Танц с остриета

Глава тринадесета

Артър Хардфилд се огледа с нескрито презрение. И по-рано бе работил с наемници, но никога не бе ги канил в дома си. Смяташе това за проява на изключително лош вкус.

Войниците се бяха събрали в трапезарията, над двадесет на брой. Това бяха предводителите — всеки от тях ръководеше поне стотина бойци. В момента разговаряха помежду си в очакване на появата на Алиса. Представляваха жалка сбирщина, облечени в различни комбинации от брони, ивици плат и туники, за да се отличават.

На Хардфилд дори не му се искаше да мисли за количеството злато, оттичащо се в джобовете им само за този празен престой.

— Не съм сигурен колко забавно ще бъде — каза един, плешив мъж, който за прикритие си бръснеше главата. — Истинските битки се водят на бойното поле, а не из ъглите на хорските къщи.

— Убиването си е убиване — рече друг. — Ти откога си станал толкова капризен?

— А, парите няма да откажа, но това не означава, че не искам пространство, където да развъртя брадвата.

— Разбирам те. Човек като теб наистина се нуждае от пространство, иначе има опасност сам да си отсече главата.

— Върви на майната си, Джейми. Бас ловя, че ти нямаш търпение да започнем. Сред отходните канали твоите хора ще се почувстват като у дома си.

Артър се обърна, за да си иде. Откри, че малко по-назад е застанал Бертрам, не по-малко огорчен.

— Само какви петна ще оставят върху килима — каза старецът и поклати глава.

— Това е цената на работата.

Съветникът кимна, загледан в спорещите наемници. Артър скръсти ръце и остана до него.

— Разговаряли ли сте с Алиса напоследък? — попита Бертрам.

— Сутринта. С приближаването на погребението настроението й се влошава. Надявах се, че тя ще спазва траур, като всяка друга жена, но вместо това тя се е настървила за кръв.

— Тя иска убиецът на момчето да бъде намерен.

— Заел съм се, но той е хлъзгав негодник.

Съветникът се засмя.

— Не съм изненадан. В този град има хиляди крадци и убийци. Откриването на един от тях сигурно е трудно. Тази прилика много затруднява нещата.

Тези думи отново събудиха колебанието на Артър. Може би старецът загатваше нещо, също като в предишния им разговор? Той реши да рискува.

— Уверен съм, че дори и да заловим Стражителя, пак ще се окаже трудно да докажем, че наистина е той.

— Да, никой не го познава — съгласи се Бертрам. — Но аз имам доверие на вашата преценка и съм готов да я подкрепя.

Очите на Артър Хардфилд светнаха.

— Така ли? — След това той продължи: — Не мисля, че ще се наложи да чакаме дълго, преди да открия виновника. Градът може да е голям, но това означава и множество очи и усти. Никой не би могъл да остане скрит вечно. Радвам се, че доверието ти в мен е толкова голямо.

— На вас имам много по-голямо доверие, отколкото на тях. — Бертрам пренебрежително махна с ръка по посока на наемниците. — Хардфилдови винаги са били близки със семейство Гемкрофт. Моето влияние е ограничено. В подобни проблеми Алиса се нуждае от насочващ глас, който да я напътства сред мъката й. Ако вие успеете да разговаряте с нея, да я накарате да се вслуша…

— Разбирам. Имам свои задължения, но би трябвало да приключа малко преди свечеряване. Когато се върна, ще се погрижа Алиса да ми обърне внимание.

— Благодаря ви. — Бертрам се поклони. — Сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да опитам да обясня на тези господа, че макар да им предлагаме вино от учтивост, то това не означава, че трябва да изпиват по цели бъчви.

— Боговете да са ти на помощ.

Артър напусна трапезарията, взе си палтото и меча и излезе в града. По принцип Орик би го придружил, но бившият наемник се бе отправил на север, след като бе донесъл останките на мнимия Натаниел. Но Хардфилд умееше да си служи с меч, така че не се боеше да върви сам из улиците на Велдарен. А и когато навлезеше в територията на Змиите, те щяха да го посрещнат като крал.

Само минути след напускането на имението той забеляза първите си придружители, скрити сред сенките. При вида на зелените наметала той се отпусна. Несъмнено Уилям Кет, първомайстор на Змийската гилдия, се стараеше да защити инвестициите си. Артър не можеше да го вини.

Той навлизаше все по-дълбоко в бедната част на града. Броят на телохранителите му се увеличи. В един момент дори можеше да се закълне, че е видял един зелен плащ да прелита край покривите. Когато достигна седалището на гилдията, придружителите му пристъпиха напред и му направиха знак да влиза.

Артър се настани сред изумрудените възглавници и картини със златни рамки и се зае да изчаква първомайстора. Красива девойка, обгърната единствено в тънък воал, се приближи към него, за да го попита за предпочитанията му за пиене. При предишните си посещения Хардфилд винаги бе отказвал от предпазливост, но тази нощ определено се нуждаеше от нещо.

— Донеси ми най-силното, с което разполагате — заяви той. — И се постарай да няма вкус на пикня.

— Както желаете.

За момент младата жена задържа зелените си очи върху него. Артър я изпроводи с одобрителен поглед. Знаеше, че ако плати достатъчно, би могъл да я има. Срамота, че трябваше да нощува в дома на Алиса. Това стегнато телце сигурно нямаше да му позволи да мигне цяла…

— Артър! Добре дошъл!

Хардфилд се изправи и отклони вниманието си от младата изкусителка.

— Уилям.

Артър се здрависа с по-малкия си брат, някога отговарял на името Уилям Хардфилд. Впоследствие първомайсторът го бе сменил, за да не излага семейството си.

— Прости ми за забавянето.

— Не са нужни извинения — отвърна Уилям. Той бе висок колкото брат си и имаше същите очи и коса. — Досетих се, че ръцете ти са заети със скърбящата майка.

— Още не са, но скоро и това ще стане.

Девойката се върна с питието му. Артър благодарно прие чашата и отпи малка глътка, за да опита вкуса на донесеното — нещо средно между мръсна вода и запалено масло. С пламнало гърло той се усмихна на брат си.

— Последната доставка закъсня — рече той, потискайки кашлица. Това определено беше силно. — Леко съм любопитен за причината.

Усмивката на Уилям посърна, но само за миг. Сетне тя се върна с подновена фалшивост.

— Трябваше да се досетя, че не си дошъл, за да бъбрим. Златото ни бе откраднато, когато го внасяхме в града. Но не по наша вина.

— Нима? Без ваша вина? Какво удобно оправдание да не ми платиш полагащата се половина.

Уилям седна, а по-големият брат последва примера му. Двамата мълчаливо се вгледаха един в друг. Артър знаеше, че брат му се опитва да прецени колко трябва да каже и каква реакция би могъл да очаква. Самият Артър се надяваше, че ще чуе цялата проклета истина.

— Случайно да си чувал за Стражителя?

Артър бе прекалено изненадан, за да скрие реакцията си.

— Да приема ли това за „да“? — продължи Уилям, повдигайки вежда.

— Чувал съм. Но първо разкажи ти. Може би тогава ще успея да обясня по-ясно.

Уилям направи знак на друга девойка, която му донесе изящна чаша с вино.

— Който и да е този негодник, очевидно е голям късметлия — поде първомайсторът. — Натъкнал се на нас, докато пренасяме сандъка през стената. Убил хората ми и заграбил златото. И знаеш ли какво направил, мизерникът? Пръснал го над пазара посред бял ден. Не за пръв път прави подобни изпълнения, но никога преди не бе успявал да докопа толкова много злато. Да ти призная, това е плашещо. Човек, който пръска пари по такъв начин, не може да бъде купен. Той се е заел да ни избие. Всички ни, не само Змиите. Ще ми се да знаех с какво сме го вбесили толкова.

— При други обстоятелства бих се усъмнил в способността на сам човек да избие толкова много от твоите — рече Артър, — само че получих възможността да видя със собствените си очи. Той уби шестима от хората ми и се подписа с кръвта им. Бе взел част от златото, но не цялото, слава на боговете. След още няколко дни останалото ще бъде готово за внасяне. Алиса смята, че цялото е било откраднато, което ще ни помогне да компенсираме изгубеното.

— Мога да разменя по-голямата част в кралски монети с помощта на търговците си. И като закупувам големи количества храна и вино от Лори Кинън. Струва ми се подобаващо да изпирам златото на Трифектата чрез самата нея. Но обработката на по-големи количества разбираемо отнема повече време. Кога ще бъдеш готов да вземеш своята част от размененото до този момент?

— За момента го дръж при себе си. Сега нещата са прекалено хаотични. Това е и една от причините за идването ми. Погребението на Натаниел е утре. Погрижи се хората ти да бъдат готови по здрач. Алиса е наела най-малко хиляда войници, може би много повече. Тя се кани да ги пусне да вилнеят из града.

Лицето на Уилям потъмня.

— Да не се е побъркала? С нищо не сме я предизвиквали. — Той спря и злобно изгледа брат си. — Освен ако не си хвърлил вината за смъртта му върху нас?

— Казах й, че Стражителя е свързан с местните гилдии, смятайки, че това няма да й позволи да задава толкова много въпроси. Не бях очаквал подобна реакция.

Уилям захвърли полупразната си чаша на пода.

— Не, разбира се — изсумтя той. — Както винаги, готов си да ни пожертваш при първа възможност, стига с това да улесниш собствения си живот. Какво ще правим сега? Сами не можем да се изправим срещу толкова много наемници.

— Тогава не се изправяйте сами. Уведомете останалите гилдии. Искам Алиса да остане унизена от постъпката си. Тя трябва да започне да се съмнява в себе си и решенията си, за да има по-голямо доверие на мен. Още не съм я спипал. След време и това ще стане, не се съмнявам, но за момента ми е нужна твоята помощ.

Червенината бавно се отцеждаше от врата на Уилям. Първомайсторът се отпусна обратно на стола си.

— Мисля, че ще мога да убедя останалите, макар че времето е много малко. Само една нощ, за да приготвим засада? Благодаря ти, че не ми каза по-рано. Обожавам да измислям планове от нищото.

В думите на Артър лъхна острота:

— Ти сам си избра този живот. Дойдох тук в мига, в който Алиса излезе.

Няколко мига двамата останаха втренчени един в друг. Накрая Уилям отстъпи.

— Така да бъде. Но какво ще правиш с този Стражител? Той вгорчава живота и на двама ни. Щом е напуснал града, очевидно е научил за схемата ни. Или поне отчасти. Достатъчно е една погрешна дума да достигне Алиса — и с теб е свършено.

— С нас.

Уилям само се подсмихна:

— Аз прекарвам живота си в сенките. Тя вече ме иска мъртъв и е на път да похарчи цяло състояние, за да си осигури смъртта ми утре вечер. Но ти живееш на открито. Можеш да се укриеш единствено при мен. Готов ли си да пълзиш сред канавките и да ядеш боклуци, за да отървеш кожата?

— По-скоро бих избрал бесилката.

По-малкият брат се изправи. Разговорът определено бе приключил.

— В такъв случай се погрижи Стражителя да пукне.