Танц с остриета

Глава двадесет и четвърта

Обгърнат от мрака на тъмницата, Орик трепереше върху нара си и броеше капките. За да убива време, той се бе опитал да определи мястото им на стичане, но ехото не бе му позволило. Той бе опипал и пода, но никъде върху ръката му не бе капнала вода.

И все пак подобни занимания бяха за предпочитане пред размислите за очакващата го съдба. Всеки път, когато се замислеше за това, гърлото му се свиваше.

Бе се опитал да разговаря с пазачите и останалите затворници, но гласът му бе отеквал напразно. И след това бе настъпвала още по-мъчителна тишина. Без светлина, събеседник или храна, времето бе изгубило смисъла си. На няколко пъти той заспива и сънува. Искаше му се да можеше да спи повече.

Шумно изскърцване го сепна от дрямката му. В коридора се разнесоха стъпки. Оранжево-жълт блясък затанцува по стените на подземието, приветствана гледка, но и болезнена за отвикналите му очи.

Орик повдигна ръка пред лицето си. В килията му пристъпи Джон Гандрем, заобиколен от войници.

— Остани на мястото си — каза аристократът. — За да не се наложи хората ми да те насичат.

— Но човек винаги трябва да се изправя в присъствието на благородник — каза Орик и сподави кашлицата си. Гласът му бе хрипкав и сух. Въпреки възражението си, той наистина остана седнал. Чувстваше се замаян и се опасяваше, че ще припадне, ако се надигне прекалено бързо.

Гандрем скръсти ръце и го изгледа. Под светлината на факлата кожата му бе придобила отсянката на камък — стар и несломим. Още по-вледеняващи бяха очите му. Добротата на лорд Джон Гандрем бе пословична. Никъде не се споменаваше за ужасяващата решителност, която можеше да придобива погледът му. Милостта никога не би намерила място в този взор. Може би Орик се бе припознал и пред него стоеше главният тъмничар, а не владетелят на Фелууд?

— Преди да започнем, бих искал да знаеш някои неща — поде Гандрем. — Първо, разговарях дълго с Натаниел. Историята му е смислена и не оставя място за колебание. Второ, мъжът, когото Ингъл смяташе, че е убил, фермерът Матю, не е мъртъв. Трето, хората ми вече обработиха Юри. Нямаш представа как пя той, Орик. Зная какво си причинил на съпругата на фермера. Намекът ти, че подобно семейство би могло да нападне керван и да вземе Натаниел за заложник, е жалък.

— Аз не съм твърдял подобно нещо. Ингъл поде тази глупост.

Устните на възрастния човек за момент загатнаха усмивка.

— Може би. Жалко, че му прерязах гърлото преди да узная, че фермерът е оцелял. Възнамерявам да се погрижа Матю и семейството му да получат подобаващо възнаграждение. Но остава един нерешен въпрос. Какво да правя с теб?

— Между брадвата и въжето избирам първото.

— Всичко с времето си, Орик. Най-големият ми проблем не си ти, а Артър Хардфилд, твоят господар. Марк Тулен дойде тук, преди да се отправи да вземе детето от Тинхам. Не съм глупак. Всички знаят, че той беше един от ухажорите на Алиса. Артър само би спечелил от изчезването му. Но не е толкова лесно да го докажа.

Войниците внезапно пристъпиха напред и сграбчиха Орик за ръцете, за да ги извият над главата му. Дръннаха вериги, окови стегнаха китките му. Сега вече Гандрем спокойно можеше да приседне на нара.

— Не възнамерявам да го докажа само на Алиса — продължи той. — Тя е умно момиче и бързо би разбрала. Става дума за следното. От много време Артър се разпорежда с тези мини, разположени на ръба на земите ми, а отказва да плаща данъци. Искам тези земи. Моите рицари ги защитават. През моя територия неговите коли и търговци се отправят за Велдарен. Тези мини би трябвало да принадлежат на мен, ако не бяха Гемкрофтови.

— Какво общо имам аз с всичко това? — попита Орик. Раменете му вече започваха да се схващат. В ума му се прокрадваше подозрение, че положението му бързо ще се влоши… особено ако го оставеха в това положение няколко часа или няколко дни.

— Крал Велор отхвърли всички мои искания. Несъмнено се бои от Трифектата повече, отколкото се бои от мен. Да не забравяме и подкупите й. А Артър няма наследник. И освен това не е подготвил завещание. Ако умре сега, земите му ще преминат под властта на най-близкия земевладелец.

— Вие. — Орик започваше да разбира. Ако Артър умреше преди сватбата си с Алиса, Джон Гандрем щеше да получи земите му. — Но Артър не се намира при вас, а при Алиса. И ако тя узнае…

— Ако узнае, ще го принуди да й върне земите. Но само ако узнае за случилото се, както сам каза. Сега разбираш ли? Целият контрол се намира в моите ръце. Артър няма да посмее да ми потърси сметка за убиването ви, защото аз бих могъл да го разкрия. Остава му единствено да си държи устата затворена и да се надява, че аз ще сторя същото.

Орик се опита да раздвижи гърба си. Неуспешно. Вратът му пропука шумно. Минути. Бяха изминали само минути, а той вече не издържаше. Предпочиташе да трепери на пода, отколкото да остане полуприкован. Дори не му се мислеше за часове. Или дни. Или, да пазят боговете, години.

— В ръцете си аз държа живота му, а също и твоя — каза Джон. — Нищо не ми пречеше да използвам Юри, но той не понесе особено добре разпита. Трябваше да се уверим, че той казва истината, нямаше как. Така че ни оставаш само ти. В чии нозе ще положиш верността си, Орик? И двамата с теб знаем, че заслужаваш смърт. Какво би могъл да сториш, за да избегнеш тази заслужена съдба? Предлагам ти да ми помогнеш. В противен случай… ти сам го каза: въже или брадва.

Орик не можеше да повярва на късмета си. Той бе смятал, че не разполага с нищо, което да използва за преговори. Но щом можеше да захвърли предишния си господар и в замяна на това да се отърве…

— Какво ще искате от мен?

— Да убиеш Артър преди той да е узнал, че нещата са се объркали. И преди Алиса да е узнала намесата му. Преди това за гаранция ще искам да подпишеш признание, в което описваш всичко сторено и което бих могъл да отнеса пред кралския съд.

— А какво ще стане, когато го убия? — поинтересува се Орик.

Този път лордът се усмихна открито.

— Човек с твоите таланти лесно би могъл да се слее с тълпата. Кер е достатъчно далече, Мордан също. Освен това съм чувал, че моряците в Ейнджълпорт често се нуждаят от опитни наемници на борда.

— А фермерът?

— Според целителите ми той ще се възстанови едва след няколко дни. Ние ще сме приключили много преди това. Освен това случващото се касае висшите кръгове. Никой съд не би взел под внимание думата на един простолюден.

По-добре от това просто не можеше да стане. Пътуването нямаше да представлява никакъв проблем за Орик, а убиването на Артър щеше да се окаже също толкова лесно. Искането да разговарят на някое уединено място щеше да изглежда напълно нормално. Тогава наемникът щеше да се озове на един замах от свободата си.

— Приемам.

— Отлично. Ще заявим, че си избягал от тъмницата след разпита ти. Когато си отишъл при Артър, той се е опитал да се разграничи и да заяви, че идеята е била изцяло твоя. Ти си го убил и си избягал. Къде — това не е моя грижа. Разбра ли?

— Да.

— Сега ще изпратя слуга, който да запише признанието ти. Сбогом, Орик.

Лорд Гандрем се надигна и излезе. За огромно облекчение на Орик войниците отвориха оковите.

Малко след това в килията пристигна старец с клюнообразен нос.

— Започни от самото начало — заяви писарят и убоде мастилницата с перото си.

Орик го стори. Планът за отвличането на Натаниел бе предшестван от кражби на злато, което Змийската гилдия да изпира…

— Наистина ли ще го пуснете да си върви? — попита един от войниците, доверен ветеран на име Сесил.

— Не, разбира се — тросна се лорд Гандрем. — Гемкрофтови държат тези мини повече от век. Бих могъл да унищожа целият им род, включително далечните роднини и Артър, а те пак ще намерят някой, различен от мен. А и в действителност мините не ми трябват. Само бих си навлякъл главоболия с тях.

— Тогава защо се престорихте?

— Това ми позволи да получа признание, което разобличава Артър. Ти лично ще отнесеш показанията му във Велдарен, заедно с мое писмо.

Сесил се поклони, за да покаже, че се чувства поласкан от доверието.

— А няма ли да изпратите и Натаниел с мен?

В момента те излизаха от коридора на тъмниците. Войникът загаси факлата — наоколо бе достатъчно светло.

— Той вече бе отвлечен веднъж по пътя, и то когато трябваше да се намира под моите грижи. В глупостта си се доверих на онази змия Артър. Не, детето ще остане тук, в замъка, докато Алиса дойде да си го прибере. Постарай се тя да научи колкото се може по-бързо. Тя е умна дама, но Артър е опасно словоохотлив. Кой знае какви лъжи й е наговорил? Това признание ще ги отстрани. И ако не съм сбъркал в преценката си за нея, тя сама ще се погрижи за Хардфилд. Сега възнамерявам да подхраня старите си кости и да напиша писмото. А ти тръгни веднага към Велдарен. Опасявам се, че Артър ще научи за станалото и ще предприеме нещо срещу нея.

— Разбира се, милорд. — Сесил отново се поклони. — А какво да правим с Орик?

Гандрем се усмихна широко.

— Той сам заяви, че предпочитал брадвата, затова пригответе бесилото. Той не заслужава нищо, дори и сам да избере смъртта си. Нека увисне от стената, както подобава на безчестните негодници.

Втора поредна нощ Алиса наблюдаваше от прозореца си как градът гори. Сега пожарите бяха повече. От дома си тя можеше да види седем. Какво ли означаваше това? Дали наемниците откриваха нови свърталища?

С празната си чаша тя поздрави звездите, обгърнати зад димен воал.

— Ти заслужаваше нещо по-добро, Натаниел — прошепна тя.

— Аз също се сещам за по-подходящи начини да почетеш сина си — каза Зуса, промъкнала се напълно беззвучно в стаята. Алиса бе привикнала с внезапните й появи, но този път трепна, прекалено изнервена.

— Може би. Но това е най-доброто, което можех да сторя.

— Лъжеш себе си. Всичко това цели да заличи твоята болка. Направѝ онова, което трябва да бъде направено, но го сторѝ истински. И понеси бремето си гордо.

Алиса захвърли чашата си към прозореца. Тя се пръсна при удара с удебеленото стъкло. Малки капчици вино потекоха към пода.

— Достатъчно. Не ми трябват речи и мъдрости. Искам да си върна детето…

Тя притисна чело към стъклото и се загледа в далечината. Опитваше се да извлече удовлетворение от гледката на пожарите. Но нищо от това не можеше да запълни празнината, която чувстваше.

— Както желаеш — каза Зуса.

— Остани — прошепна тя. Знаеше, че безликата се е наканила да се оттегли. — Какво става в града?

Другата жена посочи.

— Крадците са подготвени. Те запалиха тези огньове. И освен това избиха мнозина невинни. Мисля, че се опитват да настроят хората против краля. Има вероятност да успеят. Ако Велдарен е олтар, то ти го покри с кръв като жертва за сина си. Но не зная кой бог ще почете оброка ти. Може би и двамата ще измият ръце от този противен град.

Алиса кимна. Тя бе изпразнила ковчежетата си и бе заменила златото им с трупове. Струваше ли си подобна размяна? Нима можеше да има събитие, което да я оправдае?

— А какво стана с убиеца на сина ми?

Зуса си помисли за битката и за появата на Велиана. Безликата не знаеше за причината, поради която другата жена бе настояла да получи Стражителя. И не се интересуваше. Знаеше само, че Велиана е пожертвала приятелството им.

Но тя не искаше да разкаже на Алиса за почти пълния си успех. А не искаше и да я лъже. Затова разкри само част от истината.

— Намерих го и се изправих срещу него — призна тя. — Но той успя да избяга. Не зная къде е.

— А ти успя ли да го раниш?

— Да. До кръв.

— Поне това е нещо. Тази нощ ще излизаш ли?

Зуса опря омотаната си в ивици ръка и се загледа навън. И бавно поклати глава.

— Не. Сега има единствено хора, които се избиват едни други. Мисля, че дори и Стражителя се е отдръпнал, за да остави събитията. Може ли да си вървя?

Алиса кимна. По средата на пътя Зуса спря и се обърна. Тя изглеждаше също толкова уморена, колкото Алиса се чувстваше.

— Ако ми позволиш тази дързост, бих искала да те помоля за нещо. Нека това бъде последната нощ на хаос, Алиса. Смъртта не може да запълни болката от друга смърт. Само ще те изцеди допълнително и ще те остави още по-изнурена. Няма да се преструвам, че тези хора заслужават милост, поне повече от тях не я заслужават. Но пътят, който си избрала, отвежда единствено до разруха. Макар да съм готова да те последвам, не е нужно да се стига до това.

— Не съм сигурна, че ще успея да спра започнатото — каза Алиса.

— Ти си лейди Алиса Гемкрофт. Достатъчно силна си.

След това безликата излезе. Вратата тихо изщрака след нея. Алиса отново се обърна към пламъците, но повече не можеше да се съсредоточи. Чувстваше се изморена, в последно време почти не беше спала. През целия ден в имението бяха пристигали граждани, които да поискат обезщетение за щетите, нанесени от наемниците й. В крайна сметка Алиса се бе съгласила да плати всичко поискано, без значение от доказателствата. Не й бяха останали сили, за да спори. А по-късно бе прехвърлила тази отговорност върху Бертрам.

Сякаш призован от мисълта й, старецът отвори вратата и почука.

— Да, Бертрам?

Алиса задържа лицето си обърнато към прозореца, за да скрие сълзите си.

— Ако става дума за нещо, свързано с оплакванията, спести ми го. Не съм в настроение. А ти отдавна трябваше да си заспал.

— Както и вие. — Бертрам тихо се приближи. — Сънят ни спохожда трудно в подобни моменти. Идването ми не е свързано с исканията за обезщетения.

— А с какво?

Отражението му задъвка долната си устна, сключило ръце зад гърба.

— Прегледах сумата, която трябва да заплатим на наемниците, заедно с обезщетенията за гражданите. Тя…

— Казах ти да ми спестиш това — тросна се Алиса.

— Позволете ми да продължа. — Бертрам запазваше тона си овладян и успокояващ. — Изпълних нареждането ви и не се отнасях към цената като към нещо от значение. Но се страхувах от евентуални нередности. И страховете ми се сбъднаха. Исканията на наемниците се оказаха невероятни, особено предвид дадените от тях жертви. Гилдията им изисква допълнителна компенсация за погиналите и техните близки и роднини. Освен това пожарите бяха повече и по-мащабни от очакваното, а вие поехте отговорност за почти всички случаи.

— И?

— Не ни остава нищо, лейди Гемкрофт. Богатството ви е похарчено. Освен ако не отложим плащанията с няколко години, няма да успеем да платим на поне една трета от наемниците и ще успеем да помогнем само за половината поправки.

Жената се вцепени.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Проверих няколко пъти.

Пожарите, които горяха пред нея, внезапно придобиха съвсем ново значение.

— Включил ли си и тази нощ в сметката?

— Само наемниците. И то без да включвам погиналите, защото още не разполагам със сведения за точната им бройка. За пожарите смятам, че трябва да приемем най-лошото.

Струваше й се, че светът се разпада около нея. Как бе възможно цялото й богатство да се стопи тъй бързо? Да, северните мини бяха започнали да носят по-малко приходи през последната година, но те далеч не бяха единственият източник на печалба. Нима гилдиите наистина бяха разрушили толкова много?

— Не всичко е изгубено — продължи той, приближи се и я прегърна през рамо, за да я успокои. — Измислих начин, който ще ни помогне да излезем от ситуацията. Освен това бихме могли да отложим някои плащания: за погиналите без семейства и за онези, чието положение сред пожарите не е толкова лошо.

— Какъв е този начин?

— Лорд Хардфилд е заделил значителна част от богатството си. Част, която е подготвял с мисълта да завещае на бъдещия си наследник. Ако двамата сключите брак, той би поел отговорност за дълговете ви. Позволих си да разговарям с него по въпроса. Той е склонен да ви помогне да преодолеете смъртта на сина си и да оставите зад себе си както нея, така и бедствието, което захвърлихте към града.

Тя скръсти ръце и ги притисна към себе си. Можеше ли да се омъжи за Артър? След пристигането си той винаги се бе отнасял мило с нея. И нямаше видимо намерение да си тръгва. Освен това неговата близост й даваше известна утеха. Марк й липсваше, но той нямаше да се появи, също като сина й. Може би Зуса беше права. Може би беше време да сложи край на всичко това.

— Кога? — попита тя.

— Трябва да стане скоро, особено като вземем предвид дълговете ви. Ако в началото заплатим значителни суми, ще задържим останалите от кредиторите си и ще ги убедим, че имаме намерение да изчистим дълговете си. Леон Кънингтън ще помогне, ако го помолите. Никой от членовете на Трифектата не би позволил друг да рухне, защото това би посрамило самата Трифекта. До няколко дни мога да подготвя церемонията и всички необходими документи, които да бъдат представени пред кралския съд.

Нещо в тона му пораждаше смътно неприятно усещане. Като стърженето на метал по стъкло.

— Подеми нужните процедури, но се ограничи да кажеш на Артър, че съм склонна да погледна положително на идеята. Нека той да ми предложи, а не старият съветник на баща ми.

Бертрам се усмихна.

— Права сте, права сте. Лека нощ, милейди. Може би скоро ще си възвърнете покоя.

— Лека нощ, Бертрам.

След като той си отиде, Алиса угаси свещите, върна се в леглото си и се опита да заспи. Но не можа.

— Артър Гемкрофт — прошепна тя, за да изпробва звученето на това име. Той щеше да приеме нейното фамилно име: такава бе традицията с всички мъже и жени, които влизаха в семейство от Трифектата. — Артър Гемкрофт.

Трябваше да признае, че името звучеше добре. Достатъчно дълго бе отлагала брака си. Време беше да постъпи практично.

Макар идеята да изглеждаше разумна, тя не й донесе успокоение. Алиса не спря да се върти в леглото си чак до сутринта. Прокрадналите се лъчи на слънцето осветиха измъчено лице.

Раната в крака на Призрака се оказа по-лоша от очакваното. Той се завърна в стаята си, внимателно свали оръжия и след това рухна в кревата. Тъй като прозорците нямаха завеси или кепенци, светлината се разливаше право в лицето му.

Не бе имал причина да се присъединява към тазвечершното клане, затова се беше отправил към любимата си пивница, където да удави болката в алкохол. Там бе припаднал. И никой не се бе осмелил да го събуди. Превръзката на крака бе протекла и раната се бе инфектирала.

И сега болката плъзваше по бедрото му подобно на паяк. Ако не направеше нещо, много скоро щеше да изгуби способността да си служи с коляното си. А може би щеше да изгуби и целия крак.

Вече нямаше да остане най-добрият. Дори нямаше да представлява заплаха. Човек с неговите сила и умение не бе орисан да осакатява. Немислимо бе боговете да са му отредили подобна съдба.

Боговете…

Призрака се изтърколи от леглото и отпусна цялата си тежест върху здравия крак. Проклета жрица. Стражителя бе попаднал в ръцете му. Нямаше значение, че бе изникнал ранен и без оръжия — платените убийства още в самата си същина бяха несправедливи.

Но Призрака бе постъпил глупаво, позволявайки й да се погрижи за ранения Зенке. Бе смятал, че девойката е прекалено млада, за да представлява заплаха. Само как бе грешал.

— Не се притеснявай от големите змии — бе му казал един приятел, докато двамата бяха прекосявали равнините към Велдарен. — Дребните носят най-силната отрова.

Жрицата бе дребна змия, привидно незабележима сред магьосника и бойците.

Глупак. Глупак!

Той закуцука към единствения друг мебел в стаята си — голям скрин, пълен с дрехи. Призрака се опря на него, издърпа първото чекмедже и го захвърли на пода. От образувала се пролука измъкна малка торба с монети. Това трябваше да стигне. След това взе мечовете си, отвори вратата и потъна сред болезнената светлина на утрото.

По пътя към храма коляното го предаде двукратно, неспособно да издържа тежестта му. Кожата около него бе потъмняла противно, а от раната сълзеше зелена гной. Никой от минувачите не му обръщаше внимание — те го заобикаляха като неживо препятствие.

И при достигането на светилището Призрака не бързаше да се радва, все още му предстоеше да преодолее стъпалата. След първите няколко му се наложи да захвърли гордостта си. Той седна върху тях, обърнат с гръб към сградата, и започна да се издига на ръце. Най-сетне достигнал върха, чернокожият се изправи с помощта на една колона.

Пред дървените врати се бяха струпали мъже и жени, които ридаеха за помощ. Нямаше съмнение, че и вътрешността на храма също е изпълнена с молители и молещи се. Призрака бе видял пожарите, бе чул битките, разгръщали се из улиците на града. Този път крадците не се бяха задоволили да устройват засади, а бяха преминали в настъпление.

Той започна да си проправя път сред множеството — раната в коляното не влияеше на огромните ръце. Мнозина се извръщаха, за да го изгледат възмутено, но замълчаваха, когато видеха огромното туловище с боядисано лице.

Озовал се в храма, Призрака се облегна на стената и се огледа. Свещенослужителите непрекъснато притичваха наоколо като бели пчели. Те коленичеха, разменяха няколко думи, може би молитви, и бързаха да се отправят към следващите посетители. По-възрастните се задържаха по-дълго. Мнозина от тях полагаха ръце върху рани и шепнеха молитви към Ашур. Тогава бяла светлина обгръщаше дланите им, понякога слаба, а друг път силна, и се вливаше в раните.

Точно от това се нуждаеше и Призрака. Макар да не беше вярващ, не можеше да отрече, че от жреците има известна полза. Но той нямаше намерение да рискува с някой млад и неопитен целител.

— Къде е Калан? — попита той, сграбчвайки една минаваща жрица. Лицето й бе обгърнато от паяжина бръчки.

— Зает е — каза възрастната жена и го изгледа укорително. Тя не изглеждаше впечатлена нито от ръста му, нито от цвета на кожата му.

— Доведи го. — На свой ред Призрака не обръщаше внимание на опитите й да се освободи. — Той ми е длъжник. Кажи му, че го търси онзи, който предишната нощ спаси проклетия му храм.

Жрицата го изгледа. Макар да изглеждаше невъзможно, смръщването й се задълбочи.

— Ще го потърся — каза тя и се отдалечи. Призрака се облегна на стената и затвори очи. Ако съсредоточеше слуха си да не обръща внимание на звуците и отстранеше разсейването на гледките, можеше да се съсредоточи изцяло върху болката си. А това го караше да се чувства по-добре. Слепоочията го пробождаха болезнено при всяка пулсация, но болката се намираше под контрол. Той можеше да почувства границите й. Почти не усещаше отминаващото време.

— Виждам, че си се завърнал — каза мъжки глас. Призрака се раздвижи и видя Калан. Свещеникът изглеждаше изморен, с възпалени от недоспиване очи и насилена усмивка. — На какво дължим честта?

Призрака мълчаливо повдигна крачол, за да покаже раната. Самият той потръпна при вида й. Болнавият цвят се бе разширил, зелената гной преливаше от превръзката. Усмивката на върховния жрец изчезна. Той сграбчи другия за ръката.

— Ела. Трябва да легнеш.

Призрака, надявал се на бързо целение, искаше да се възпротиви, но не го стори. Главата го болеше, стомахът му не спираше да се бунтува, а освен това се чувстваше страшно изтощен. Подобно на огън болката стопяваше цялата му енергия.

Калан го поведе сред лабиринт от хора и пейки. Свещеникът непрекъснато се оглеждаше, но никъде не видя свободно място. Мърморейки, той поведе посетителя към задната част на храма, в една малка стая. В нея имаше бюро, библиотека и креват. Именно върху този креват жрецът му заръча да легне.

— Ще трябва да се задоволим със стаята ми — каза върховният жрец. — Боя се, че леглото ми може да се окаже малко за теб.

— Леглото си е легло — промърмори Призрака. И подметна кесията. — Ще спасиш ли крака ми?

Калан внимателно нави крачола до бедрото. А Призрака затвори очи. По някаква странна причина не искаше да гледа. Не искаше да разбира какво ще прави жрецът. Боговете бяха за останалите, не за него. Златото и убийствата достатъчно добре изпълняваха ролята на божество.

Той чу шепот, очевидно молитва, затова извърна глава и се опита да се успокои. Болката продължаваше да пулсира и да се разгръща. Тя достигаше до пищяла му. Сякаш кракът му не бе посечен с острие, а премазан с огромна тояга.

Слухът му бе досегнат от странен звук: напомняше тих ветрец, прелитащ край отвора на пещера, но бе по-плътен. Светлината блесна дори и през затворените клепачи. Тя се изля в краката му, огнена. Призрака се вкопчи в рамката на леглото и стисна зъби. Дълбокото вдишване накара ноздрите му да трепнат.

— Инфекцията се е разпростряла дълбоко — долетя гласът на Калан. — Потърпи, Призрако. Зная, че си силен. Ще издържиш.

Последваха още молитви и нов изблик на светлина. Този път тя не породи усещането за огън, а само студено вцепенение, което се разпростираше със заплашителна бързина. За момент Призрака се притесни, че то ще достигне дробовете му и ще ги вледени завинаги. Но усещането спря до бедрото му и започна да се смалява. Едновременно с това тъмнокожият осъзна, че оттеглянето на студа е отнесло и болката.

— Какво направи? — попита той и се осмели да отвори очи.

— Това, което искаше да направя — отвърна Калан.

Свещеникът поднови молитвите си, отпуснал ръце над коляното му. Разсечената плът започна да се съединява отново. Върху тъмната кожа изникна белезникав белег. Приключил, Калан се отдръпна назад и тежко се отпусна на вратата. Изглеждаше, че сенките около очите му са се задълбочили.

— Тези два дни се оказаха дълги — промълви той.

— Вини Трифектата — каза Призрака.

— Не виня никого. Нямам причина. Някои дни са дълги, други са болезнено къси. Но трябва да призная, че предпочитам по-спокойните дни.

Призрака се засмя, но нямаше сили да продължи диалога. Обгръщаше го сънливост. В пивницата бе спал само няколко часа, и то сън, който не бе донесъл облекчение. Болката бе открила начин да го преследва дори и в унеса му.

Той действително заспа. Сънят му бе дълбок и без никакви видения. Събуждането донесе със себе си усещането за много изминало време. Кракът му се чувстваше много по-добре, макар че Призрака още не смееше да го раздвижва. Ами ако всичко видяно бе илюзия и болката се завърнеше с цялата си сила, когато той се осмелеше да пристъпи?

Мъжът разтърка очи и тръсна глава, за да ускори разсънването си. Беше сам.

Когато отпусна тежестта върху коляното си, то се подгъна и не издържа. Призрака се вкопчи в таблата на леглото. И изпсува.

В следващия миг се почувства гузен заради постъпката си. Глупаво усещане, но въпреки това по врата му плъзна червенина. Той приседна върху леглото.

Какво трябваше да прави сега? Тук не го заплашваше нищо, освен това вече бе платил за това легло и целението. Единствено Стражителя тормозеше съзнанието му. Трябваше да се изправи отново срещу него, без досадните наемници. Как можеше да постигне това? И дали Стражителя щеше да сглупи да се върне в онази къща, за която вече знаеше, че е известна на враговете му? Призрака не знаеше почти нищо за жертвата си. Може би онзи все още се намираше в дома на Есхатон, а може би в момента бе преполовил пътя за Кер.

Десет минути по-късно вътре пристъпи Калан. Той изглеждаше малко по-добре. Малко.

— Беше ли ползотворна почивката ти? — попита свещеникът. Въпросът му бе зададен разсеяно, по-скоро по задължение, отколкото от искрен интерес.

— От години не бях спал така. Колко време е минало?

— Около пет часа.

Калан придърпа стола иззад бюрото си и се отпусна в него, загледан в плота. Няколко минути той не каза нищо, а се зае да разтърква челото си и да се наслаждава на спокойствието.

Призрака бе виждал подобни прояви и преди — у войниците след дълга битка. След като кръвта и телата изчезнеха от дневния ред, бойците се оттегляха в себе си, за да почерпят спокойствие от усамотението и втрият тишина в слепоочията си.

— Все още ли е зле? — попита Призрака. Мълчанието бе започнало да го измъчва.

— Беше — отвърна Калан, все така загледан в бюрото си. — Сега е по-добре. Има много мъртви. И още повече гняв и безнадеждност. Прекалено много са онези, които очакваха чудеса.

Призрака почувства зараждането на ново неловко мълчание. Тъй като тази тема не бе подходяща за него, тъмнокожият насочи разговора към по-светски теми.

— Какво му има на коляното ми? — попита той. — То не издържа тежестта ми.

Този път Калан погледна към него.

— Отстраних инфекцията и затворих раната, но мястото все още е чувствително. Заклинанието, което използвах, за да заглуша болката ти, изчезва бавно. Докато то отшуми, повечето от мускулите на засегнатото място ще останат неподвижни. Недей да напрягаш крака си, няма как да ускориш процеса. След няколко часа отново ще можеш да ходиш, макар и с накуцване. А след още няколко ще можеш да продължиш с делата си. С убиването, предполагам. Което ще изпрати при мен още мъже и жени, които да лекувам.

— Платих за целение, не за обиди.

— Извини ме. Не беше уместно от моя страна.

— Не беше.

Призрака наклони глава към стената, защото не искаше да гледа към стареца. Единствените, които бе убивал в последно време, бяха онези, за които му бе платено, или наемниците, от които бе защитил храма. Такава благодарност ли му се полагаше за постъпката? Мъгляви обвинения и званието на убиец?

— Имаш ли представа какво е да живееш на място, където всички те мразят или се страхуват от теб? — попита Призрака.

— Мнозина се чувстват неспокойно в присъствието ми. Много други се гневят на думите ми.

— Но не и целият град. Дори и онези, които се страхуват от теб, са тласкани от неразбиране. Мен също не разбират, но разликата е, че биха могли да станат като теб, стига да поискат. А каквото и да направят, не могат да заприличат на мен. Биха могли да се намажат със сажди, но това ще изчезне след първата вана.

Калан се облегна на стола си и обърна глава към събеседника си. И за пръв път го погледна с внимание.

— Заради това ли боядисваш лицето си? За да им покажеш колко си различен?

Призрака прихна.

— Искаш ли да знаеш защо? Истинската причина? Боята трябва да им покаже как разликата между нас, между мен и теб, е нещо незначително като слой боя. Нещо тъй дребно, че ние дори не му обръщаме внимание, когато го нанасяме върху стена или броня. Но никой не съзира това. Вместо това те ме поглеждат с още по-голям ужас. В началото преследваните от мен ме наричаха Призрака. А аз започнах да си служа с това име. Ако не друго, те мразеха и се страхуваха от моето творение, а не от мен самия. Нека съсредоточават омразата си върху нещо, което бих могъл да захвърля с лекота.

— Убиец ли си? — попита свещеникът.

— Не. Но мисля, че Призрака е убиец.

— А кой си ти, когато не си Призрака?

Тъмнокожият го погледна. Искаше да открие същинската мисъл, която се криеше зад въпроса. Калан изглеждаше искрено заинтересуван в питането си, у него нямаше лъжа или притворство, а Призрака се считаше за експерт в откриването им. Кой беше той, когато не беше мъжът с бялото лице? Кой беше той, когато не преследваше хора и не прибираше пари в замяна на труповете им?

— Не съм сигурен, че си спомням.

— Помниш ли собственото си име?

Трябваше да го е запомнил, но се оказа, че не е така. Преди повече от десет години той бе започнал да използва призрачното прозвище. А преди това бе сменил десетина имена, по едно за всеки град, в който бе спирал пътуването си. Спомените от детството, в които майка му се обръща към него, също бяха останали изгубени в мъглата на времето. Внезапно той изпита срам. Прииска му се да се махне от настойчивия поглед на свещеника.

— Не — изрече накрая той. — И може никога да не си го спомня. Защо те интересува това, старче?

— Щом питаш: боя се, че недоверието ти е проникнало много по-дълбоко от каквато и да е инфекция.

С помощта на стената Призрака се изправи върху здравия си крак.

— Благодаря ти за помощта. Късмет в целението.

— И на теб.

С накуцване Призрака напусна храма. В този момент повече от всякога бе убеден, че Хаерн трябва да умре. Ако не друго, поне за да успокои внезапно смутения му ум.