Танц с остриета

Глава двадесет и втора

Видът на замъка Фелууд бе донесъл облекчение на Матю, но то трая само докато видя войника, носещ герба на лорд Хардфилд. Въпросният стоеше встрани от останалите постови. Страховете на фермера се потвърждаваха. Първо бе видял онези петимата да препускат по пътя. А сега и този войник, който наблюдаваше пристигащите и заминаващите в замъка на лорд Гандрем.

— Какво ще правим? — попита Тристан. Матю рязко бе обърнал коня и бе поел обратно с надеждата, че войникът не ги е забелязал. Заради разстоянието това изглеждаше напълно възможно.

— Не зная — отвърна фермерът.

В действителност той отлично можеше да си представи какво би станало, ако се опитаха да преминат. Войникът щеше да ги посече, преди да са достигнали Джон Гандрем. Каквито и наказания да го очакваха — ако такива изобщо последваха — щяха да бъдат за предпочитане пред разкриването на истината за заговора.

Макар че кой би повярвал, че това мърляво едноръко хлапе е син на лейди Алиса Гемкрофт?

— Ще продължим ли към Велдарен?

— Млъкни, момче, не зная!

Матю помълча, за да се успокои, а после додаде:

— Не съм сигурен, че можем. Нямаме достатъчно храна, а и с водата може да изникнат проблеми. Трябва да отида да купя провизии, но това би означавало да те оставя сам за малко. На мен те няма да обърнат внимание. Освен това не зная на чия страна е Гандрем.

— Джон винаги се отнасяше мило с мен — каза Тристан. — Останах при него цяла година. Ами ако… ако успея да ни вкарам вътре? Той ще ни защити ли?

Фермерът го стрелна с поглед.

— Как възнамеряваш да ни вкараш вътре?

— Не зная. Мога да тичам много бързо. Дори Артър казваше така.

Матю прехапа устна. Войникът беше само един, определено опитен, но пак си оставаше сам. Той докосна меча си. Ако успееше да издържи за малко, само колкото…

Погледът му се спря върху почти празния чувал с храна.

— Имам идея. Но ще трябва да тичаш страшно бързо. Като вихър. Животът ми ще зависи от твоите крачка.

Ингъл тихо наруга студа и започна да удря крака, за да се сгрее. Тъй като и това не помогна, той издърпа одеяло от дисагите си и го уви около раменете си. До него конят му удари земята с копито.

— Одеялото няма да стигне и за двама ни. Но обещавам, че щом пипнем хлапето, ще те заведа някъде на топло.

Той и конят му изчакваха на около стотина крачки отвъд входа на замъка, близо до разклонението на главния път. Дърветата в непосредствена близост до крепостта бяха изсечени, но околните гори пак предоставяха възможност за заобикаляне. Само че подобна маневра рискуваше да довлече стрела в гърба. Така че фермерът щеше да изникне по пътя.

Онази кучка бе казала, че съпругът й потеглил на път веднага след като убил Герт и Бен. Но глупакът нямаше как да знае колцина го търсят или че вече е бил изпреварен. Ингъл очакваше той да пристигне в галоп, сложил момчето да седи зад себе си, решил, че вече се намира в безопасност. Войникът вече бе измислил как да се оправдае пред стражите на замъка.

— Този приличаше на бясно куче — щеше да каже той. — Започна да реве насреща ми да съм му дадял пари.

Никой нямаше да го укори за убийството на двама глупави крадци. А дори и да му подиреха сметка за стореното, нищо сериозно нямаше да се случи. Джон Гандрем не би притеснявал Артър, не и за нещо тъй дребно като един фермер и сополивото му хлапе.

Стиснал одеялото, той забеляза приближаващ се пътник. Въпросният водеше коня си за поводите, а върху седлото беше метнат голям чувал.

Ингъл повдигна вежда. Нямаше момче, но пък какво можеше да носи за продан посред късна зима?

— Стой — каза войникът, метна одеялото към коня си и опря ръка върху дръжката на меча. — Странно време за пътуване си избрал.

— Прасетата не подбират кога да умират — отвърна мъжът. — Дойдох да видя дали негова светлост не би искал печено прасе за вечеря.

Ингъл не можеше да се похвали като особено умен, но не можеше и да се отърве от впечатлението, че пътникът го занася.

— Дай да го видя — рече той. Мъжът продължи да крачи, което принуди Ингъл да скочи пред него. Пътникът пак не забави ход. Войникът бе принуден да направи няколко крачки назад и да изтегли меча си. — Покажи ми какво има в чувала. Мисля, че това не е прасе.

— Щом настояваш. — Със сумтене онзи свали чувала и го отпусна на земята. — Малко е прасенцето, може би ще стигне за Джон и неколцина от най-близките му…

Докато говореше, ръцете му тромаво развързваха възела. В мига, в който въжето бе освободено, чувалът се раздвижи. От него изскочи момче, несъмнено търсеният Натаниел. Момчето се промуши под краката на коня и се затича към замъка.

Ингъл изпсува и се обърна да го последва. Матю скочи пред него. Той държеше стар меч, наскоро почистван, но пак некачествен. Въпреки това той го стискаше с решителност, полагаща се на някакво свято оръжие.

— Изчезни, селяндурино! — кресна Ингъл и замахна с меча си с надеждата да изтласка неопитния си противник. Онзи реагира с тромаво движение, което все пак успя да спре вражеското острие и да го блъсне. Но вместо да се възползва от предимството си, Матю се отдръпна. Зад него пикльото ревеше с цяло гърло:

— Той ще убие баща ми, той ще убие баща ми, ще го убие!

И още как, сополивко, помисли си войникът.

Ингъл направи лъжливо движение и се подсмихна на лекотата, с която фермерът се подведе. Истинският удар разсече ръката на Матю и го накара да извика от болка. Войникът веднага замахна отново, този път към стомаха му. Мъжът подложи острие точно навреме. Отекна звън, но нещо в него не прозвуча особено чисто. Едно от оръжията не реагираше правилно. И това не беше мечът на Ингъл.

По ръката на фермера се стичаше кръв. Лакътят му трепереше.

— Трябваше да го предадеш — каза Ингъл. Погледите им се срещнаха за момент. В очите на Матю личеше, че и той мисли същото. Войниците от замъка вече се приближаваха, за да пресрещнат тичащото с викове момче.

В гърлото на Ингъл започна да набъбва страх. Дори и ако останеше жив, как ли щеше да го накаже Орик за тази издънка? Поне можеше да убие глупака, който му бе създал толкова проблеми.

Той замахна. Върхът на меча му потъна сред ребрата на фермера преди онзи да е успял да се защити. Едновременно с това Ингъл пристъпи напред, стовари удар върху вражеското оръжие и отново замахна към незащитената плът. Матю отстъпи назад, но прекалено бавно — той беше фермер, а не боец.

Острието на Ингъл посече ключицата му. В далечината Натаниел изпищя. Матю се задави и изтърва оръжието си. Устните му започнаха да треперят. Войникът го изрита в гърдите и освободи острие. Тялото рухна на земята и остана да лежи неподвижно.

— Упорит боклук — промърмори Ингъл и обърса меч от панталона му.

— Хвърли оръжието! — наредиха двамата постови от замъка. Те бяха извадили мечове, затова Ингъл послушно изпълни нареждането. И се усмихна към Натаниел, който трепереше зад войниците, насълзен.

— Какво означава това? — попита единият, докато вдигаше захвърления меч. Другият бе притиснал върха на своето оръжие към гърба на Ингъл. Ръка откачи кинжала от колана му и също го захвърли на земята.

— Орик може да обясни по-добре от мен, но щом питаш… — Ингъл посочи към тялото. — Този е похитител. Зная, защото го търсихме къде ли не. А това момче… — За момент той погледна към хлапето и се усмихна, доволен от лъжата, която бе започнал да изгражда. — Това е Натаниел Гемкрофт. Жив, както се надявахме.

Детето бе пребледняло.

— Не бях отвлечен — настоя Натаниел. — Не бях. Той ми помагаше, а вие оставихте да го убият. Защо?

От очите и носа му бяха започнали да се стичат струйки. Първият войник го хвана за ръка. Другият сграбчи Ингъл над лакътя и грубо го поведе към замъка.

— Лорд Гандрем ще реши това — каза вторият. — Мълчи и отговаряй само когато те питат, разбра ли?

— Иска ли питане — отвърна Ингъл. — А ти не ме стискай толкова. Много скоро ще ме приветстваш като герой.

Четиримата влязоха в замъка и последваха изумрудения килим, отвеждащ към залата за посещения. Юри и Орик вече бяха там, потънали в разговор с Джон Гандрем. При влизането на войниците лордът сепнато се раздвижи в трона си, разпознал момчето.

— Натаниел? — промълви той.

Погледът на Орик бе готов да изпепели Ингъл. Войникът побърза да изложи версията си и тук, за да покаже посоката на лъжите и пред командира си.

— Току-що го спасих от похитителя му — самодоволно каза той. Бронирана ръка го перна по тила. За момент пред очите му изникна пейзаж с жълти звезди и мораво небе.

— Никой не те е питал — каза стоящият зад него войник.

— Поднасям извинения — промърмори Ингъл.

Натаниел притича в ръцете на лорда и отново се разрида. Джон го галеше по гърба и шепнеше с успокояващ глас. А очите му непрекъснато се извръщаха към липсващата ръка.

— Милорд — поде единият от пазачите, — този мъж нападна пътник, придружаван от момчето, и го уби преди да успеем да се намесим. Доведохме ви и двамата.

— Ти ми каза, че търсите някакъв човек — каза лорд Гандрем, обърнат към Орик. — Но бях останал с впечатлението, че става дума за някакъв крадец.

— Именно. Той бе откраднал Натаниел — каза Орик. Ингъл просия. Началникът му щеше да използва неговата лъжа. — Но не очаквахме, че ще го намерим тук. Може би бе дошъл да поиска откуп?

Натаниел бе започнал да клати глава. Ингъл го наблюдаваше внимателно. Думите на едно невръстно момче надали щяха да имат тежест срещу казаното от неколцина мъже, но пък човек никога не знаеше. Да можеше да продължи да циври и да си затваря човчицата…

— Получих вести за погребението на Натаниел — продължи Гандрем. — Макар и със закъснение. Разбрах, че самият ти си занесъл тялото, Орик.

Въпросният навлажни устни.

— Едва впоследствие заподозряхме, че тялото не е на Натаниел. Разбирате ли, то беше изгоряло до неузнаваемост. По-късно сметнахме, че това е номер на похитителя, целящ да му осигури спокойствие, затова подновихме диренето си. Тъй като разполагахме единствено с подозренията си, предпочетохме да работим сред пълна дискретност. Не искахме да даваме на лейди Гемкрофт лъжливи надежди.

— Той лъже — каза Натаниел. — Не го слушайте, той лъже! Мъжът беше мой приятел, а онзи го уби! Мъжът ми помагаше!

Орик продължи с по-тих глас, съответстващ за засягането на деликатна тема.

— Някои от похитителите са коварно безскрупулни и разполагат с методи да придобият привързаността на жертвите си. Момчето се нуждае от почивка. Определено преживяното му е дошло в повече.

— Докато тичаше към нас, то крещеше, че убиват баща му — обади се един от пазачите.

Джон кимна. През цялото време той държеше Натаниел близо до себе си.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Гандрем.

— Те ми казаха, че ръката ми се е разболяла и трябвало да я отрежат.

— Кои са тези те?

Ингъл се опули. Това вече щеше да се окаже по-трудно за обясняване. Може би ако хвърлеха вината върху съпругата…

— Тя е обикновена лъжкиня — каза Ингъл, без да обръща внимание на острия поглед на Орик. — Сигурно е отрязала ръката, за да го измъчва.

Лицето на лорд Гандрем се навъси.

— Тя?

Ингъл понечи да отвърне, но замълча. Не знаеше какво да каже.

— Исках да…

— Открихме жена, която твърдеше, че Натаниел се намира при съпруга й — каза Орик. Той правеше всичко по силите си, за да заглади ситуацията, но бе видно, че се е заел с непосилна задача. Очите на лорда се бяха присвили и му придаваха вид на готвеща се да атакува змия. — Така знаехме къде да го търсим.

Гандрем потупа детето по главата и се приведе към него, за да прошепне нещо, което Ингъл не чу. Натаниел му отвърна по същия начин.

Джон се отпусна в стола си.

— Отведете ги — обърна се той към войниците си.

— Почакайте, правите грешка!

Ръцете на Ингъл се оказаха сграбчени и болезнено извити назад. Само за миг залата се бе изпълнила с войници.

В първия миг Орик посегна към меча си, но се отказа, разубеден от численото превъзходство. Един от войниците стовари брониран юмрук в лицето му, за да изрази презрение към необмисления му жест.

— Аз не бях там! — изкрещя извличаният Ингъл. Това само влоши нещата. — Орик беше, той видя всичко, аз само изпълнявах заповеди.

— Върнете този! — ревна Джон Гандрем и се надигна от престола си.

Двама от войниците му довлякоха Ингъл обратно и го тласнаха на колене. Юмрук го сграбчи за косата и го принуди да сведе глава почтително.

— Искам да гледаш внимателно — обърна се лордът към Натаниел. — Заслужил си го. С една ръка ти предстои труден живот. Не бива да го живееш с мисълта, че виновните не са получили заслуженото. Така се отнасяме с отрепките, които посмеят да повдигнат ръка срещу нас.

— Не — изхленчи Ингъл. Главата му отново бе блъсната, този път назад. Лорд Джон Гандрем държеше красив меч, чийто ръб бе притиснал до гърлото му.

— Навийте килима — обърна се благородникът към слугите си. — Не искам да го изцапам.

Ингъл се бе вцепенил от страх.

— Моля ви. Не съм направил нищо. Наистина не съм. Аз само…

Стражниците го вдигнаха между себе си. Когато отново го спуснаха, краката му докоснаха хладен камък.

— Ти уби добър човек — каза Джон.

— Кой казва, че е бил добър?

— Натаниел. На неговата дума вярвам повече.

Мечът полетя. Войникът почувства болка, но не успя да изрази желания крясък. На негово място се разнесе единствено жалко хъхрене. Вледеняващата слабост искаше да го повали на земята, но пазачите не му позволиха да се свлече. Той бе принуден да изчаква мрака, загледан в Джон и Натаниел. В очите и на двамата отсъстваше милост.

Мик бе изтеглил късата клечка, означаваща, че нему ще се падне да се погрижи за безпризорните коне. Едното животно бе останало да стои на пътя, но другото се бе запиляло някъде. Сред ръмженето си той се надяваше, че няма да му се наложи да дири дълго. Трябваше да прибере и двата коня, да открие кому принадлежат, а вероятно и да се нагърби с изпращането им. Досадна и скучна работа. Освен това оставаше и тялото. Принадлежностите му трябваше да бъдат отделени, а самото то — погребано.

Решавайки, че конете ще почакат, Мик приклекна край тялото и бързо се огледа, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Действително беше така, затова той започна да пребърква джобовете на мъртвеца. Разбира се, не всички вещи трябваше да бъдат докладвани. Все пак и нему се полагаше нещичко за усилията…

Тялото простена, при което Мик седна от изненада и едва не поръждави бронята си. За миг той остана вторачен, а после допря ръка до гърдите на мъжа и се заслуша. Долови слаб пулс и тихия съсък на дишане.

— Ама че си упорит — промърмори войникът. Още не можеше да повярва.

Той скочи на крака и се затича към замъка, крещейки за целител.