Танц с остриета

Глава четвърта

Макар да не посещаваше замъка Фелууд за пръв път, Марк Тулен отново изпитваше възхита от внушителната крепост, изградена от тъмни каменни блокове и брадясала с бръшлян. Сред провизиите в раницата му почиваше писмото от Алиса, в което тя го молеше да вземе сина й и да го доведе във Велдарен. Писмото бе заварило Марк в Ривъррън, недалеч от Фелууд. Той веднага бе отговорил, защото бе доловил неспокойството в писмото й. Каквато и да бе причината, той не искаше да се бави.

— Искам да се срещна с лорд Гандрем — извика той пред портата. — Аз съм лорд Марк Тулен и пристигам по молба на лейди Гемкрофт!

Войниците му отвориха и го отведоха при господаря на крепостта. Джон Гандрем се надигна от трона си, усмихнал сбръчкано лице. Той носеше зелено-златна роба и бе увенчал сивите си коси с тънка сребърна диадема.

— Добре дошъл. — Джон стисна ръката му. — Отдавна не си идвал да ни видиш. Ривъррън не е толкова далече, та да оправдае идване по веднъж на година.

— Бях тук през пролетта — каза Марк. — Не ми казвай, че си забравил?

— Не бих се изненадал, ако е точно така. — Гандрем седна отново и се засмя.

— Уви, сегашното ми идване не се брои за посещение — продължи Тулен. — Дошъл съм да взема момчето на Алиса. Трябва да го придружа обратно до Велдарен.

По лицето на Джон Гандрем пробяга сянка. Той отпи от бокала си, преди да отговори.

— Натаниел не е тук — каза възрастният човек, докато оставяше чашата обратно. — Преди няколко месеца лорд Артър Хардфилд го отведе в Тинхам. Предположих, че това е по молба на Алиса. Той определено остави това впечатление.

Стомахът на Марк се сви.

— Убеден съм, че Артър не е сторил на момчето нищо лошо — продължи Гандрем. — Той каза, че искал да му покаже работата. В крайна сметка на Натаниел му предстои да застане начело на рода Гемкрофт. Опитът с мините определено няма да му навреди.

Марк му благодари и се поклони.

— Няма ли да останеш?

— Извинявам се за бързането — оправда се през рамо младият благородник. — Но Алиса е нетърпелива да види сина си, а тръгването от Тинхам ще удължи пътуването ни. Не смея да прахосам и една нощ, в която бих могъл да пътувам.

— Така да бъде. Приятен път.

— И приятни нощи — рече Марк.

След като напусна замъка, той веднага се отправи на север. За щастие бе взел достатъчно припаси — храната, която бе предвидил за двама, щеше да му стигне до Тинхам. Там щеше да му се наложи да се запаси наново, поне за разстоянието до Фелууд.

Предстояха му няколко дни път, които щяха да му предложат повече от достатъчно време за размисъл.

Марк знаеше, че Артър е негов съперник за вниманието на Алиса. В редките моменти, когато двамата с лейди Гемкрофт бяха оставали сами, Марк бе усещал, че тя го намира за по-интересен и по-привлекателен. Но Артър разполагаше с пари и влияние — нещо, което не можеше да се каже за самия Марк. И нещо, което Алиса не можеше да подмине. Почти всеки град около планината принадлежеше на Артър Хардфилд. Марк притежаваше единствено Ривъррън, и то отскоро — след смъртта на Тео Кул. Смърт, за която бе отговорна самата Алиса.

По слуховете, които дочуваше, и по студените погледи, които му хвърляше съветникът й, младият лорд Тулен можеше да види, че в очите на Велдарен той не е смятан за фаворит.

Но той нямаше да позволи това да го спре. Със същото се бе сблъсквал и по време на изправянето си срещу непрекъснато усилващия влиянието си Тео Кул. Но ето че Тео бе умрял, и то защото синът му се бе опитал да вземе ръката на Алиса. Младата лейди Гемкрофт бе държала под око новия стопанин на Ривъррън. Именно така Марк се бе запознал с нея.

— Не спирай още — прошепна младежът на коня си. — Зная, че си уморен, но трябва да изкараме още няколко мили.

Никак не му харесваше идеята Натаниел да остава насаме с Артър. Лорд Хардфилд наближаваше средната възраст и имаше навика да подхожда към всичко със спокойна пресметливост. Несъмнено той виждаше в ухажването игра. И по-рано Марк се бе намирал в губеща позиция, а сега тя се влошаваше още повече: Артър разполагаше с карта, която можеше да му гарантира победата. Ако момчето се сприятелеше с лорд Хардфилд, сърцето на майка му бързо щеше да се обърне към избраника на сина си.

Той легна да спи недалеч от пътя, оставил меча близо до себе си. Храната му се стори солена и безвкусна, но пак бе достатъчна, за да изпълни предназначението си. На следващата сутрин Марк се натъкна на поток, от който напълни меховете си и напои коня. След това продължи с бърз ход — достатъчно бърз, но не непоносим за животното. И през цялото време продължаваше да размишлява над предстоящата среща с Артър. Очевидно лорд Хардфилд не знаеше за молбата на Алиса. Как ли щеше да реагира? Може би щеше да откаже? Да пожелае да пътува с тях? Или щеше да поиска доказателства? Марк все още носеше писмото, разбира се, но какво щеше да стане, ако Артър Хардфилд оспореше автентичността му?

Той прогони тези си мисли. Излишно беше да се тормози по подобен начин, преди да е пристигнал. На място щеше да вземе най-доброто решение според обстоятелствата, без да допуска страх или съмнения. Именно по такъв начин се бе издигнал до сегашното си положение. Именно по такъв начин възнамеряваше да продължава да се издига.

На петия ден след посещението си във Фелууд той пристигна в Тинхам. Единствената странноприемница във въпросното миньорско село можеше да се похвали само с две стаи и един кол за привързване на конете. Бялата боя на постройката почти се бе олющила. Там Марк се подкрепи, изпи чаша отвратително пиво и попита за Артър Хардфилд.

— Той рядко се отбива насам — заяви тлъстата старица, оказала се съдържателка. — А когато слиза, неизменно е в мините. Лорд Хардфилд обича да държи нещата под око. Заловил е мнозина крадци, които се смятаха за умни.

Марк се подсмихна при очевидното й подмятане.

— Не съм дошъл с такива намерения — рече й той. — Но ако бях крадец, щях да споделя част от плячката с теб.

Тя се засмя и махна с ръка.

Докато навлизаше сред планините, Марк си спечели няколко странни погледа. Тъй като бе идвал насам само веднъж, младежът спря край един кладенец, за да се огледа. Склоновете се издигаха към небето подобно костеливи пръсти. Местните бури бяха оставили следи от ожесточението си върху скалите. И все пак планините излъчваха величие с побелелите си от сняг върхове. Половината зима се бе изтъркаляла, но тук изглежда отсъстваха други сезони. През последните няколко дни конят му непрекъснато бе газил преспи. Слава на Ашур, поне дървета наоколо не липсваха. А тяхното присъствие бе означавало клонки за огрев.

Осъзнал залисването си, лорд Тулен сръчка животното. Когато приближи една от мините, тамошният надзирател го зърна и му извика да спре.

— Виждам, че не си тукашен — рече надзирателят, когато се приближи. Кожените му дрехи бяха изключително мръсни. Огромни мазоли покриваха ръцете му. — Обличаш се прекалено добре и прекалено леко.

— Не ми е студено — отвърна Марк и протегна ръка. — Марк Тулен. Тук съм, за да се срещна с началника ви.

Надзирателят изсумтя.

— Имаш късмет. Артър и момчето са вътре. Има вероятност да сме напипали нова жила. Той искаше да провери.

Младият благородник се постара да прикрие реакцията си, когато чу за момчето. Неуспехът му пролича по вдигнатата вежда на надзирателя. Поне работникът се ограничи с това. Марк мислено се наруга. Щом не можеше да се прикрива пред един миньор, какво оставаше за опитен човек като Артър?

— Би ли ме завел при него? — каза той, решил да приключи всичко колкото се може по-бързо. — Нося важно поръчение от Алиса Гемкрофт.

Надзирателят захвърли ленивата си небрежност. Лейди Гемкрофт бе по-важна от Артър Хардфилд. Дори споменаването на името й носеше по-голяма тежест от присъствието на последния. На нея принадлежаха мините, които осигуряваха оцеляването им в тази сурова земя. Без тези мини Тинхам не би съществувал.

— Ела — каза надзирателят.

Двамата се отправиха сред ръчни колички и вагонетки. Неколцина от миньорите погледнаха към тях, но повечето не им обръщаха внимание или се стараеха да изглеждат заети. Сред работниците Марк забеляза няколко жени, които разнасяха храна и вода или превръзки, за да бинтоват и зашият евентуални наранявания. Няколко входа отвеждаха надолу в планината. Надзирателят го поведе към най-големия, където се бе събрала тълпа.

Там двамата спряха и се заслушаха. Пред входа на мината бе застанал мъж. Младо момче стоеше край него. Червената му коса бе покрита с прах. Марк познаваше и двамата.

— Огледах — каза Артър, докато сваляше ръкавиците си. — Наистина става дума за нова жила, най-богатата от десетилетие насам. Ще преместим работниците от мини три и четири, за да помогнат с изпомпването на водата. Ще поръчам да ни изпратят и още биволи. Предстои ни тежка работа, но тази вечер ще празнуваме!

Миньорите заликуваха, дори водачът на Марк изръкопляска. Лорд Тулен остана със скръстени ръце, насочил поглед към Натаниел. Детето мълчаливо стоеше край Артър, загледано в земята. Подобно послушание от петгодишно дете изглеждаше леко тревожно. Дори когато ликуването започна, Натаниел се огледа само веднъж и след няколко секунди двукратно плесна с ръце.

Марк изчака тълпата да започне да се разпръсква обратно по задълженията си. Артър го различи сред оттеглящите се работници, кимна му и се отправи към него.

— Лорд Тулен. Не очаквах такава приятна изненада — каза той. Тонът на гласа му не съответстваше на думите.

Другият извади писмото на Алиса и му го подаде.

— Дошъл съм да взема Натаниел — обясни той. — Алиса изисква връщането му. Трябва да кажа, че се изненадах да го намеря тук, вместо при лорд Гандрем.

Усмивка прищипа бузите на Артър Хардфилд. Той имаше дълго, овално лице и сива коса, подрязана изключително късо. Марк никога не бе виждал по-отвратително ухилване.

— Често разговарях с Алиса за намерението си. Отдавна имах желание да доведа Натаниел тук, за да може той да се запознае с мините още от малък. При последното си посещение й споменах за намерението си да сторя това, когато времето позволи.

— В писмото й не се споменава нищо подобно.

— Предвид всички онези задължения, които са я обградили, не съм изненадан, че подобно небрежно подмятане е останало незапомнено.

Марк Тулен въобще не му вярваше, но се постара да си придаде противоположен вид.

— Във всеки случай тя отново го иска при себе си — настоя той. — Да вървим, Натаниел, време е да се върнеш при майка си.

— Не може да го вземеш — каза Артър. Когато очите на Тулен блеснаха, усмивката на Хардфилд стана още по-широка. — Не и сам. Възнамеряваш да поведеш един от бъдещите предводители на Трифектата по северния път? Той би представлявал идеална цел за откуп. Позволи ми да ти изпратя неколцина от хората си.

Марк отмести поглед и промърмори. Артър го изпитваше, изпробваше реакциите му, а той се бе издал. Докато се оглеждаше, Марк забеляза два фургона недалеч от мястото.

— Къде ще отпътуват тези коли?

— Тези ли? — Артър проследи погледа му и отговори прекалено бързо. — Не съм сигурен, но не мисля, че е в твоята посока. Ще отида да уредя ескорта ти.

— Велдарен — каза Натаниел, преди лорд Хардфилд да е успял да се отдалечи. — Всяка седмица те отнасят злато във Велдарен.

Марк намигна на момчето, без да се притеснява, че Артър видя.

— В такъв случай ще пътувам с тях. Не се съмнявам, че с подобен керван ще бъдем в безопасност.

Усмивката на Артър Хардфилд угасна.

— Така да бъде. Това ще ви забави, така че се постарай Алиса да научи, че причината за късното пристигане си ти. Ще кажа на хората, че ще пътуваш с тях. Натаниел, върви в замъка да си събереш нещата. Бързо, не карай лорд Тулен да те чака.

Натаниел се поклони на двамата мъже и се затича. Марк го проследи с поглед.

— Детето не е особено умно, но поне е послушно — каза Артър и се отдалечи.

Марк яздеше край колата, в която се возеше Натаниел. Младият благородник бе закупил припаси от странноприемницата, тъй като не искаше да подяжда от храната на керванджиите. Макар да се бе постарал да не им пречи, той бе успял да разгледа товара — сандъци с прясно изсечени златни монети, носещи символа на семейство Гемкрофт. Всяка кола пренасяше по един сандък.

— Защо само по един сандък на фургон? — обърна се той към водача на кервана, дебелак на име Дейв. — Изглежда ми разточително.

— Всяка кола си има свой кочияш, свои пазачи и свой товар — отвърна Дейв. — Така е по-безопасно. А и на връщане ще натоварим двете коли. Трябва да видиш колко инструменти отнасяме. За всеки фунт злато трошим по два фунта желязо.

На смрачаване те се разположиха да нощуват. Неколцина от войниците бяха спали през деня, така че сега започнаха да обхождат лагера и да стоят на пост. А Марк се отправи при Натаниел. Момчето се хранеше само, увито с гръб към огъня.

— Студено ли ти е? — попита го Марк, докато присядаше край него.

Детето поклати глава.

— Не бива да ми е студено. Артър казва, че това ме кара да изглеждам слаб.

Младежът се засмя.

— Дори най-великите предводители ходят с ботуши в снега. Позволено ти е да бъдеш човек, Натаниел.

Момчето придърпа одеялото си по-плътно. То много приличаше на майка си: имаше същите меки черти, чип нос и червена коса. Треперещите му устни се усмихнаха.

— Тогава ми е малко студено.

Лорд Тулен се засмя.

— В такъв случай вземи. — Той уви собственото си одеяло около него. — Това ще ти помогне. Занапред се допитвай и до мен за нещата, които Артър ти е казвал, става ли?

— Защо? — Натаниел внезапно бе придобил притеснен вид. — Той лъже ли?

— Не, не — побърза да го увери Марк. — Просто той има странен поглед над света. Например, той не мисли, че е възможно на човек да му стане студено. Много бих искал да го видя по бельо сред някоя снежна буря. Обзалагам се, че ще е посинял като огре, когато накрая влезе на топло. Или може би като орк? Не, той е прекалено щърбав за орк.

Той продължаваше да се шегува, по-скоро обръщащ внимание на тона си, отколкото за казаното. Нямаше значение. Натаниел постепенно започваше да се отпуска и това донесе огромно облекчение на Марк. Той се бе опасявал, че думите на Артър са успели да превърнат детето в безумна гъба, попиваща безкритично всичко чуто. Но Натаниел си оставаше петгодишно момче, което обожаваше да се смее и шегува. Младежът не се смяташе за особено очарователен събеседник, но все можеше да накара едно дете да се засмее.

Марк му остави одеялото си и си взе друго от колата. Двамата се настаниха да спят край огъня.

На следващото утро младежът се събуди вкочанен. Тънък слой сняг бе покрил света, включително и одеялото му.

— Крайно време беше — отбеляза Дейв, който бе зает да впряга добитъка. — Спиш като мъртвец, Марк.

— Само че те не се събуждат — отвърна младежът и изтърси одеялото си, оглеждащ се за огнище.

— Сега няма да палим огън — каза Дейв. — Пестим гориво, в случай че снегът натрупа. Помогни ни да се приготвим за тръгване, така бързо ще се сгрееш.

Натаниел вече се бе настанил в едната от колите, омотан в одеяла.

— Мразя зимата — каза той, когато видя Марк.

— Разбирам те. — Младият благородник го потупа по рамото. — Постарай се да издържиш. Много скоро ще пристигнем у дома.

В началото снежинките бяха почти незабележими, нежен гъдел, който навлажняваше кожата им. Но към средата на деня валежът се усили. В един момент Дейв нареди да спрат.

— Ако продължим, колите може да заседнат — каза Марк.

— По-добре да заседнем на пътя, отколкото да се преобърнем — отвърна Дейв.

С помощта на фургоните оформиха завет и започнаха да разкопават снега, за да освободят място за огън. Телата им предпазваха пламъците от прокрадналите се вихри.

— На сутринта ще поразчистим и ще продължим — каза Дейв. — Много пъти съм минавал по този път и имам усет за времето. Утре небето ще се е прояснило. Стига някое от колелата да не се строши, би трябвало да сме достигнали Фелууд до…

Той замълча неочаквано, защото сред воя на вятъра бе доловил нещо странно.

— Чувам коне — каза водачът.

— Кой би тръгнал в подобно време? — попита един от пазачите.

Марк изтегли меча си и се изправи. Останалите сториха същото. Всяка кола се охраняваше само от четирима души. Осмината бързо се отправиха към пролуките между фургоните.

— Може би е пратеник, препуснал да ни догони — предположи Дейв. Точно преди арбалетен болт да потъне в ръката му.

Той просъска от болка, прекърши ствола и го захвърли.

— Прикрийте се!

От двете им страни препуснаха конници. Докато минаваха край пролуката между колите, мнозина от изникналите също стреляха. Марк се хвърли към един от фургоните, повличайки Натаниел със себе си. Конниците забавиха ход и се извъртяха. Разнесе се звукът на изтегляна от ножниците стомана.

— Не се показвай — обърна се Марк към Натаниел. Момчето се сви край сандъка. Очите му бяха разширени от ужас, обгърнати от сълзи, които студът отказваше да пусне.

— Страх ме е — промълви то. Цялото се тресеше.

— Мен също — отвърна младежът. Няколко стрели разкъсаха платнището, но не уцелиха.

Насочил меч към задната част на колата, той изчакваше. Дочу викове, а също и лудешкия рев на Дейв. От мястото си можеше да види съвсем малка част от битката.

Пазачите бяха успели да посекат двама от нападателите, но останалите конници продължиха щурма си и запратиха нов залп.

Долетелият вик на Дейв звучеше напълно нелогично, но в същото време Марк не се поколеба нито за миг в истинността на казаното.

— Лорд Хардфилд? Но защо?

Той умря малко след това — или поне заповедите му престанаха да се чуват. Останалите викове също започнаха да заглъхват. Звънтенето на метал долиташе все по-рядко.

Марк накара Натаниел да отстъпи още по-назад в колата и се постара да се прикрие. Може би щеше да успее да изненада един или двама от конниците, ако те не осъзнаеха присъствието му…

Един от вражеските арбалетчици премина с коня си зад колата. Марк Тулен скочи с все сила към него. Мечът му потъна в гърдите на конника, разрязвайки кожената броня. Умиращият стреля, но болтът отхвърча в безопасна посока. Марк отново се оттегли във фургона. Символът върху бронята на убития току-що принадлежеше на Артър.

Но защо? Защо Артър Хардфилд ще устройва засада на собствените си товарни коли?

Той погледна към Натаниел. Причината беше ясна.

— Марк? — долетя викът на Артър. — Ти ли си, Марк?

— Просто стоя на топло — извика младежът в отговор. — С какво хората ти бяха заслужили това?

— С нищо. Те умряха в служба на господаря си, което се очаква от всеки. Къде е детето? Не искам то да присъства на смъртта ти.

Марк стисна меча си по-силно. Зад него Натаниел изскимтя.

— Ще го защитаваш ли? — попита Тулен.

— Като собствен син.

Поне докато не се сдобиеш със собствен наследник, помисли си Марк Тулен. Или докато Алиса не стане твоя съпруга.

— Слушай внимателно — прошепна той към Натаниел. — Той лъже. Трябва да бягаш. Зная, че не искаш, но трябва да опиташ. Той е зъл. Винаги съм го знаел, но едва сега…

— Марк! — кресна Артър. — Излез и умри с чест!

— Върви натам. — Марк посочи към капрата.

Натаниел кимна. Макар видимо да се страхуваше, той запазваше самообладание. Тулен се почувства горд от него. Това дете бе достойно един ден да застане начело на рода Гемкрофт. Но бе по-вероятно да измръзне до смърт в следващите дванадесет часа. За момент Марк почти реши да изведе Натаниел навън и да разбере какво е намислил Артър. Но не можеше да се насили. Ако Хардфилд бе замислил да включи детето в плановете си, Марк трябваше да му попречи. Може би това бе дребнаво, но пък Тулен нямаше намерение да остави смъртта си неотмъстена.

С все още оголен меч той излезе навън.