Танц с остриета

Няколко думи от автора

След този поглед назад мога да заявя, че Танц с остриета е любимата ми книга от поредицата.

Първата книга бе сътворена от някакъв трескав лудак. Предишната си бележка за тази книга започнах с твърдението, че нещата са тръгнали много по-леко. И все още смятам подобен коментар за подходящ. В течение на подготовката за преиздаването тази книга се нуждаеше от най-малко работа. Разбира се, няма да твърдя, че работата е била незначителна — Деви би ме зашлевила при подобно неистинно твърдение. Но тази книга улови онова, което се бях опитал да създам с първата.

От облекчаващо значение беше и фактът, че включих вече оформени образи от Полуорките. Хаерн, без семейство Есхатон, не беше същият. Тарлак е изключително забавен за пресъздаване. Никога не омръзва да се занасяш с Бруг. А срещата на Велиана с Мъртвешката маска се превърна във важна основа. Внасянето на нови образи, които да се съчетаят хармонично с вече създадените, е нещо, което винаги се старая да балансирам.

И като стана дума за нови образи, редно е да призная известния ужас, който изпитвах при сътворяването на Призрака. Погледналите към някоя моя снимка веднага биха разбрали защо. И без капка боя аз съм изключително блед, а на всичкото отгоре живея в самата сърцевина на Щатите. Какво бих могъл да зная за образ като Призрака? Но трябваше да опитам. Идеята за него просто не ми даваше мира. Радвам се, че в крайна сметка включих и него. Докато преработвах тази книга, удовлетворението ми от него изникваше отново. Не зная дали съм успял да предам напълно идеята си за него. Може би.

Някои от вас вероятно се чудят за незначителната роля, която бе дадена на Трен. Това беше умишлено. Сблъсъкът между него и Хаерн се развива (много) по-късно, което означаваше, че не можех да запазя ролята му на ключов злодей, особено в тази книга, посветена на развитието на сина му. Затова предпочетох да оставя Трен Фелхорн на заден план, но неизменно загатнат и винаги оказващ влияние над размисли и решения дори и в отсъствието си. Срещата му с Мъртвешката маска беше най-трудна за написване.

Смъртта на Зенке също бе трудна сцена. Зная, че идеята за авторово съжаление звучи странно. Та нали авторът е божество в малката си вселена. Във всеки един момент бих могъл да накарам Зенке да се завърне победоносно, яхнал розово пони и изстрелващ дъги от пръстите си. Но това не би проработило. Искаше ми се да бях открих начин той да оцелее. Зенке беше забавен, полезен и, най-важното, имаше връзка с Хаерн, каквато отсъства при другите герои. Сега последният може да се идентифицира единствено със Зуса. В този момент това може да ви изглежда странно, но в следващата книга ще разберете: двамата са отраснали при сходни условия, изтърпели са много неща и притежават забележителни умения, които другият може да оцени. Прекрасна двойка.

Смятам, че е време да приключвам с няколкото си думи. Отново благодаря на агента си Майкъл, на Деви, която помагаше всяка следваща версия да се окаже по-добра от предишната, на съпругата си, която търпеше дългите ми телефонни разговори и неспособността ми да разговарям на теми, различни от творчеството ми, а също и на почитателите, които ме подкрепяха от самото начало.

И, разбира се, на вас, читателите. Би било глупаво, ако не и самоубийствено, да не осъзная, че отделеното от вас време, търпението ви и удоволствието, което извличате от моите истории, ме вдъхновяват да продължавам да пиша. Надявам се, че новите истории за Хаерн, Тарлак и света на Дезрел никога няма да ви отегчат. Не бих имал нищо против да се гневите на разказа ми. И понякога да се натъжавате. Но не и да се отегчавате. Ако успея да постигна това, ще смятам, че съм успял.

Дейвид Далглиш

09.04.2013 г.