Танц с остриета

Глава деветнадесета

Хаерн се свести с пулсиращо главоболие и без никаква представа къде е попаднал. За последно помнеше как бе пълзял по някакъв покрив и бе скочил на улицата.

Очите му постепенно привикнаха с полумрака. Обгръщаха го каменни стени. Тъмница? Не, помещението по-скоро приличаше на мазе. Нямаше прозорци, осветяваха го факли.

— Вече си буден.

Той повдигна глава. Пред него стояха мъж и жена. Непознатият носеше червена роба, а тъмната му коса бе стегната на опашка. Жената му изглеждаше някак позната. Може би я бе виждал преди много време. Споменът за нея имаше нещо общо с дългия белег, който разсичаше лицето й и изпълваше едното й око с кръв.

При опита си да се надигне Хаерн осъзна, че е завързан за стола. И то умело. Възлите не позволяваха и най-малко движение. В мига, в който се напрегна, няколко обвили врата и гърдите му жици стегнаха дишането му.

— Не съм сигурен, че искам да остана буден — каза той и си наложи да остане спокоен. Знаеше, че такава съдба го очаква. Не можеше да се сдобие с омразата на всяка от гилдиите и да очаква да живее вечно.

И все пак краят бе настъпил прекалено рано. Той бе постигнал толкова малко. Щеше да умре без приятели, без наследство. Жалко.

— Помниш ли ме? — попита жената. — Нощта на последната сбирка на Трифектата. Тогава ти още беше момче. Сражавахме се…

Тогава той наистина си спомни. Беше я виждал два пъти — когато баща му се бе опитал да я накара да предаде първомайстора си, а после в имението на Леон Кънингтън. Тя се казваше Велиана. В онази битка сред горящия таван тя почти не го бе убила.

— Помниш ме — продължи тя, доловила погледа му.

— Не бих могъл да забравя — тихо отвърна Хаерн. — Ти ми показа, че никога не бих могъл да избягам. Арон беше мъртъв, но ти не ми повярва. Отказа да повярваш.

Тя скръсти ръце и се облегна на стената. Мъжът мълчеше. Оставяше тях да говорят.

— Онази нощ можеше да ме оставиш да умра сред пламъците — каза Велиана. — Защо не го направи?

Хаерн сви рамене доколкото му позволяваха обстоятелствата.

— Не биваше. Бях там, когато баща ми те остави да умреш в ръцете на онзи отвратителен Гилеас. Не можех да го допусна отново.

Настъпи мълчание. Когато жената заговори отново, тонът й бе изгубил част от остротата си.

— След онази нощ оповестих, че Арон Фелхорн е мъртъв. Казвах си, че правя това, за да нараня баща ти, но това не беше вярно. Сторих го заради теб, защото ти ме пощади. Арон наистина бе мъртъв. Какво беше онова име, което ти изрече тогава? Нещо простовато…

— Хаерн.

— Да. Това ли си ти сега? Хаерн Стражителя? Трудно ми е да повярвам, че ти си същото момче, което е спасило живота ми. Знаеш ли колко от избитите от теб бяха мои приятели и познати? Ти все още си синът на Трен. Може би трябва да си върнеш старото име, Арон.

— Никога не ме наричай така — процеди той.

Тъмнокосият мъж се изсмя.

— Какво ожесточение. Няма съмнение, че си опитен. Вел е извадила късмета да се натъкне на теб ранен. Всичко, което сме чували за теб, се оказа истина. С изключение на онова за демонската кръв, разбира се. Щях да я усетя. И все пак ми се струва забавна мисълта за баща ти, преспиващ със сукуба.

Хаерн се размърда на стола си.

— Какво искате от мен?

— Първо искам да разбереш, че в момента си напълно безсилен. Бих могъл да те убия още на мига. Но освен това бих могъл да кажа на баща ти, че си още жив. Каква прекрасна игра би станало: той ще започне да претърсва града къща подир къща, докато не те открие. Любопитството ми е почти на път да ме подтикне към тази постъпка. Как ли ще те посрещне той? С кинжал? С отворени обятия? Може би и с двете?

Хаерн го изгледа остро. Непознатият отново се изсмя.

— Но пък аз играя за злато и власт, а не любопитство. Имам предложение за теб, Арон. Прощавай. За теб, Стражителю. Или предпочиташ да те наричам Хаерн? Тези названия започват да ме объркват.

— Хаерн.

— Хаерн да бъде. Е, Хаерн, аз съм Мъртвешката маска и имам една молба към теб. Става дума за нещо, което не бих могъл да сторя сам, нито с помощта на Велиана. Ти, от друга страна, нямаш пристрастия, слабости и желания, освен убиването. Молбата ми е проста: помогни ми да сложа край на войната между гилдиите и Трифектата.

Този път беше ред на Хаерн да се засмее.

— През изминалите години избих десетки крадци. Въпреки това Трифектата стоеше с пръст в уста и отказваше да стори онова, което трябваше да бъде сторено. Миналата нощ бе добро начало, но тя няма да бъде достатъчна, и двамата знаем това. Тя само ще разгневи крадците. Отговорът им ще бъде ужасяващ. Може би дори вече са започнали да го отправят.

— Може и да не ти се вярва, но името ти има влияние — продължи Мъртвешката маска. — Или по-скоро репутацията ти. Всеки крадец се страхува, че жертвата, която се кани да обере, ще се окажеш ти. Дори първомайсторите им се боят от теб, може би с изключение на Трен. Той не би трепнал дори и пред драконово нападение. Както и да е. Трябва да разбереш нещо. Всички тези отрепки на подземния свят са привикнали да се борят за оцеляване още от раждането си. Тази борба е единственото, което познават. Готови са да се вкопчат във всичко, което могат, за да се издигнат, но дълбоко в себе си просто искат да живеят. И то да живеят добре. Ако заплашиш това, ще успееш да ги привлечеш на своя страна.

— Никой първомайстор не би отстъпил пред моята заплаха — каза Хаерн. — Ти си глупак. Те по-скоро ще умрат, отколкото да захвърлят богатството си.

— Това е другото нещо, което трябва да разбереш — усмихна се тъмнокосият. — Те нямат чест. Искат богатство и искат да живеят. Но няма да се съгласят да живеят без него, не и когато най-сетне са го достигнали. Така че трябва да ги заплашиш, като същевременно им предоставиш шанс да запазят всичко, което са придобили. Това може да проработи, зная го.

Хаерн се облегна назад. Все още не беше убеден.

— И какъв е планът ти?

— Знаеш ли колко плащат първенците на Трифектата, за да поддържат наемниците си? Колко пари губят всяка година заради Трен, който опожарява стоките им, заради Кадиш, който избива слугите им, заради Гарик, който ги ограбва? Тази война ще я доведе до банкрут, но онези тримата не могат да спрат, защото Трен няма да им позволи. Никой не иска това да продължава. Преди този сблъсък всеки получаваше стабилен приход и почти никой не умираше. Имаше система. Но тогава Трен се наскърби, а Трифектата преигра. И двете страни сгрешиха, но в този момент никоя от тях не е склонна да спре. Кажи ми, Хаерн, имаш ли представа какво представлява рекетът?

— Трен Фелхорн е мой баща — отвърна той.

— Хубаво. Планът ми е много прост. Събираме всички първомайстори и предводителите на Трифектата в една стая. Никой не напуска, докато не се съгласят да сложат край на всичко това.

Останал изумен, че подобно нещо бива изтъкнато като сериозно предложение, Хаерн дори не се засмя.

— Никога не би проработило. Кой би се съгласил на подобна среща? Някои няма да се явят, а други ще се опитат да елиминират противниците си. Прекалено много алчност и недоверие. Очаквах нещо по-умно от… толкова странен човек.

— Ти си прекарал пет години в опит собственоръчно да надвиеш престъпническите гилдии, а се подиграваш на моето въображение? По принцип си прав: подобна среща несъмнено не би постигнала целта си… освен ако не разполагаме с човек, който да отговаря за реда. Някой, от когото всички те се страхуват. И чието присъствие би загатвало мигновена смърт за всеки, понечил да опита нещо.

Известно време Хаерн мълча.

— Развържете ме.

— Ще се опиташ ли да ме убиеш? — попита Мъртвешката маска.

— Доверието ти е обидно малко за човек, който иска да работя за него.

Мъжът сви рамене.

— Уместна забележка. Срежи въжетата, Вел.

Велиана го стори, макар и неохотно. Хаерн се изправи и се протегна. Гърбът му изпука. Ръката го болеше много силно, несъмнено мускулите бяха разкъсани. След като хвърли един бегъл поглед из мазето, той се обърна към Мъртвешката маска.

— Разкажи ми повече.

Другият с готовност продължи:

— Недвусмислено ще заявим на всеки от членовете на Трифектата и гилдийните предводители, че ако откажат да се явят на срещата, ще умрат. А аз ще се заема да загладя нещата зад кулисите и да изработя условия, които всички ще склонят да приемат. Ако някой се разсмърди или се опита да откаже, изпращаме му теб. Как ти звучи?

— Налудничаво. — Хаерн подири мечовете си, но не ги видя. — Случайно да си видял какво се случи през нощта? Уличните канали са задръстени от кръв. Никой няма да се съгласи на тази среща, Маско.

— Ако не приемеш, няма да имаме избор — каза Велиана и пристъпи пред стълбището. — Ще трябва да виниш само себе си.

— За какво?

— Ние ще съобщим на баща ти новото ти име и кой си в действителност — рече тя. — Колко дълго ще продължи борбата ти срещу гилдиите, след като той знае? В момента той гледа на теб като на нещо досадно; призрак, който държи хората му нащрек и прочиства слабите. Но ако узнае, че Арон Фелхорн се е обърнал срещу собствената си плът и кръв…

Хаерн бе застанал пред нея и я гледаше в очите. Макар ранен и изтощен, той нямаше намерение да отстъпва.

— Направете го. Но помислете кой кого ще намери пръв. Баща ми мен, или аз вас? Сега се отдръпни.

Тя отмести поглед към тъмнокосия. Изглежда той й направи знак да се отдръпне.

— Така да бъде. Радвам се, че те видях, Арон.

Озовал се на улицата, той присви очи срещу дневната светлина и бързо се отдалечи. Тъй като нямаше къде другаде да иде, пое към дома на Зенке и наемниците му. Надяваше се, че ще се озове там безпрепятствено, без повече нападения от непознати жени.

— Смяташ ли, че ще си промени мнението? — попита Велиана. Мъртвешката маска сви рамене.

— Зависи за какво имаш предвид. За това, което предложих? Не. Но аз не съм и очаквал.

Тя повдигна вежда.

— Нещо против да ме посветиш в подробностите?

— Не, разбира се. Хаерн никога няма да застане зад план, съставен от друг. Замисълът трябва да принадлежи нему да остане негово собствено наследство. Трябва да включим гордостта му. В противен случай той ще остане опасен и колеблив. С думите си аз заложих идеята. Той знае, че мнозина от нас копнеят за мир. Знае, че може да изиграе ключова роля в постигането му. Мисля, че идеята за ролята на поддръжник на реда ще му допадне най-много. Уверявам те, че той ще се върне, и то с много по-налуден план.

Велиана приседна върху купчината възглавници, която в последно време й служеше за легло.

— Дори и след смъртта на Гарик ще се затрудним да накараме гилдията да приеме план, който включва Стражителя.

— Зная. По тази причина обърнах Паяковата гилдия срещу тях. Защо пък все ние да вършим мръсната работа?

Небрежната веселост на гласа му намести и последните парчета от пъзела. Велиана се втренчи в него.

— Ти възнамеряваш да унищожиш цялата Пепелява гилдия.

— Не точно. Ти ще останеш, а също и още неколцина, притежаващи достатъчно умение, за да оцелеят в задаващото се клане. Не ми трябва гилдия от безмозъчни и деца. Нужни са ми хора, с чиято помощ да вдъхна страх на останалите гилдии, да се уверя, че цялото пожелано от мен злато ще тече към ръцете ми.

— Това ли е бил планът ти? Да унищожиш Пепелявата гилдия, за да застанеш на върха й, а неколцината останали да лазят в краката ти?

Велиана разтърка слепоочия. Всичко, което тя и Джеймс Берен бяха създали, бе започнало да се топи след смъртта му. В момента все още оставаше известна сърцевина. Нима и тя трябваше да изчезне? Трябваше ли да му позволи да унищожи цялата гилдия?

— Ти ще разрушиш всичко, за което съм се трудила — тихо додаде тя.

— Ще предоставя на Пепелявата гилдия наследство, от което един ден цял Дезрел ще се бои. Не съм очаквал да се окаже лесно. Ще се наложи да убиваме много, да. Но помисли си за богатствата и почитта, които би ни донесъл успехът. Ще накараме всички останали гилдии да се страхуват от ответния ни удар. Няма да ни се налага да се пазим, само да нападаме. Онези, които посмеят да се обърнат срещу нас, ще бъдат спохождани от смърт. Когато тази репутация се вкорени, ние ще се превърнем в боговете на този град.

— Ти си лунатик.

Мъжът се усмихна.

— Може би. Но опитът ще бъде толкова забавен. Да не би да започваш да се плашиш от мен, Велиана? Приеми величието, което заслужаваш, а останалите да вървят по дяволите. Гарик е взел гилдията ти. Помогни ми да я превърна в нещо, което историята на Дезрел не е съзирала.

Тя все още не бе сигурна, но нямаше намерение да му каже.

— А какво стана с гилдията на Паяците? Нямаше ли да се срещаш с Трен?

Очите му блеснаха, а усмивката стана по-широка. Въпреки това Велиана остана с впечатлението, че е доловила и страх.

— Ела с мен — каза той. — Надявам се, че не сме пропуснали веселбата. При посещението при Гарик научих нещо, което ме накара да преосмисля по какъв начин Трен ще реагира на по-раншното ни посещение.

Двамата замениха гилдийните си наметала с груб плат, който не показваше принадлежност. Велиана повдигна качулката, за да скрие белега. Тъй като сутрин духаше пронизващ вятър, качулката изглеждаше напълно на място.

По заобиколен път двамата се отправиха обратно към скривалището на Пепелявата гилдия. Още по средата на пътя Велиана забеляза издигащия се дим.

— Какво е станало? — попита тя.

— Бъди внимателна. — Магьосникът вървеше притиснат до стената и надничаше при всеки завой. — Може да сме си спечелили още неколцина врагове. Спомняш ли си, когато Ястребите се опитаха да ви устроят засада? Първата ни среща. Гарик не направи нищо, нали?

— Не. Но какво общо има то…

— Паяковата гилдия нападна Ястребите на следващия ден. Защо според теб? И защо Гарик неочаквано се е одързостил дотолкова, че да се осмели да те предизвика?

Осъзнаването се стовари като таран отгоре й.

— Жалък мазен плужек. Ще го убия. Ще го измъчвам с дни.

— Стига да е още жив — каза Мъртвешката маска, докато навлизаше в една от близките къщи: постройка с отделни апартаменти. Двамата се изкачиха на втория етаж, където Велиана разби една от вратите (след като никой не отвърна на почукването им). Стаята бе разхвърляна и празна. Обитателите бяха или мъртви, или избягали.

Магьосникът се доближи до прозорчето, от което се виждаше гилдийното убежище, а после отстъпи на Велиана. Цялата постройка пламтеше, рухнала сред гъст черен дим. Бяха я заобиколили крадци в цветовете на Паяковата гилдия.

Пред очите й някакъв ужасно обгорен крадец изпълзя от отломките. Клетникът бе прострелян още преди да се е изправил на крака.

— Невероятно. — Мъртвешката маска надникна отново. — Връхлита ни цяла армия наемници, а той без колебание унищожава цяла гилдия заради едно-единствено предателство. Трен не е от колебливите.

Той се отпусна върху изтърбушеното легло.

— Трябва да поемем контрол над гилдията веднага. Надявах се на известно предателство, някой и друг убит, но подобна реакция изненадва дори и мен. Жестокостта на Трен е удивителна. Ако не побързаме, Пепелта ще бъде унищожена напълно и останалите гилдии ще си поделят територията й. Поне за момента наемниците създават достатъчно заетост. А що се отнася до Трен… Ако искаме да има надежда за мир, с него трябва да се разправим по един или друг начин. Къде ще избягат останалите от гилдията след опожаряването на убежището?

— Старото скривалище — отвърна тя. — Под Разсеченото прасе. Разширихме избата, за което заплатихме богато. То още си стои. Собственикът е старо куче, което не се трогва от наемници.

— Тогава ще отидем именно там — каза магьосникът и намести маската над лицето си. — Трябва да видят, че си жива, да чуят искането ми за покорство. От този момент Пепелявата гилдия преминава под мой контрол.

— А ако Гарик е още жив?

Той й се усмихна.

— Тогава ще си получиш отмъщението, стига да си достатъчно силна.

Велиана потупа кинжалите си.

— Ще се справя. Сега ме последвай и си отваряй очите. В никакъв случай не искам да умра, преди металът им да е вкусил от кръвта на Гарик.