съмнявам се — отвърна Бигс. — Ти наблюдавай вратата. Аз ще се погрижа за това.

Пепелявият стисна кинжала си и се стрелна сред лабиринта наковални. Макар пълната луна да не щадеше светлината си, в ковачницата бе съвсем мрачно — малко блясък смогваше да се промъкне през осаждените прозорци. Бигс чу втори писък. Когато се извъртя в посока на звука, коляното му се удари в ръба на наковалня. Той стисна зъби от болка.

— Какво става? — попита Бигс, решил, че сред тези крясъци е излишно да пази тишина. Той чу звук от стъпки, сетне издрънчаха оръжия.

Крадецът пристъпи в част от работилницата, където бяха изложени различни остриета, дръжки и инструменти, и спря. Отвъд имаше още една врата, която бе отворена. В рамката светлина личаха сгърчени тела. В първия момент Бигс ги помисли за членове на Пепелявата гилдия, но сетне видя цвета на наметалата им. Над тях стоеше човек.

— Кой си ти? — попита Бигс.

Мъжът погледна към него и се усмихна. Кожата му бе смугла, дългата му коса бе черна и бляскава. Беше облечен в червената роба на магьосник, макар в ръката си да стискаше кинжал, а не очаквания жезъл. От върха на оръжието му капеше кръв. Лицето му бе скрито зад обтегната маска от сив плат с две цепки за очите. Кафявите очи блестяха развеселено.

— Нямам си име — каза непознатият. — Но ако Карак се поинтересува кой те е изпратил в Бездната, кажи му, че е бил прокуденият, смуглият мъж в червено.

След това онзи прихна да се смее. Бигс потръпна от звука.

— Ти си луд. Знаеш ли кого си убил току-що? Гилдията на Ястребите ще ти отмъсти жестоко за тези убийства.

Думите му не притежаваха същина, разбира се. Той бързо преброи телата и видя, че освен него и Кени оцелелите са само двама. И все пак не можеше да си позволи да проявява слабост. Нужни му бяха огромни усилия, за да не позволява на кинжала в ръката си да започне да трепери.

Непознатият леко раздвижи ръка, при което разпръска множество малки капчици от оръжието си. Някои от тях се посипаха върху ризата и панталоните на Бигс.

— Първо ще трябва да узнаят за съществуването ми — каза мъжът в червено и щракна с пръсти.

Кръвта пламна като светилно масло. Горещината му бе нетърпима.

Бигс потисна импулса си да се хвърли на земята и да започне да се търкаля. Магическият огън не би угаснал тъй лесно. Макар вече да усещаше как кожата му бива обгаряна, той се хвърли напред, насочил кинжала си към гръдта на непознатия.

Онзи не изчака да бъде достигнат, а побягна, все още заливащ се от смях. Бигс не се впусна да го преследва, а се обърна и се затича към другия вход.

— Кени! — изкрещя той. — Довлечи си задни…

Стори му се, че собствената му сянка го препъна. Нямаше как по друг начин да опише усещането. При падането главата му се натъкна на поредна наковалня. Приливът носеше не само болка, но и объркване. Стомахът му се сгърчи.

Бигс слепешком се изправи на крака и се затича. Не се интересуваше дали се е отправил в нужната посока. Трябваше да се движи, да избяга от онзи ужасяващ луд, който можеше да подпалва кръв само с едно щракване на пръсти.

— Небеса, Бигс! — извика Кени, сблъскал се с него. Бигс се вкопчи в дрехата му, за да запази равновесие. Този път наистина повърна. Съдържанието на стомаха му се разля върху обувките на Ястреба. За чест на последния трябва да се спомене, че той не се трогна.

— Убий го! — Бигс се обърна и посочи.

Непознатият се приближаваше, все още с изваден кинжал.

— Почти не са ви останали хора — оповести той. Кръвта върху оръжието му проблясваше като жарава. Светлината танцуваше върху маскираното лице и придаваше оранжев оттенък на сивото.

Бигс отстъпи назад, стараещ се да не обръща внимание на болката от изгарянията и болезненото пулсиране на главата си.

— Да не мислиш, че ни е нужно числено превъзходство, за да те убием? — полюбопитства Кени. — Достатъчен съм само аз.

Той повдигна арбалета и стреля. Болтът попадна в целта, но отскочи, сякаш натъкнал се на камък, а не плът.

— Заклинател? — каза Ястребът. — Проклятие, Бигс, в какво си ни забъркал?

Непознатият се усмихна по-широко, но не се засмя. Изглежда времето за смях бе отминало. Пламъчето на веселие бе напуснало очите му, за да бъде заменено от погледа на хищник, приближаващ към жертвата си.

Още двама крадци изникнаха от скривалищата си. Кени се засмя, а Бигс осъзна, че това е било капан, подготвен докато самият той глупаво бе отърчал да провери причината за шума.

Новопоявилите се крадци замахнаха, но камите им разсякоха единствено плат. Извиващ се по невъзможен за тялото начин, непознатият избегна и двата удара. Той се хвърли на земята, разместил ръце в невъзможно бърза последователност от движения. Изблик на огън заслепи Бигс. Едновременно с това се разнесоха писъците.

— Не се притеснявай — каза Кени, докато Бигс пристъпваше напред за нов сблъсък с непознатия. — Пазя си това бебоче точно за такива случаи.

От един от многобройните си джобове Ястребът извади болт с посребрен връх.

Все още лежащ на земята, непознатият се претърколи, за да се скрие зад огромна пещ. Кени пристъпи встрани, за да се прицели.

— Какво поръчение си получил? — попита Ястребът. — Магьосниците не се замесват в делата на обикновените хора и определено не предлагат услугите си като асасини. Кой те е наел?

— Никой — отвърна непознатият. Бигс стоеше близо до Кени, готов да използва кинжала си, в случай че мургавият се хвърли в атака. — И не съм магьосник.

— Не на мене тия — каза Кени. — Ами всички тези номерца? Каква бе целта им?

Той отново пристъпи встрани. Всяка от крачките му бе бавна и внимателна. Възможно бе непознатият да е привел в готовност заклинание и, подобно на арбалетчика, само да изчаква удобна възможност да го запрати.

— Това е игра, веселба, миг веселие, време за смях.

— Да говорим по същество. Как се казваш? Назови цената си.

— Точно това ли са нещата, които те интересуват най-много? — каза непознатият и неочаквано пристъпи пред тях.

Болтът полетя. Бигс видя как Кени леко измества арбалета — очевидно очакваше онзи да отскочи. Но нищо такова не последва. Смуглият се остави да бъде прострелян. Стрелата се вряза точно под ключицата му. За момент той се сви, но в следващия миг отново се изправи спокойно. За ужас на Бигс.

— Нямам нито име, нито цена.

— Презареди! — кресна Бигс и пристъпи между двамата, повдигнал кинжал. Проблясъкът в очите на непознатия се превърна в огън, плъзнал по ръцете му.

Тъй като знаеше, че трябва да предостави време на другаря си, Бигс изруга и се хвърли в атака. Острието му полетя към врата на заклинателя. Но така и не го достигна. Запратеният насреща му огън изпепели дрехите му за миг. Заети да чувстват изгаряща болка, крайниците му отказаха да изпълнят предназначението си. Докато рухваше, Бигс извърна глава. Надяваше се, че Кени ще убие негодника, с което ще предостави поне малка утеха. Но умният страхливец отдавна бе избягал.

— Ти умря напразно.

Думите на непознатия долетяха сред разливаща се вълна мрак и бавно заглъхнаха с разпростирането им.

— Напразно…

Велиана крачеше начело на хората си. Макар кинжалите й да се намираха в ножниците, ръцете й неизменно оставаха близо до дръжките. Нещо в тази среща я тревожеше. Може би огромната сума, на която предстоеше да смени притежателя си.

От смъртта на Джеймс Берен нещата за Пепелявата гилдия не вървяха добре. Джеймс бе представлявал нещо много повече от водач — той бе символизирал стабилност сред времена на хаос и кръв. И бе умрял, опълчвайки се на Трен Фелхорн. В един по-благороден свят това би означавало нещо, но в техния то едва не бе причинило пълното унищожаване на гилдията.

— Бързо — прошепна тя. Намираха се на самата граница на печално малката си територия. Една засада бе последното нещо, от което се нуждаеха сега. Дори и да успееха да оттласнат евентуалните нападатели, забавянето щеше да се окаже достатъчно, за да развали сделката. Имаха уговорена среща със заможен и ексцентричен търговец от Ейнджълпорт. Той надали би останал да ги чака повече от няколко минути, преди да се паникьоса и побегне с все стоката си.

Ако хората, които Велиана бе изпратила предварително, му позволяха.

Уличките, през които напредваха крадците, бяха стеснени от разположените сергии. В тази част на града се намираха множество работилници за обработка на метал и кожи. Многобройните пещи бяха покрили улицата с тънък, но неизменен слой пепел.

Почти бяха стигнали. На един кръстопът с главната улица Велиана спря, за да се огледа за патрули. Такива нямаше. Небето бе безоблачно, по-ясно видимо заради студа, който рендосваше кожата й.

Велиана мразеше зимата. Този сезон я караше да бърза, караше я да отделя четири секунди за оглеждане, което би трябвало да продължи пет. Бе уверена, че денят на погребението й също ще се окаже зимен. Ако изобщо си направеха труда да я погребат.

— Пристигнахме — каза тя. Няколко бързи напътствия изпратиха двама от Пепелявите да заобиколят. Оставащите шестима последваха Велиана през главния вход. Тя изпрати един от тях, Приор, да влезе пръв — в случай че това се окаже капан. Задавеното му възклицание я накара да помисли, че действително се е оказало така. Жената веднага изтегли кинжалите си. Но вместо това крадецът я повика.

Велиана влезе на свой ред и се огледа.

Само един мъж ги чакаше. Той бе приседнал върху голям сандък, изглежда уговорената билка.

Непознатият се бе привел силно напред. Червената му роба бе покрита с пепел и кръв. Кожата му бе тъмна, макар и не колкото косата. Рамото му кървеше слабо. В едната си ръка държеше кинжал, а в другата стискаше парче сив плат. В нозете му бе захвърлен окървавен арбалетен болт.

В очите му, насочили се към тях, Велиана видя съчетание на ярост и безнадеждност, която я ужаси. Той бе красив, но не я привличаше. Не и след този поглед.

Около него лежаха овъглени тела.

— Какво става тук? — попита тя, удивена от гледката.

— Бяхте предадени — отвърна непознатият. — Един от вашата гилдия помогна за избиването на другарите си, за да могат останалите да подготвят засада.

— Кой? — каза Велиана.

Мъжът бавно поклати глава.

— Първо ще говоря аз. Ти ще зададеш въпросите си после. Искам да ме слушаш с наострени уши и отворен ум. Не зная кой е подготвил предателството, но той лежи сред мъртъвците в краката ми. Всички те са пепел, подходящ край за гилдията ви.

— Сега си помисли над видяното. Справих се с това, което седмина от вашите другари не успяха. Те умряха, предадени. Аз дойдох и убих предателите. Аз съм сам, жено. Запитай се каква полза бих могъл да донеса. Не мислиш ли, че струвам повече от седмина?

— Той лъже — каза Приор. — Сам е избил и нашите, и Ястребите!

Мъжът поклати глава, а раменете му се отпуснаха още повече.

Велиана изкрещя на Приор да спре, но викът й отекна със закъснение. Пепелявият хвърли кинжал към непознатия. Последният избегна полетялото оръжие, като леко наклони глава встрани. В същия момент той хвърли собствения си кинжал. Острието прониза дроба на Приор. Останалите Пепеляви се приготвиха да се нахвърлят върху мъжа, но предводителката им ги спря.

— Кой си ти? — попита тя. — Как се казваш?

За момент лицето му се промени. В очите изникна невероятна тъга.

Непознатият повдигна другата си ръка и позволи на сивото парче плат да се разгърне от пестника му.

— Истинското ми име е изгубено. То ми бе отнето от сила, на която не бих могъл да се опълча. Остана ми единствено названието, дадено ми от нея. Аз съм Смъртта, а това е моята маска.

С тези думи той се усмихна. Велиана реши, че все пак би могла да го намери за привлекателен.

— Ще започнеш от най-ниското ниво — каза му тя. — Няма да получаваш никакво специално отношение, никакви привилегии. Това приемливо ли е?

Мъжът кимна. В отговор на отсечено нареждане от страна на Велиана крадците се заеха да местят сандъка.

Смъртта отстъпи встрани и се зае да наблюдава апатично. От своя страна Велиана наблюдаваше него и дъвчеше устната си, докато обмисляше какво щеше да каже на Гарик, новия първомайстор на гилдията. Той определено нямаше да остане във възторг от новината за седмината изгубени, но пък поне бяха получили стоката. А що се отнася до Смъртта и маската му…

Тя пристъпи по-близо до него. Искаше да го разбере, да проумее мотивите му. Нищо чудно той да представляваше капан или бедствие. Ако това действително се окажеше така, цялата вина щеше да падне върху нея.

— Не ме предавай — прошепна му тя, докато останалите извличаха сандъка. — Не ме интересува за колко силен се мислиш. Изправяла съм се и срещу по-силни. Оцелявала съм и срещу по-добри. Ти се замеси доброволно, но ще си тръгнеш единствено като мъртвец. Разбра ли ме?

Непознатият привърза маската пред лицето си и намигна през дупките.

— Ще си тръгна единствено като ваш първомайстор.

Заради маската Велиана не можа да различи белезите на усмивка. В крайна сметка реши, че това е без значение.

— Ела с мен — каза тя. — Не се съмнявам, че ще породиш смут, затова смятам, че е най-добре да се срещнеш с Гарик веднага… Стига той да прояви достатъчно доверие към теб, за да те приеме.

Той се раздвижи по-бързо от възможното. Лявата му ръка се обви около кръста й. Десницата му сграбчи китката и я придърпа. Велиана дори не успя да изтегли кинжала си. Можа единствено да впери очи в неговите.

— Но ти прояви достатъчно смелост, за да се приближиш — каза той. Гласът му почти не се отличаваше от шепот. — И не трепваш дори и в ръцете ми. Ще запомня това. Как е твоето име, жено?

— Велиана.

Той я пусна. Тя го зашлеви, а странникът намести маската си.

— Заслужено. Води, Велиана. Искам да се срещна с първомайстора ви.

Тя изчака да се убеди, че билката е отнесена в приготвеното убежище, преди да поведе непознатия към Гарик. Многократно им се бе налагало да променят главната си квартира — обстоятелство, наложено от неспирната война с останалите гилдии. В последно време Пепелявите се бяха помирили с повечето от тях. Но гилдията на Ястребите все още не се отказваше в проявите си на враждебност. Ако не беше появата на този странник, обявил се за самата Смърт… Велиана осъзнаваше, че бе имало голяма вероятност по това време самата тя също да лежи мъртва.

Стига той да не представляваше част от капана.

Настоящото си укритие Пепелявите дължаха на една малка търговска гилдия, достатъчно зажадняла за пари, за да приема подкупите на Гарик. Това убежище не бе от най-скритите, но пък оставаше топло през зимните месеци, а и мебелировката бе сносна.

Велиана влезе през странична врата. След няколко стъпала тя спря пред вратата на мазето, обградена от две лампи. Пазачи нямаше, което накара Велиана да се намръщи. Несъмнено те бяха останали вътре. Гарик обичаше да разполага с телохранители по всяко време, дори и когато това не бе по-безопасно. Те трябваше да стоят отвън, за да могат да реагират веднага при нужда.

Но вратата бе заключена тъй или иначе. Велиана подбели очи и почука двукратно, сетне още веднъж. Разнесе се стържене на метал. В тесния отвор изникнаха чифт очи.

— Паролата — рече пазачът.

— Велиана. Отваряй проклетата врата.

Парола имаше, разбира се. И още две специални, целящи съобщаването на скрити заплахи. Но пък жената не беше в настроение. И знаеше, че крадецът от другата страна е прекалено страхлив, за да й откаже. Прозорчето отново се затвори, резетата започнаха да дрънчат. Събеседникът й, останал зад нея, се засмя.

— Професионализмът ви е удивителен — каза той. — Нямах големи очаквания, когато дойдох, но и малкото изглежда ще останат неизпълнени.

— Мълчи — нареди Велиана. — И остани тук. Първо трябва да съобщя на Гарик за теб.

Тя замълча и го погледна. Маската все така скриваше лицето му, но по някакъв неразбираем начин жената бе сигурна, че той се подсмихва насреща й.

— Впрочем как да те представя?

— Казах ти, нямам име.

— Това не е особено подходящо за представяне. Смърт ли да те наричам? Малко е пресилено, но съм чувала и по-лоши прякори.

— Това название е прекалено тежка мантия за моите рамене. Но хвърленото над мен проклятие не ми позволява да нося име. Имам само маската си. Може би именно така трябва да ме наричаш.

Вратата бе отворена и Велиана пристъпи вътре. От двете страни на прага изчакваха телохранители с извадени кинжали.

Многото фенери осветяваха помещението. В единия край се намираше голяма маса, отрупана с карти и документи. Под нея се съхраняваше сандъкът с гилдийния фонд. В другите ъгли бяха струпани одеяла, възглавници и нелегални източници на удоволствия. Сред скромния лукс седеше Гарик, оцъклен заради късата си лула. Неколцина други съгилдийници лежаха около него, замаяни дори в още по-голяма степен от дима и алкохола.

— Велиана! — Гарик се надигна. — Сделката протече ли според…

Той спря, защото гостът на Велиана също си проправи път вътре. Преди пазачите да са успели да реагират, мъжът вече стоеше край нея. Там той направи нисък поклон.

— Могъщи Гарик. Сенките треперят, когато спомена името ти — каза маскираният. Гневът на Велиана припламна. Но Гарик не забеляза очевидния сарказъм. Бе твърде зает да се тревожи от странните дрехи на изникналия и неочакваната му поява. Първомайсторът направи крачка назад и прокара ръка през кестенявата си коса. Жест, за който Велиана бе разбрала, че изразява нервност.

— Кой си ти? Приятел на Велиана?

— Това… Това е Мъртвешката маска — каза тя. — Той ни помогна тази нощ. Има вероятност да е спасил всички ни. Бяхме предадени, Гарик. Когато…

— Взехте ли стоката? — прекъсна я Гарик.

— Да — отвърна след миг мълчание Велиана.

— Хубаво — проточи предводителят и се отпусна обратно върху възглавниците, където изтегли кинжала си и започна да го премята в ръка. — Кажи сега за предателството. И за… Мъртвешката маска.

— Един от хората ти те предаде. Той уби останалите си съгилдийници и се зае да помага на Ястребите да устроят засада. Те възнамеряваха да унищожат останалите Пепеляви, с което да нанесат сериозен удар върху гилдията ви — каза маскираният. — А аз ги убих, за да покажа ценността си. Искам да се присъединя към Пепелта. Велиана ме прие.

Велиана понечи да се намеси, но се отказа. Вече беше безсмислено да спори. Освен това очите на Гарик пламтяха заради чутото. Той остави лулицата и внимателно докосна върха на кинжала си.

— И откъде знаеше за намерението на Ястребите да устроят засада? — попита той.

Мъртвешката маска се усмихна, но не каза нищо.

— Няма значение — продължи Гарик. — От думите ти разбирам, че предателят е мъртъв?

— Умря по особено мъчителен начин — отвърна маскираният.

— Отлично. В такъв случай най-настоятелен става въпросът с тъй пламенното желание на Ястребите да ни унищожат. Трябва да помисля над това.

— Да помислиш? — попита Велиана. — Трябва да нанесем ответен удар, и то бързо, преди те да са разбрали, че засадата им се е провалила. Не се съмнявам, че неколцина от техните все още обхождат улиците ни. Ако обозначим границите си с тяхната кръв, това определено ще изпрати силно послание.

— Няма да правим нищо подобно — заяви първомайсторът. Той трепна, когато по невнимание се убоде с върха на оръжието си, но не посегна да почисти острието, а остана загледан в стичащата се по него струйка. — Ще се справя с това по своя начин. Кадиш Вел не е истинска заплаха за нас.

— С цялото ми уважение — отбеляза Мъртвешката маска, — ако не бях аз, в този момент всички ваши преговарящи щяха да лежат с прерязани гърла.

В стаята настъпи пълна тишина. Излегналите се наоколо крадци видимо очакваха да се случи нещо.

— Нима? — бавно попита Гарик. Велиана се напрегна. Какво ли щеше да направи първомайсторът? — В такъв случай е добре, че разполагаме с теб. Патрик, заведи го горе и му дай плащ. Новият ни член не бива да се разхожда с неподходящи цветове.

Мъртвешката маска се поклони, смигна на Велиана и последва крадеца.

Гарик отново се изправи и погледна към останалите.

— Вън. Достатъчно от запасите ми изпушихте. Махайте се!

Крадците побързаха да се изнижат. Само Велиана не помръдна, задържана от безмълвната заповед на погледа му. Когато последният Пепеляв затвори вратата след себе си, Гарик се озова край нея и я сграбчи за врата.

— Да не си се побъркала?

Тя запази ритъма на дишането си спокоен. Сегашният натиск на пръстите му нямаше да остави белег, но ако силата се увеличеше…

— Аз бих могла да те запитам същото.

Гарик повдигна вежда. Вените в очите му пулсираха. Тя изтегли един от кинжалите си и го допря до китката му.

— Хайде, стисни по-силно — предизвика го тя.

Предводителят я пусна и отстъпи. От прободения по-рано пръст все още се стичаше кръв.

— Аз съм твой първомайстор — каза той. Сякаш това имаше някакъв смисъл.

— Бих могла да те заменя по всяко време.

— Но те никога не биха те последвали. — При втората си дума мъжът посочи към вратата. — Те са диваци. Свине. Решат ли, че единственото, което стои на пътя им към предводителството на гилдията, е една жена, те ще те съблекат и ще ти се изредят.

— Ще умрат още докато посягат да го сторят — заяви Велиана. Тя знаеше, че Гарик обича да се надценява, но до този момент не бе виждала подобна дързост у него. Нещо се бе променило и му бе дало самоувереност. Но какво?

— Някои наистина ще умрат — съгласи се Гарик. В жълтеещите от наркотика очи блесна пламъче. — Но останалите ще те спипат. Нужен съм ти, Вел. Те ме слушат. Имат ми доверие. Аз бях този, който след смъртта на Джеймс запази целостта на гилдията. Аз бях този, който не позволи на делата ни да погинат. Аз не позволявах на сандъчето ни с пари да се изпразни и на територията ни да се сведе до една нищожна уличка.

— Заслугата за всичко това е изцяло моя — изкрещя Велиана. Не се интересуваше дали останалите ще я чуят. — Аз си цапах ръцете с кръв. На мен се дължи онази стабилност, която ти тъй небрежно си приписваш.

— Но дали те знаят това? — попита Гарик и отново пристъпи към нея, усмихнат. Несъмнено наркотикът бе отговорен за дързостта му, реши тя. Нямаше какво друго.

Без да се опасява от кинжалите й, той бавно проследи очертанията на белега, разсичащ красивото й лице — от челото до брадичката. Дясното око бе изгубило удивителната си виолетова омая, за да се превърне в обгърната от клепачи червенина.

— Те не биха те последвали. Ти си осакатена красавица. Опасна си, което те почитат, но не биха проявили склонност да се покорят. Подчиняват ти се, защото моята власт се разпростира над теб. Също както беше с Джеймс. Аз се нуждая от теб, а ти се нуждаеш от мен в още по-голяма степен. Никога не забравяй това.

Велиана прехапа език и тласна обратно хилядите изникващи фантазийни вариации, базиращи се на убиването му. Тъй като кинжалите й разсякоха гърлото му само във въображението й, Гарик се върна на възглавницата си, взе лулата и се зае да я тъпче наново.

— Не ме е грижа колко е силен онзи изрод с маската — рече той. — Най-късно утре вечер го искам мъртъв. Методът оставям на теб. Повече от видно е, че той работи за някого и ще ни донесе неприятности. Прережи му гърлото, преди да е изпълнил онова, за което е дошъл. Мъртвешката маска. Ама че глупаво име.

— Щом казваш. — Велиана кимна. — Сега ще се оттегля в стаята си. Вярвам, че ще отдадеш подобаващо внимание на проблема с Ястребите?

Гарик съпроводи с усмивка оттеглянето й.

— Мила Велиана, между всички ни има хиляди обещания и лъжи. Ти не знаеш дори половината от тях. Довери ми се, всичко ще бъде наред.

Тя не го удостои с отговор.