Танц с остриета

Глава девета

Тя знаеше, че Гарик ще очаква обяснение, но умишлено се забави. Нека той да чака и да се тревожи. Велиана искаше той да се почувства унизен, да усети презрението й. Всичко останало би го накарало да си мисли, че нещата са различни. Най-сетне, когато денят наближи края си, едно от гилдийните хлапета я откри в кръчмата (разположена в другия край на града) и я уведоми за повика на Гарик.

— Кажи му, че идвам — отвърна тя и му подхвърли медна монета. — Но след като си допия.

Тя близа чашата си още половин час. През това време в пивницата пристигнаха още неколцина мъже, облечени в тъмносивите плащове на Пепелявата гилдия. Те бяха новопостъпили, за които Велиана знаеше само имената им. Влиянието й над тях се ограничаваше с това.

Жената отново прокле слепотата си, накарала я да подцени амбициите му.

— Гарик чака — каза един от тях. Май се казваше Гил. Защо изобщо бе допуснала човек като него да влезе в гилдията? Той приличаше на мускулесто двукрако куче, изпълзяло от задника на някой помияр.

— Не се съмнявам, че си има и по-важни проблеми — отвърна Велиана и пресуши халбата си.

— По-важни от неподчинението? Не, няма.

Тя му намигна, докато се изправяше.

— Водете, момчета. Цели трима са изпратени за мен? Чувствам се поласкана.

— Млъквай.

До залез оставаше час. Сред оранжевото му сияние Велиана се чувстваше незащитена. В момента четиримата бяха навлезли дълбоко в територията на Паяците. Вместо да поемат през по-недоходоносните участъци, те крачеха сред самата му среда. По пътя Велиана забеляза неколцина мъже с по-светли сиви плащове, но те не обърнаха никакво внимание на прекосяващите — не ги нападнаха и дори не поискаха обяснение.

Странно.

При Гарик тя завари Мъртвешката маска. Самият първомайстор се бе разположил сред възглавничките си и пушеше с изключително доволен вид. Това обстоятелство я притесни. И какво правеше тук магьосникът? Дали не предстоеше поредно посегателство срещу живота му? Дванадесет крадци също стояха в стаята, до един въоръжени. Тревогата й припламна по-силно. Дали не бе настъпил моментът, в който Гарик щеше да опита да поеме абсолютен контрол над гилдията?

Ръцете й незабелязано докоснаха кинжалите. Ако се стигнеше до това, тя щеше да отнесе Гарик със себе си. По-добре Пепелявата гилдия да изчезнеше, отколкото да продължи да съществува в ръцете на този параноик.

— Знаеш как да накараш един джентълмен да те чака — подметна Гарик при влизането й.

— Убедена съм, че Мъртвешката маска ще ми прости.

Първомайсторът се засмя, незасегнат.

— Е, вече всички сме тук. Преди да продължим, Вел, би ли предала кинжалите си? Не бих искал някой да пострада.

Трудно й беше да скрие паниката си, но тя все пак успя да го стори. Трябваше ли да се подчини? Ако предадеше оръжията си, щеше да остане уязвима, но пък в противен случай постъпката й би изглеждала като заплаха. Тя погледна към Мъртвешката маска. Погледите им се докоснаха само за миг, но това бе достатъчно, за да забележи леката усмивка и намигването. Решавайки да се довери, Велиана връчи кинжалите си и скръсти ръце.

— Изглежда онова, което ще чуя, няма да ми хареса?

— Може би не аз съм този, който трябва да говори. — Той се обърна към Мъртвешката маска. — Би ли ми казал защо Велиана е още жива?

Околните крадци започнаха да мърморят. Как ли тълкуваха тези думи?

— Не разбирам. — Мъжът се направи на изненадан. — Има ли причина за противното?

— Не ме лъжи. Зная, че тя те е нападнала през нощта. Един от хората ми е наблюдавал. Кажи ми, защо не я уби? Все пак, тя се е опитала да стори именно това с теб.

— Сметнах, че това е поредното изпитание, целящо да прецени годността ми — ловко излъга Мъртвешката маска. — В края на битката ни самата тя каза нещо в този ред на мисли. Нима преценката ми не е била правилна? Нима Велиана ме е излъгала?

Очевидно Гарик не бе очаквал подобен отговор. Той се навъси и се намести сред възглавничките си.

— Да, глупако. Не е била правилна. Тя те е излъгала. Трябвало е да умреш, а още си жив.

Велиана мълчеше. Каква игра играеше Гарик? Тя го бе предупредила за последиците, които би породило подобно неоправдано посегателство срещу новоприет член на гилдията, а ето че той лично оповестяваше тези си размисли пред останалите крадци. И не просто това — дори изтъкваше провала на плановете.

— Каква е била причината тя да ме напада? — попита Мъртвешката маска.

— Не е ли очевидно? Тя се страхува от теб. Вижда, че с умения като твоите ти много лесно би могъл да заемеш мястото й. Не е ли така, Велиана?

Гарик се усмихна широко насреща й. Кървясалите му очи блестяха весело. Ето какво било. Той бе хвърлил срама от проваленото посегателство върху нея. Ако тя се опиташе да отрече, можеше единствено да се осланя на собствената си дума. Срещу думата на първомайстора.

Нямаше съмнение чие слово носеше по-голямата тежест. Наказанието за подобно обвинение се ограничаваше до две възможности: прогонване или смърт.

По ухилването на предводителя личеше, че вече е направил избора си.

— Това е бил замисълът ти още от самото начало — тихо каза тя, почти с шепот. Гарик се надигна и се приближи, а останалите крадци наблюдаваха напрегнато. Те бяха разбрали току-що отправеното обвинение. Знаеха и какви са възможните наказания.

— Просто се възползвах от изникнала възможност — каза първомайсторът. Той говореше още по-тихо, само за нейните уши. А Велиана погледна към Мъртвешката маска. Колко ли от обещанията му се бяха оказали лъжи? Може би всички. Тя бе изгубила в разговори времето, което трябваше да е посветила на убиването на маскирания негодник. Всички предишни посегателства срещу него бяха извършени тайно, скришом от останалите съгилдийници. Никой не можеше да ги докаже. Отново нейната дума срещу неговата.

— Както знаеш — Гарик театрално й обърна гръб и повиши глас, — нашите закони са категорични относно полагащите се наказания. Не бива да допускаме безредие сред редиците си, не и в подобно време, когато самото ни оцеляване се намира под въпрос. — Той рязко се извъртя към нея. — Ти ще послужиш за назидателен пример, Велиана, пример за пред цялата гилдия.

— Позволи ми да отправя лична молба, първомайсторе — неочаквано се обади Мъртвешката маска. Гарик го погледна с лека тревога, но все пак кимна. — Тъй като тя се опитваше да отнеме моя живот, нека на мен бъде възложено да изпълня наказанието й.

— Жалък негодник. — Тя стискаше пестници до болка. — Жалък, дребен плъх.

Велиана се престори, че се хвърля към Гарик, но насочи скока си към Мъртвешката маска. Беше невъоръжена, но Зуса я бе учила да убива и с голи ръце. Достатъчно беше да нанесе един удар на подходящото място, който да го задуши или да му строши врата — така поне щеше да умре доволна. Юмрукът й се стовари в устата му, за да попречи на изричането на заклинание. Другият й пестник се стовари в стомаха му и го накара да се превие. Крадците бяха започнали да крещят, но Велиана вече обвиваше ръце около врата на противника си. Достатъчно бе едно рязко движение…

Нещо тежко се стовари в тила й. Тялото й се отпусна. Мъртвешката маска се освободи и кресна на останалите да му я оставят.

— Тя е моя — оповести той. — Първомайсторе, да разбирам ли, че си избрал екзекуция като наказание за тази луда жена?

— Да — отвърна Гарик. Той изглеждаше развеселен от отчаянието й.

Безсилната й ярост се усилваше. Сграбчилите я крадци я пуснаха. Велиана едва съумя да се изправи. Болезнена цицина изникваше на тила й. Повръщаше й се. Мъртвешката маска се приближи към нея. Озлобеният й удар пропусна.

Магьосникът я сграбчи за врата и я блъсна към стената. Кинжал блесна от колана към ръката му и се притисна до гърлото й.

— Имаш ли ми доверие? — прошепна той в ухото й. Пръстите му усилиха натиска си. Погледите им се срещнаха. Нещо в кафявите ириси й вдъхна надежда, противно на всичките й инстинкти. Велиана кимна: движение, което той усети по-скоро с ръката си. — Тогава остани неподвижна.

Той измърмори още няколко думи, тихи прошепвания, останали скрити в усмивката. След това се отдръпна и прониза гърдите й с бърз удар. Кръвта бликна много преди болката. Черни петънца избухнаха пред очите й.

— Спи в мрак — изрече той, нечут сред ликуванията на останалите крадци. Несъмнено Гарик също празнуваше. Велиана не успя да го прокълне с последния си дъх. Цялото й тяло се вкочаняваше, отказваше да й се подчинява, да диша…

Тогава се спусна тъмнината. Не й оставаше друго, освен да изпълни съвета на Мъртвешката маска.

Орик изчака напредването на следобеда, преди да напусне дома. Той се отправи на юг по главната улица, загърбил просяците и уличните търговци. В нужното място войникът се отклони, за да поеме към гилдията на наемниците. Някога тя бе представлявала незначително предприятие, но продължаващите с години сенчести войни бяха напълнили ковчежетата й и драстично бяха увеличили влиянието й. Всеки, който искаше да стане наемник, трябваше да се обърне към тази гилдия. Това донасяше известни предимства, като например гарантирано заплащане или обезщетения за близките. Самият Орик смяташе, че това е просто начин за завишаване на цените, но пък какво ли разбираше той?

Гилдията все още бе запазила старото си седалище. То се намираше близо до централния булевард и на заможните не се налагаше да навлизат дълбоко сред заплашителни улички.

Орик влезе вътре, надявайки се да се натъкне на стар познат. Действително, веднага забеляза гъстата слята вежда.

— Орик? — изрече явилият се в отговор на звънчето над вратата. — Наистина ли си ти? Ела по-близо, очите ми вече не са… Радвам се да те видя, негоднико!

Посетителят се усмихна широко.

— Опасявах се, че си пукнал. Или че си бил заменен от човек, чиято памет не се простира само до един час.

Старецът се засмя. Той се казваше Бил Трет, почитана фигура от предишния наемнически период на Орик. Трет бе убивал до отмала, а после, останал прекалено слаб, за да върти меча, гилдията му бе връчила перо на мястото на оръжието и след кратко обучение го бе назначила за чиновник. Огромното знание за отделните поръчители, което бе натрупал през кариерата си, беше обусловило този избор.

— Виждаш ли каква бъркотия е? — попита Бил и посочи към рафтовете с документи. — Само аз зная кое къде се намира. Ще ме държат тук, докато умра, а може би и после, стига да открият начин.

— Небесата са ми свидетели, че от теб има нужда — рече Орик. — Трифектата все още ли налива злато в кесиите ви?

Трет махна с ръка.

— Приходите вече не са толкова значителни. Почти всички вече се стремят към минимума. Не е като преди десет години. Тогава дори не смогвах да преброя златото, което преливаше от една кесия в друга. Също като кръвта, дето се лееше тогава.

Орик се усмихна, припомнил си множеството крадци, които бе посякъл на служба при Леон Кънингтън. Каква година!

— Мисля, че Алиса се кани да възложи известна работа по-късно днес, така че бъди готов — рече посетителят.

Възрастният мъж повдигна вежда, но не попита.

— Що се отнася до мен, аз съм дошъл да те помоля за услуга, Бил.

— Каква? Макар че не аз съм този, който трябва да ти прави услуги. Доколкото си спомням, аз бях този, който ти спаси живота във Фелууд.

— Не държа на безвъзмездна услуга — додаде Орик и пусна тлъстичка кесия върху бюрото. — Трябва ми най-добрият ви меч. И нямам предвид най-добрият според глупашкото рангиране на гилдията. Интересува ме твоята преценка. Ти познаваш всички наемници чак до Ейнджълпорт. Трябва ми адски добър човек. Способен да надуши мишка в гората преди бухалите, дето се казва.

Бил потърка брадичка, присвил очи.

— Предполагам, че няма да имаш нищо против, ако въпросният човек е малко противен?

— Дори и ако е най-грозният и жесток пройдоха, когото познаваш. Дори бих предпочел да е така. Тъкмо ще се спогодим веднага.

Трет се изсмя, но сухо.

— Зная един, който може да ти свърши работа. Той е много добър, Орик. Идва от Кер, макар някои да казват, че изобщо не е от Дезрел, а някакъв друг свят. Девет задачи съм му възлагал, нито веднъж не се е провалял. И винаги откриваше целите си предсрочно. Но в последно време за него не се намира работа, защото взема двойно повече от обичайното.

— Как се казва?

— Сам се нарича Призрака. Не съм достатъчно смел да го посъветвам да си избере нещо по-оригинално. Пък и на него му подхожда. Ще разбереш, когато видиш лицето му.

Орик скръсти ръце.

— Какво означава това?

— Няма смисъл да ти казвам. Ще узнаеш сам. Той е много скъп и много опасен, но е най-добрият. Все още ли го искаш?

Орик си помисли за шестимата, които той и Артър бяха изгубили, когато Стражителя ги бе нападнал. И освен това си помисли за начина, по който Алиса щеше да ги измъчва, ако узнаеше истината за случилото се със сина й.

— Да. Трябва ми най-добрият. Къде да го търся този… Призрак?

— Знаеш ли къде е Халбата и перото? Не? Това е една мижава странноприемница в южната част на града, недалеч от главната улица. Иди там след няколко часа. Кръчмарят е мошеник, но ще ти покаже Призрака… Макар да ми се струва, че няма да имаш нужда от напътствия.

Бил развърза кесията и я изсипа, за да преброи монетите. След това той кимна и каза:

— Дал си ми повече.

— Останалото считай за подарък — каза Орик, отправящ се към изхода.

— Разбрано. Късмет, Орик.

Наемникът нямаше намерение да чака. Той искаше да присъства, когато Призрака се появи. Освен това можеше и да придобие някаква информация от тамошните клиенти. Тъй като все още бе рано, онези, които щеше да завари в пивницата, несъмнено щяха да се окажат редовни клиенти.

Откриването на кръчмата се оказа лесно — над вратата й висеше табела с грозна халба и още по-немарливо изрисувано перо. Явно стопанинът скъпернически я бе изографисал сам. Орик намести меча си и влезе вътре.

Помещението вонеше на повръщано и алкохол и беше много тъмно. В единия ъгъл бе поставено гърне с жарава, отговарящо за осветление през деня и отопление вечерта. По масите бяха насядали неколцина скитници, които присвиха очи към новодошлия. Но никой от тях не изглеждаше опасен.

Зад бара стоеше слабоват мъж с руса брадичка. Той кимна на Орик и го изчака да седне, преди да се приближи.

— От най-евтиното — заръча наемникът и подхвърли няколко медни монети. Когато съдържателят се върна с халба, пълна една трета с пяна, Орик подбели очи. Този наистина си беше мошеник. Но тъй като за момента информацията бе по-важна от удовлетворението на хубавия бой, войникът не каза нищо.

— Ще искаш ли и нещо за ядене? — попита стопанинът.

— Има ли нещо топло?

— Още не съм започнал супата. Имам малко хляб и масло, ако си склонен да платиш.

— И това ще стигне.

Докато изчакваше храната си, Орик държеше погледа си насочен предимно към плота на масата — в случай че Призрака все пак се намираше вътре. Наемникът не искаше да се оглежда и показва припряност. Трябваше да си запази превъзходството. Онзи може би щеше да се опита да изврънка по-голямо заплащане. Предвид целта, която щеше да му бъде възложена, нищо чудно.

След като изяде хляба с маслото, Орик изчака подходящ момент и извади сребърник, който подаде на кръчмаря.

— Не ми връщай — рече той. — Но искам да ми отговориш на един въпрос.

Пивничарят приближи монетата до очите си, навъси се и я прибра.

— Разбира се. Не съм толкова зает, че да не мога да се отдалеча от тезгяха за няколко думи.

Орик се засмя на сарказма му и продължи с тих глас:

— Търся човек по прякор Призрака.

Съдържателят обърса ръце в панталоните си и се изсмя.

— Напоследък малцина го търсят. Обичайно той се заема с онези възложения, които никой не е толкова глупав, че да приеме. За какво ти е изтрябвало това сажделиво чудовище?

Истински тъмнокож от Кер? Интересно.

— Не е твоя работа. Сега напълни чашата ми отново — и този път с пиво, а не с пяна.

Пивничарят го изгледа остро, но се подчини. Орик прокара с бирата остатъка от храната и се огледа отново. В кръчмата нямаше тъмнокожи. Той дори не бе сигурен, че във Велдарен е виждал чернокож. Жителите на Омн, особено от крайбрежието, бяха известни със смуглостта си, но при тях по-скоро приличаше на тен. Но за жителите на Кер се говореше, че имат черна като обсидиан кожа. Нищо чудно, че Призрака имаше затруднения с намирането на работа.

Орик се премести на най-отдалечената от вратата маса, облегна се на стената и затвори очи. Не беше действително заспал, но така изглеждаше. Ако някой сглупеше да опита да го обере, очакваше го изненада.

Привечер в пивницата започнаха да пристигат още клиенти. Орик си помисли, че това може да е единствената кръчма, останала в южната част на Велдарен след забраната на крал Велор керваните да влизат в града от южния вход. Вследствие на това нареждане всички търговци бяха отнесли парите си на север. Мъжете, които влизаха, изглеждаха уморени и дрипави. Явно повечето от тях работеха из близките поля. Пивото тук бе ужасно, досущ като цените, но пък тук посетителите оставаха по-близо до дома и приятелите.

— Седнал си на нашата маса — каза някой. Орик отвори очи и видя трима почернели от слънцето мъже, оцапани с пръст. Дори обединената им сила отстъпваше на неговата.

— Срамота — каза наемникът и леко се размърда, за да покаже дръжката на меча си.

— Тук не се разрешават оръжия — каза друг.

— Да видим как той ще се опита да ми го отнеме. — Орик кимна към кръчмаря.

Тримата се навъсиха, но тъй като бяха въоръжени само с пестници, не се осмелиха да противоречат. Докато те се отправяха към друга маса, Орик най-сетне видя Призрака.

Той бе седнал сам в средата на кръчмата. Кожата му наистина бе необикновено тъмна. Главата му бе обръсната, а дрехите му изглеждаха подходящи за по-топъл климат. Но дори и отпуснатият плат не можеше да скрие силата му. Най-шокираща от всичко бе ярката бяла боя, с която мъжът бе покрил лицето си.

Орик се изправи, хвърли предизвикателен поглед към тримата наглеци, а после се отправи към масата на Призрака.

— Нещо против да се настаня? — попита той.

Тъмнокожият повдигна очи към него и се усмихна бляскаво.

— Разполагам със свободен стол. Ако го искаш, твой е.

Гласът бе дълбок и заплашителен.

Другият седна и се настани удобно. Ако не беше бялата боя, Призрака можеше да мине за красив. От мига, в който бе видял тази маскировка, Орик бе започнал да обмисля причините за полагането й, но до този момент не се сещаше за нищо. Може би тя бе свързана с името? Или представляваше тромав опит за прикриване на различие.

— Струва ми се излишно да питам, но все пак ще го сторя. Ти ли си Призрака?

Тъмнокожият се засмя.

— Да.

— Говори се, че си много добър.

— Кои са тези, които говорят това? Слепият глупак, отговарящ за финансите на гилдията? Или някои от останалите ми колеги? Бих се изненадал, ако някой от тях се изкаже по мой адрес с нещо различно от презрение.

— Бил беше — призна Орик. — Истина ли е? Започвам да се съмнявам?

— Това опит да ме подтикнеш към самохвалство ли е? Нямам намерение да се перча. Няма по-добър от мен. Сега ми кажи името си и по каква работа си дошъл. В противен случай може да реша, че предпочитам да пия сам.

— Тъжен е онзи, който би предпочел да пие сам.

Призрака се усмихна отново. В кафявите му очи блесна заплаха.

— Наистина ли смяташ, че не съм свикнал да бъда сам?

Орик прокле тромавостта на езика си. Артър би провел разговора много по-умело. Той би научил незабелязано всичко необходимо.

— Тук си прав. Името ми е Орик. Не е важно за кого работя. Нужен си ми за определена задача. Вече платих на Бил за услугите ти.

Призрака се облегна назад и скръсти ръце. Орик видя две дръжки точно под лактите му. Изглежда и тъмнокожият не зачиташе забраната за влизане с оръжие.

— Мога да откажа, ако поискам, така че недей да смяташ съгласието ми за дадено, Орик. Какво желаеш: някой да бъде открит, убит или и двете?

— И двете.

Заплашителността преля в усмивката.

— Отлично. За кого става въпрос?

— Наричат го Стражителя.

Орик бе сепнат от внезапното прихване. Изглеждаше, че останалите посетители на кръчмата са застанали нащрек от звука.

— Стражителя? Това е интересно. Чувал съм слухове за него, но те неизменно го преувеличават. Изкарват го самата Смърт. А сега ти идваш и ми заръчваш да го убия. Разполагаш ли с нещо друго освен името му?

— Видях го със собствените си очи — раздразнено каза Орик. — Той беше облечен в сиво, а лицето си бе скрил в качулката.

— Току-що описа почти всеки просяк във Велдарен.

— Носеше два меча, по един във всяка ръка.

— Два меча в една ръка — ето това би ме впечатлило.

— Достатъчно! — Орик стовари длан върху масата. — Няма да се оставя на урод като теб да ме разиграва!

Цялата пивница утихна при тези думи. Призрака се приведе по-близо до събеседника си. Не изглеждаше разгневен, само развеселен. Но в усмивката му се таеше нещо, нещо опасно. Гласът му спадна до шепот.

— Урод? И защо? Заради кожата ли? В Кер има хиляди като мен.

— Само един урод би си нацапотил лицето, за да прилича на мъртва курва — каза Орик, все още раздразнен.

— А, заради боята. — Гласът му стана още по-тих, съответстващ за споделяне на лична тайна. — Много сърби, а освен това не е евтина. Знаеш ли защо я нося?

— Защото искаш да се слееш с околните?

— Да се слея?

Той се смя дълго и гръмко, успявайки да сепне околните. Самият Орик се усети как трепва, макар да не знаеше защо. Знаеше само, че е изгубил контрол върху разговора. Трябваше да се овладее бързо, в противен случай преговорите щяха да пропаднат.

— Не, не за да се слея — продължи Призрака. — Искам да изпъквам. Когато останалите видят тази боя, тя им напомня защо я нося. Никой не може да се скрие от мен, Орик. Именно затова съм най-добрият. Всеки, с когото разговарям, се страхува, защото не знае нищо за мен — знае само, че съм различен. Виждаш ли онзи фермер там? Бих могъл да узная името на съпругата му за по-малко време, отколкото на теб би ти било необходимо, за да се представиш. Когато ти задаваш въпроси, останалите ще усукват, ще отлагат, ще се надяват да измъкнат нещо. Когато аз задавам въпроси, останалите искат да се отърват от мен, защото аз ги карам да изпитват страх, без да изрека и едничка заплашителна дума. Страхът е по-силен от златото. Всички богатства на света не са способни да подтикнат някого да надвие страха си, не и когато става дума за смърт и кръв. Онези, към които аз се обръщам с въпрос, бързат да ми кажат всичко, което искам да зная, за да се върнат към жалкото си съществуване. Да се слея? Каква печална липса на въображение.

— Достатъчно. Приемаш или не?

Призрака отпи от халбата.

— Утрои сумата, която ти е казал Бил. Няма да приема и една медна монетка по-малко.

— За тези пари бих могъл да наема петдесет души!

— От които нито един няма да открие търсеното. Тройно.

Орик се изправи. Бе търпял достатъчно.

— Ти за какъв се мислиш, негоднико? Отказвам. Или приемаш стандартното заплащане, или няма да получиш нищо.

Призрака изтегли един от мечовете си и шумно го стовари върху масата. Орик подскочи. Едва в следващия миг осъзна, че не е посегнал към собственото си оръжие, а се е обърнал към вратата да побегне. Лицето му се наля с кръв. Нямаше съмнение, че и Призрака бе забелязал обидната му реакция.

— Ще очаквам останалата част от сумата да се озове в ръцете на Бил до утре вечер. Сбогом, Орик. Ще имам главата на Стражителя до две седмици. Ако се проваля, което няма да се случи, ще ти върна парите.

Призрака се надигна и излезе. Цялата кръчма си отдъхна при излизането му. За свой срам Орик трябваше да признае, че споделя облекчението. Той си поръча още една халба, пресуши я и с бързи крачки се отправи навън. Предстоеше му да отметне още едно възложение. Него възнамеряваше да изпълни много по-добре от срещата с Призрака.

Той навлезе още по-дълбоко в южната част на Велдарен. Оказа се, че се е отправил към голяма дървена постройка на два етажа. Около петдесетина момчета и момичета чистеха, метяха и приготвяха леглата си. Някакъв мъж на средна възраст побърза да посрещне наемника.

— Аз съм Лорънс. Приветствам ви в сиропиталището ни. Мога ли да помогна с препоръка за чирак или слугиня?

— Покажи ми момчетата — каза Орик.

Лорънс изсвири пронизително и размаха ръце. Двамата влязоха вътре.

Помещението приличаше на огромен склад, в който се издигаха редици койки. Мъжът подреди двадесет момчета на различна възраст. Като цяло те мирно изчакваха огледа, което показваше, че не за пръв път преминават през тази процедура.

— Нещо конкретно ли търсите? — попита Лорънс и облиза устни.

— Това си е моя работа.

— Разбира се, сър, разбира се.

Докато оглеждаше по-малките, Орик се опитваше да си припомни Натаниел. Един от дребосъците бе със сходно телосложение, може би два пръста по-висок. А косата му дори бе същият цвят.

— Излез напред — нареди му наемникът и кимна след допълнителния оглед. — Той ще бъде. Каква е цената?

— Осиновяванията не са евтини. Но тъй като е още малък, девет сребърника.

Орик отброи двойно.

— Документи не ми трябват. Не съм идвал тук, не си ме виждал.

Очите на Лорънс щяха да изскочат. Той започна да мести поглед между посетителя и питомника.

— Името му е Дирк.

— Хубаво. Ела, момче.

Лорънс наблюдаваше излизането им, но не каза нищо.

Орик пътуваше пеш, затова взе Дирк за ръката и му каза да бърза.

— Без въпроси. Къщата ми се намира извън града, край северния път. Там ще отработиш среброто, което похарчих за теб. Разбра ли?

Дирк кимна.

Орик го изведе през южната порта, защото не искаше да прекосява по-оживените части на града. Градските стражи му хвърлиха само бегъл поглед, преди да го пропуснат.

При едно разклонение двамата завиха и обиколиха част от града, за да се отправят на север.

Дирк изглеждаше на не повече от шест. Заради по-късите си крака той се уморяваше бързо. А кльощавото му тяло загатваше, че от много време насам не се е хранил до насита. Затова в един момент Орик го взе на ръце. Градът бе останал зад тях. Слънцето почти бе залязло.

— Още колко остава? — попита Дирк. Първата му реплика от час насам.

— Без въпроси — изръмжа Орик и се огледа. Първите звезди вече изникваха в небето. Кралският лес се намираше недалеч. На изток се простираха цели вълни хълмове. Наемникът се отправи към тях, все още носещ детето. — Почти стигнахме — промърмори той. Когато хребетът на първия отминат хълм остана между тях и пътя, мъжът остави момчето на земята. — Виждаш ли онази гора? Искам да ми донесеш дърва.

— Да, сър.

Орик събра малко суха трева и с помощта на меча си и кремък я запали. Когато Дирк се върна, донесъл наръч клони, Орик ги строши на коляното си и подхрани с тях огъня. В добавка изля малко масло от фенера, който носеше в раницата си.

— Ще ни трябват много повече подпалки — заяви той, докато се изправяше. Все още стискаше меча. — Само че имам време. Първо да се погрижа за нареждането на Артър. Ела тук, Дирк.

Докато пресният труп кървеше в тревата, Орик лично се отправи в леса и отчупи няколко дебели клона, които със сумтене завлече обратно в лагера. Там ги донатроши с крак и един след друг започна да ги хвърля в огъня. Когато пламъците се издигнаха, наемникът взе тялото. То бе започнало да се вкочанява.

Сирачето се озова безцеремонно захвърлено сред пламъците. Парцаливите дрехи пламнаха най-напред, последвани от косата. Месото се нуждаеше от най-много увещаване, но за сметка на това миришеше приятно. Виж, миризмата на изгоряла коса бе дразнеща.

Орик се настани по-далеч от огъня, така че вятърът да отнася дима далеч. На сутринта той събра костите в един чувал и се отправи обратно към Велдарен.