Танц с остриета

Глава единадесета

Евелин изми ръце в купата и ги обърса. Сетне с омерзение захвърли окървавената касапска престилка. Матю стоеше до нея и гледаше към детето.

— Ще оживее ли?

— Така мисля — каза тя. — Заших го достатъчно бързо. Момчето на Кендър изгуби повече кръв, докато му зашия главата, а пак оцеля.

— Но то беше по-голямо — отбеляза съпругът.

Евелин кимна, но не каза нищо. Двамата мълчаливо се загледаха в спящото момче. Кожата му бе пребледняла и лъщеше от пот. Жената се надяваше, че това е признак за отминаването на треската, но може би беше следствие от ампутацията. Болката караше телата да изпитват странни неща. Не й се искаше да мисли какво е почувствало детето, когато първите зъбци на триона се бяха врязвали в рамото му. Може би не беше усетило почти нищо благодарение на треската.

— Чувствам се странно да не зная името му — каза фермерът.

— Бихме могли да му дадем сами.

— Няма смисъл. Ако се събуди, ще ни каже сам.

— Когато се събуди.

Матю я погледна и кимна. Напразно беше да се надява на истинско извинение от негова страна.

— Да. Когато се събуди. Аз ще почистя.

Отрязаната ръка лежеше на пода, омотана в парцали. Матю я взе и я изнесе навън. Макар да не бе казал на съпругата си, тя знаеше, че на свинете предстои да получат интересна добавка към менюто си. Бяха накарали децата да излязат от къщата по време на операцията. Тревър, най-големият син, бе настоял да остане. Той бе почти на четиринадесет и би трябвало да понесе гледката, но въпреки това не му бе разрешено. Самата Евелин не можеше да си позволи разсейване от допълнително присъствие.

— Струва ми се, че трябва да му измислим някакво име — каза тя, когато Матю се върна. — И той, и Хаерн бяха ранени. Несъмнено са се криели от някого. Не бих искала някой от нас да изтърси истинското му име, преди да сме го изпратили у дома.

— Може би си права. Измисли ли нещо?

— Винаги съм искала да имам момче с хубаво име. Какво ще кажеш за Тристан?

— Прекалено е натруфено. Никой няма да ни повярва, когато го представяме за свое дете. Какво ще кажеш за Джон?

Тя се навъси.

— Той ще остане с това име най-много седмица или две, а ти искаш нещо толкова обикновено?

Мъжът я погледна.

— Баща ми се казваше Джон.

— Баща ти беше много обикновен човек.

Той пристъпи към нея, сграбчи я за китките и със смях я притисна към себе си. Евелин също се усмихна и го прегърна.

— Как се чувстваш? Добре ли си? — попита той.

— Просто кръв и мъртво месо. Поне той беше изпаднал в безсъзнание.

— Сега сме само двамата. Бихме могли да разтворим шевовете и впоследствие да кажем, че той е умрял от кръвозагуба. Това ще бъде истината…

Съпругата се отдръпна.

— Дадохме дума. — Тонът й твърдеше, че тези думи трябва да обясняват всичко. — Нямам представа какво става, но зная, че всеки, който преследва толкова малко момче, не е добър човек. Непознатият ни плати цяло състояние, за да се грижим за него. Бихме могли да закупим земя от Потърови. Онези ниви, които те дори не знаят как да разорат. Бихме могли да си наемем допълнителна работна ръка. Това ще означава още месо за следващата зима, още дърва… Няма да допусна животът ни да се подобри с кръвта на едно мъртво дете. Очаквам същото и от теб.

Той се изчерви, понечи да каже нещо, но отново замълча.

— Така е — рече накрая Матю. — И без това е трудно да научим децата да казват истината. Не бива да започваме да лъжем и ние самите. Но ме е страх, Евелин. Ние сме обикновени фермери. Не ми е приятно да търгувам дори с Тинхам, да не говорим за Велдарен, където са истинските престъпници. Който и да преследва това момче…

— Тристан.

Той се засмя.

— Хубаво. Който и да преследва Тристан, вероятно разполага с пари, войници… Кой ще се грижи за Деби, Ана или малкия Мартин, ако нещо се случи с нас? Или ако, пази боже, нещо се случи с тях?

Тя се изправи на пръсти и целуна устните му.

— Престани да се притесняваш. Ще се тревожим за проблемите, когато те изникнат пред нас. Ашур ще ни пази. Сега да оставим Тристан да почива.

— Тристан — промърмори Матю и отметна завесата след себе си. — Наистина ли си искала да наречеш едно от децата ни Тристан?

Новоназованият Тристан я събуди няколко часа по-късно, в дълбоката нощ. Потискаща паниката си, Евелин запали свещ и отиде да го нагледа. Момчето стенеше, а крайниците му често потрепваха. Тя докосна челото му. То пламтеше.

— Напълни ваната с вода — обърна се тя към Тревър. — Размеси я и със сняг. Когато стане непоносимо студена на допир, значи е готова.

Тревър кимна и се зае да навлича палто и ботуши. Докато се обличаше, често поглеждаше към Тристан.

Семейство Пенсфилд разполагаха с малка вана в дома си (която дъртата съседка Лиза бе обявила за същински лукс). Приготвянето й щеше да отнеме време, защото се налагаше да бъде пълнена с пренасяни кофи. През това време Евелин отви детето и се зае да го разсъблича.

— Той ще се оправи ли? — попита Ана, надникнала през завесата. Тя бе на дванадесет, достатъчно голяма, за да помага на майка си в целението.

— Върви да събудиш баща си — отвърна Евелин, подминала въпроса. — И се погрижи малките да останат по леглата. Сигурно вече са се уплашили достатъчно.

Главата на Ана кимна и изчезна. А Евелин взе Тристан на ръце. Сякаш бе обгърнала пламтящ дънер. Тя го пренесе във всекидневната, където Матю вече се обличаше.

— Тревър каза, че си заръчала ваната. Толкова ли се е влошила треската?

Тя кимна.

— Казах ти, че не му даваш достатъчно течности — продължи фермерът. — Няма как да се изпоти, ако не е пил достатъчно.

— Сега не е моментът.

Евелин забеляза, че по-малките деца я гледат, затова побърза да им обърне гръб и се отправи към ваната. В нея бе излята само една кофа, колкото да покрие дъното. Въпреки това тя остави момчето вътре и го задържа, когато то започна да се мята.

— Ана! — извика жената. Дъщеря й бързо се отзова. — Помогни ми да го задържа. Треперенето тепърва ще се влошава. Не се притеснявай за студа. В това състояние той няма да му навреди.

Евелин се отмести към коленете на момчето, за да й направи място. За Ана остана ръката.

На прага изникна Тревър, понесъл нова кофа с вода. Той спря, объркан.

— Просто я излей върху него — подкани го Евелин, налагайки си да прояви търпение. — Това е вода.

Юношата се поколеба, но погледът на майка му го изтръгна от нерешителността. И той изля цялата кофа вътре — вода, току-що изтеглена от кладенеца. Стенанията на Тристан се превърнаха във вой. Тревър побърза да се отправи обратно навън. Евелин трябваше да вложи още от тежестта си, защото детето бе започнало да се мята още по-силно.

— Започни да се молиш — прошепна майка й. — Ще се почувстваш по-добре. И в никакъв случай не изпускай ръката.

Матю се появи с по-голямата кофа, която изля край краката на момчето. Сега водата във ваната стигаше до половината на тялото му. Евелин му каза, че още една кофа ще се окаже достатъчна.

— А да слагам ли сняг и в нея? — попита фермерът.

— Да. Водата във ваната много скоро ще започне да се стопля.

Когато Матю и Тревър се върнаха, Евелин остави последната кофа край себе си, за да я използва по-късно. Тристан все още се гърчеше. Когато имаше сила, започваше да плаче, а през останалото време стенеше. След двадесетина минути жената изля новата кофа полуразтопен сняг, с което поднови гърчовете му. След още десет минути тя извади детето, уви го в голяма кърпа и го отнесе обратно в леглото. След нея изникна Матю, понесъл чашка мляко и тънка фуния в другата си ръка. Последната бе достатъчно добре позната на Евелин — използваха я, за да дават подсилващи лекарства на животните си.

— Той трябва да пие — каза фермерът. — Задръж устата му отворена и не му позволявай да мърда. Нямам намерение да го задавя.

След като млякото бе изпито, двамата увиха момчето и зачакаха.

— Върви да си лягаш — каза тя на съпруга си. — На сутринта те чака работа, която не бива да подхващаш недоспал. Накарай и децата да си легнат. Аз ще остана да бдя.

Матю стисна рамото й и излезе. А Евелин внимателно погали челото на Тристан. Детето приличаше на удавено плъхче, но треската най-сетне го бе оставила и то спеше спокойно. В млякото жената бе примесила билки, за които се надяваше, че ще отстранят температурата напълно. Бърз поглед към шевовете показа, че няма инфекции. И слава на Ашур. При евентуално възпаление Евелин би останала безсилна, защото вече не би имало какво да отреже. Освен главата на детето, за да му спести мъките.

Коленичила край леглото, тя оставаше да чака. Малко преди разсъмване треската му отмина окончателно. За пръв път, откакто Хаерн го бе довел тук, момчето отвори очи.

— Жаден съм — дрезгаво промълви то.

Евелин се усмихна и стисна ръката му.

— Сега ще ти донеса прясно мляко.

Дванадесет наемника придружаваха носилката на Алиса. Всеки, проявил непредпазливостта да се приближи, получаваше удар с плоската страна на меча. Те се придържаха към главните улици, където присъствието на крадците бе най-слабо и войниците бяха разположени най-нагъсто. Домът й се намираше на значително разстояние от новия дом на Леон Кънингтън, но тя смяташе, че важността на темата, която предстоеше да обсъждат, оправдава личното присъствие. Жената се обви по-плътно в лисичето си палто и зачака.

Когато пристигнаха, Алиса слезе и се огледа. По-рано беше идвала само веднъж, непосредствено преди завършването на строежа. Леон бе строил новия си дом с оглед на сигурността. Огромна каменна ограда го обгръщаше, съвършено гладка, за да не позволява изкатерване. В двора нямаше дървета, чиито сенки да осигуряват прикритие. Пред вратата стояха четирима пазачи в украсени брони, стискащи алебарди. Самата постройка се издигаше далеч зад тях. Стените й бяха тъмночервени, а покривът имаше остър наклон. Леон Кънингтън представляваше топка тлъстина, но домът му излъчваше точно обратното впечатление — острота и издълженост.

— Приветствам ви, лейди Гемкрофт — каза един от пазачите. — Ще ви помоля да изчакате, докато дойде ескортът. Не се отделяйте от пътеката, защото и една крачка встрани може да се окаже смъртоносна.

Алиса можеше да си представи смръщването на Бертрам, с което той би посрещнал тези думи. Самата тя разбираше предпазливостта на Леон. Може би се престараваше, но пък предишният му дом бе изгорял.

Десет войници излязоха от вратата на дома и под строй се отправиха към портата, която отключиха и направиха на Алиса знак да влезе.

— Хората ви трябва да останат отвън — каза водачът на войниците, когато наемниците на Алиса понечиха да я последват.

Жената му хвърли поглед, който загатваше, че би искала да узнае подобно нещо не в последния момент, но прие. Ако имаше място, с изключение на собствения си дом, където се чувстваше в безопасност, то това бе домът на Леон Кънингтън. Само безумен убиец би рискувал да се изправи срещу невъзможно гладките стени, войниците и множеството магически капани, криещи се под тревата.

Ботушите на войниците потракваха приятно по скъпия камък. Леон изчакваше отвъд прага на дома си, усмихнат широко. Всичко у него бе с едър мащаб: лицето, очите и най-вече благоутробието. Прегръщането с него напомняше на допир до огромна бухтичка, обвита в коприна. Само мустакът му бе тънък.

— Моите съболезнования — каза той, докато я пускаше. — Убеден съм, че той щеше да стане прекрасен младеж. Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, само кажи.

— Благодаря ти — отвърна Алиса и се постара да се усмихне. И да забрави острите погледи, които той бе хвърлял на Натаниел, по-подходящи за хлебарка. — Бертрам е зает с подготовката на погребението, затова предпочетох да го оставя.

— Разбирам. И без това ще ти се отрази добре да оставиш за малко онова потискащо имение. Спомням си, че там винаги бе ужасно прашно.

Нова усмивка. Неотдавна предишната икономка бе умряла от задавяне. Алергичният Леон, неведнъж критикувал прахта на бащиния й дом, би одобрил това.

— Някакви новини от Лори? — попита тя. Домакинът я бе повел към — разбира се — трапезарията.

— След последното ни събиране той категорично отказва да идва във Велдарен. — Кънингтън хвана ръката й. — Мисля, че смъртта на баща ти го е уплашила значително. Подобна страхливост е неподобаваща за член на Трифектата, но какво да се прави?

— Нима човек, който живее зад крепостни стени и сред цяла армия наемници, би могъл да оспорва храбростта на другите? — рече тя. Не успя да се сдържи.

Но Леон не се обиди, а дори й намигна.

— Смелостта е едно, а глупостта — друго. Аз няма да умра удушен с гарота, докато спя. Лори също, ако взема подходящи предпазни мерки.

— Може би оставането в Ейнджълпорт е неговата предпазна мярка.

Леон Кънингтън се засмя.

— Може би. И все пак това е малко пресилено от негова страна.

Двамата се настаниха край огромна трапеза, способна да приюти над осемдесет гуляещи.

Слугите започнаха да поднасят различни сладкиши за избор. Никак не й се ядеше, но тъй като ставаше ясно, че Леон няма да прекрати парада, докато тя не посочи нещо, Алиса си избра малка торта с ягоди. Първата гребната лъжичка събуди у нея една в последно време затихнала част, която й напомни, че има моменти, в които трябва да се грижи и за собствените си нужди. Кога ли за последно се бе хранила? Чувстваше се ужасно уморена. Умът й бе обгърнат от мъгла.

Сладкишът бе погълнат за поразително време. Зает със собствените си лакомства, Леон се усмихна покровителствено, сякаш подозирал и разбирал недояждането й.

— Домът ми е на твое разположение, ако пожелаеш да пренощуваш — каза стопанинът и отпи от сребърния си бокал (след като един от слугите бе опитал виното преди това, разбира се). — Само кажи. Ще предам на хората ти да не те чакат.

— Благодаря, но предпочитам да се върна. А и погребението е утре. Трябва да се уверя, че Бертрам е уредил всичко.

— Къде ще го проведете?

Тя отпи от виното. То бе силно и Алиса отмести чашата си. След дългия глад не биваше да пие.

— В дома ми. Ще погребем Натаниел в градината зад къщата.

— Разбирам.

След като се колеба няколко мига, Алиса повика една от слугините и си заръча нов десерт. Жената се поклони и след миг се върна, понесла друга торта, този път с боровинки. Колко ли плащаше Леон, за да поддържа запас от пресни плодове през зимата? Може би разполагаше с някаква тайна, позволяваща съхраняването им? По-натам непременно трябваше да го попита.

Едновременно с преполовяването на новата торта Алиса прецени, че повече не може да отлага темата, заради която бе дошла.

— Има и друга причина, поради която съм тук — рече тя и отмести чинията си. — Скоро възнамерявам да предприема нещо, за което ще ми е нужно съдействието ти.

— Нима? — многозначително отвърна Кънингтън. По повдигнатата му вежда и постановката на устните личеше, че той бе отгатнал навлизането в неприятна за него тема. Леон я разчиташе безпогрешно. Определено Алиса трябваше да поработи над това. Тя се чувстваше като измамница, недостойно заела мястото на баща си. Нищо чудно, че Бертрам непрекъснато грачеше насреща й да гостува по-често и да урежда приеми. Социалните й умения не притежаваха нужния финес.

— Вече десет години търпим тази нелепица с гилдиите на крадците — поде тя. — Някога смятах, че баща ми е неумел, но сега сама получих възможност да видя колко е трудно да открием тези плъхове. И това не е най-лошото. Смятах, че бихме могли да постигнем известно споразумение. Винаги ще има такива, които крадат от нас, но и двете страни не бива да се страхуват от смърт. В крайна сметка те се хранят благодарение на нашата търговия. Ако тя секне, те ще останат като пиявици в обезкървен труп. Но това няма да се случи. Макар издърпването им да се окаже болезнено, ние трябва да ги откъснем. Синът ми умря, защото ние бяхме станали прекалено мекушави. Преструвахме се, че те най-накрая ще се успокоят и ще ни оставят на мира. Но вече не.

— Потс ми казваше, че си започнала да наемаш всички наемници, годни да въртят меч?

— Да.

Леон въздъхна и неочаквано избута собствената си чиния.

— Ти си просто глупаво момиче, пленено от обстоятелствата, затова ще се постарая да ти спестя раздразнението. Няма да успееш да ги намериш, Алиса. Няма как да спечелиш. Със същия успех би могла да се опиташ да изловиш всички бълхи от южната част на Велдарен. Половината от онези, на които плащаш, ще си седят по цял ден в пивниците, а вечерта ще твърдят, че са убили по неколцина крадци. Ти откъде ще знаеш? Как ще следиш делата им? Всеки просяк, край когото си минала на път за насам, може да е бил Змия, Паяк или Пепеляв. Ти си хвърляш парите в канавката. Убитите при опит да се промъкнат в дома ми са много повече от онези, които съм убил с умишлено дирене.

Алиса почувства как вратът й почервенява, но въпреки това продължи, без да обръща внимание на арогантността му.

— Те искат да си мислим именно така. Но това не е вярно. Те се преструват на несъкрушими, но организираността им не е такава. Лоялността им не е непоклатима. Те ни заплашват с отрова и тел и са успели да убедят града, че те са страшните и жестоките. Ние сами сме си виновни, задето сме повярвали в това.

Лицето на Кънингтън придоби предпазливо изражение. Явно той осъзнаваше, че първата му преценка за нея не е била правилна.

— И какво точно планираш? — попита той.

— Ще претърсим всяка сграда. Ще претърсим всяка пукнатина в стената. Разполагам с мнозина, опитни в разпитите, а хората, които сме наели, са още по-добри. Ще открием къде се крият крадците. Имаме насреща си хора без гордост и чест. Те ще ни посочват скривалищата едно подир друго. Всички първомайстори ще рухнат, последвани от заместниците си. Цветът на плащовете им няма да има значение.

Леон изглеждаше готов да избухне.

— Да не си си изгубила ума? Конфликтът не е достигал подобно ниво нито веднъж, нито дори в нощта на последното ни събиране. Гилдиите стават самодоволни, Алиса. Ти заявяваш, че искаш да сложиш край на войната, но тя вече е приключила. Да, понякога пазачите ми умират, но те отвеждат със себе си двойно повече крадци. Велдарен започва да приема това, да привиква с предпазливостта и смъртта. А какво възнамеряваш да направиш ти? Да прахосаш цялото си богатство, за да мушнеш главня в гнездо на оси. Това ще докара гибелта на всички ни. И всичко това само заради смъртта на… на някакво си копеле?

Тя се изправи и запрати остатъка от сладкиша си в лицето му.

— Татко беше прав — каза тя, докато Кънингтън обърсваше глазура от лицето си. — Страхливостта ти наистина е не по-малка от шкембето ти. Вече няма да се боя от тези плъхове. Същото би трябвало да важи и за теб. Заради този страх изпратих сина си далеч. Този страх го остави уязвим. Онзи, който го е убил… той не е по-различен от тях. Той живее сред тях. И е най-добрият, ако съдя по това, което ми каза Зуса. Аз ще ги унищожа до крак. От най-добрите до най-нищожните, от първомайсторите до последните отрепки. С погребението ще насоча гнева си към град, приютил убиеца на сина ми. Сега ще бъдеш ли така добър да заръчаш на някой от слугите си да ме изпрати до вратата?

За момент Леон остана мълчалив. Тлъстото му лице бе почервеняло. Най-сетне той плесна с ръце и изпълни молбата й.

— Почакай — каза Кънингтън, когато тя бе достигнала прага. — Колко войници си наела?

— Почти две хиляди — отвърна тя и изпита удовлетворение в отговор на втренчването му. — Както казах, Леон, ще ги унищожа. Ще унищожа всеки, който се опита да ме спре. Дори краля. Дори самата Трифекта.

Той промърмори нещо, което Алиса не чу. Все още побесняла, тя последва слугинята. Нямаше търпение да се прибере, за да обсъди плана с предводителите на наемниците. Вече не можеше да става и дума за криене. Бе настъпило време за действие. Каквито и рискове и кръвопролития да последваха, тя нямаше да търпи престъпниците. Настъпеше ли погребението, целият град щеше да получи урок.