Танц с остриета

Глава пета

Докато крачеше, Хаерн непрекъснато придържаше плаща край себе си. Чувстваше се глупаво, задето не се бе подготвил по-внимателно за подобно време. Студът бе отнел чувствителността на краката му. Младият мъж би дал всичко за едно по-дебелашко палто. Бе тръгнал на път облечен като крадец, вместо да се навлече като мечка, както бе подходящо.

Заради натрупалия сняг той не можеше да запали огън. Движението му позволяваше да запазва известна топлина, така че той не спираше. Вече бяха изминали два дни от последните къщи, които бе съзирал. А преди това бе нощувал в замъка Фелууд, където бе подновил запасите си от храна и глупаво се бе въздържал да открадне по-топли одежди. По това време Хаерн бе допуснал още един пропуск — не бе съобразил колко беззащитен ще се окаже сред суровата природа край планините.

Спуснал качулка, той бе забол поглед пред краката си и пристъпваше методично. Нощта наближаваше. Може би трябваше да си потърси подходящо дърво, където да пренощува.

Само че той не искаше да спира още. Не искаше да го признае, ала част от него се боеше, че в мига, в който ще спре да се движи, той ще изпадне в дрямка, от която никога няма да се събуди.

При първото чуване на звука го помисли за халюцинация. Но кънтенето продължи да долита, отривисто и настоятелно. Това бе металният екот, породен от врязващи се един в друг мечове. Заедно с него долиташе цвиленето на коне. Част от сънливостта се отърси от него. Той се бе отправил на север с надеждата да открие източника на тайнственото злато. Бе готов да отпътува чак до Тинхам, където монетите биваха сечени. Но може би източник бяха пътуващи на юг кервани? Въпреки че Дашел категорично бе отхвърлил тази възможност.

Хаерн бързо се отправи по посока на звуците. Въпреки вятъра, навяващ сняг в лицето му, той си наложи да повдигне глава. Дебели плътни завеси го бяха обкръжили и се движеха заедно с него. Първият ездач изникна сякаш от друг свят. Младежът веднага се хвърли към дърветата и от прикритието си погледна, за да провери дали е бил забелязан.

Не беше. Ездачът обърна коня си и препусна обратно към невидимото сражение.

Вече по-внимателен, Хаерн се зае да се промъква сред дърветата, като внимаваше да не губи представа за местоположението на пътя. В подобно време много лесно можеше да се заблуди и да остане залутан с дни. Той не умееше да се оправя сред пустошта. Мръсните градски улички бяха неговата стихия. Сред дърветата и снега се чувстваше като глупак.

Звуците на битката утихнаха малко след това. За момент настъпи тишина, разкъсана от нечий вик. В началото замръзналите му уши отказваха да разтълкуват смисъла на чутото. Но след известно приближаване това се промени.

— Къде е детето? — попита гласът. — Не искам то да присъства на смъртта ти.

Иззад един дебел ствол Хаерн можа да разгледа полесражението. Две разпрегнати покрити коли бяха оформили заслон. Осмина конници с мечове и арбалети стояха около тях. Говорещият бе по-възрастен, без броня, само с дебело палто от меча кожа, за което Хаерн бе готов да убие.

Навсякъде около тях лежаха тела, чиято кръв все още димеше.

Веднага му направи впечатление, че повалените носеха същите брони като нападателите. И със същия герб — сърп, издигнат пред планина. Това не бе Змийската гилдия — липсваха зелени плащове.

Трябваше ли той да се намеси?

Мъжът с палтото продължаваше да крещи — очевидно насочил репликите си към някого, останал скрит в една от колите.

— Марк! Излез и умри с чест.

Въпросният Марк действително го стори и изникна зад една от колите. Той бе млад, със скъпа и тъмна броня. Конниците го обкръжиха, а мъжът с палтото се усмихна.

— Криеш се по време на битка. Поведение, достойно за срам.

— Може би — отвърна Марк и неочаквано се хвърли към най-близкия конник. Но дори не успя да се приближи достатъчно.

Два болта се врязаха в гърба му. Докато падаше, младият мъж изпусна оръжието си. Хаерн потръпна. Поне мъжът бе умрял храбро, дори и ако не бе постигнал нищо с…

В същия миг той видя детето, изскачащо от предната част на колата. То се затича право към дърветата. Право към Хаерн.

— Хванете го! — закрещяха конниците. Един от тях насочи животното си след момчето, спря в началото на леса и скочи на земята, за да продължи преследването си пеш, с изваден меч.

Хаерн притисна гръб към дънера. Трябваше ли да се намеси? Дали те възнамеряваха да убият момчето, или само да го пленят? Дали ставаше дума за откуп? Прекалено много неща, за които той не знаеше. Прекалено много!

Детето притича край него, последвано от войника. Хаерн се взираше, вцепенен от колебание. Ако предприемеше нещо, щеше да издаде присъствието си. Осмина ездачи… Какъв шанс щеше да има срещу щях? Щеше да захвърли живота си напразно. И за какво? Можеше да се окаже, че детето принадлежи на нападателите.

Войникът бързо стопяваше разстоянието, защото можеше да прави по-големи крачки в снега. Той все така стискаше оръжието си. По положението на ръката Хаерн осъзна, че преследвачът се кани да нанесе удар. Не ставаше дума за залавяне или откуп. Той се затича след двамата. Чувстваше се бавен и тромав сред снега.

Момчето погледна назад, видя преследвача си, а в следващия миг се спъна. Хаерн искаше да извика, но не смееше да издаде присъствието си.

Войникът достигна момчето и замахна. Кръв плисна сред снега.

Хаерн блъсна преследвача с рамо и го повали по гръб. Преди онзи да е успял да се изправи, острието на къс меч пронизваше гърлото му.

Войникът изхъхри задавено, сгърчи се и умря.

— Пипна ли го? — изкрещя някой.

Хаерн не обърна внимание на вика и вместо това погледна към момчето. То лежеше по гръб и трепереше. Ударът на войника бе разсякъл дълбоко ръката му. Върхът на острието бе засегнал и гърдите. Но детето все още дишаше нормално. С подходящите грижи щеше да оцелее, но в момента бе изпаднало в шок. Нуждаеше се от време, с което Хаерн в момента не разполагаше.

Той отряза ивица от наметалото си и пристегна ранената ръка. После хвана дланите на детето и ги притисна към гърдите му.

— Не мърдай и не вдигай шум — прошепна Хаерн и го облегна на най-близкото дърво. — Ще се върна за теб, обещавам. Каквото и да става, не си отмествай ръцете.

След това той се изправи, изтегли и другия си меч и погледна към пътя. Сред снега и дърветата можеше да види силуетите на останалите ездачи. В гората конете нямаше да им послужат. Стига те да не знаеха за присъствието му, щеше да има шанс.

Хаерн предпазливо започна да пристъпва напред, прикриващ се зад дърветата. Лесът бе тих. Това му позволяваше лесно подслушване. А и разговорът им ставаше все по-разпален.

— Какво става, Терънс? — подвикна един. — Да не би пикльото да ти избяга?

— Джерек, Томас, вървете да го потърсите. Не искам да оставам сред това време по-дълго от абсолютно необходимото.

Хаерн се подсмихна. Враговете щяха да пристигнат на порции. Той остана неподвижен, докато следеше как двамата минават край него. Започна да се промъква подире им, но в един момент те спряха.

— Погледни, Джерек — посочи другият войник. — Нещо не е наред.

Двамата изтеглиха мечове и се огледаха. А Хаерн осъзна какво сочеше Томас: третата диря, отправила се след детето и преследвача му.

Проклета пустош. И най-мизерният град е за предпочитане.

Войниците продължиха да следват следите, но вече много по-бавно. Хаерн бе изгубил голяма част от предимството си. Той продължаваше да ги следва прикрит, за да не бъде забелязан при случайно оглеждане. Но те вече почти бяха достигнали трупа на другаря си.

— Ето ги — каза Джерек. — Мамка му, някой му е прерязал гърлото!

Хаерн изостави прикриването — хрущенето на снега щеше да го издаде. Двамата се обърнаха, но в този момент той почти ги бе достигнал. Първият му удар изкорми Томас. Отскачайки от предсмъртния размах, младежът се обърна към другия си противник. Очакваше войникът да се хвърли в атака, но Джерек се отдръпна и стисна меча си с две ръце, заел защитна позиция.

При други обстоятелства Хаерн би почувствал уважение към него, но сега изпитваше единствено раздразнение. В момента не се нуждаеше от проточил се дуел с достоен противник. Трябваше да го убие преди идването на останалите.

— Засада! — изкрещя Джерек. — Това е засада!

— Един срещу петима — отбеляза Хаерн. — Хубава засада.

— Ние сме шестима.

Хаерн сви рамене.

— Не за дълго.

Той нанесе лъжлив удар, пристъпи наляво и се впусна в същинската атака. Джерек се подлъга, но не достатъчно. Успя да отрази двете остриета, макар и с напрягане. Хаерн рязко се приближи и стовари лакът в гърдите му. При опита си да се оттегли войникът се натъкна на очакващия го десен крак и се препъна. Това бе повече от достатъчно за младежа.

— Джерек? Томас? — попита друг войник, приближаващ към мястото на битката. Хаерн наблюдаваше от клона си, стараещ се да успокои дишането си. Само трима бяха дошли, което означаваше, че водачът им няма навика да встъпва в битка, а залага на сигурността си: той бе накарал един от хората си да остане с него.

Тримата не достигнаха до мястото, където момчето лежеше, защото спряха край телата на другарите си. Двама от тях държаха мечове, а третият стискаше арбалет. Те започнаха да се оглеждат.

Но пропуснаха да погледнат нагоре.

Още при скока си Хаерн атакува. Първият войник рухна с разсечен врат, другият къс меч посече тетивата на арбалета. Самият стопанин на оръжието получи и ритник в гърдите. Последният войник нанесе удар, но прекалено надясно, заблуден от движението на Хаерновото наметало. Продължавайки извъртането си, младежът разсече ръката му, сетне рязко промени посоката на въртене и вряза другото си острие точно под ръба на бронята му.

Болка проряза ръката на Хаерн. Инстинктивният му удар посече устата на арбалетчика. Войникът изпусна кинжала си и стисна челюстта си. През пръстите му започна да блика кръв.

Хаерн погледна към ръката си. Щеше да му остане белег, но стига раната да не се инфектираше, нямаше да има проблеми.

Раздразнен от грешката си, той скочи след оцелелия, опитващ се да избяга. Един ритник отново повали арбалетчика на земята. Мечовете на Хаерн пронизаха дробовете му и секнаха стенанията му.

Смръщен, младежът се отправи към пътя. Не избърса остриетата си, защото знаеше, че кървавият им вид ще породи страх, особено сред белотата на снега.

Последните двама бяха останали близо до колите. При изникването на Хаерн по-младият повдигна арбалета си и стреля. Болтът разкъса наметалото на хвърлилия се встрани. Хаерн изникна от другата страна на дървото, но войникът не бе започнал да презарежда.

— Кой си ти? — попита онзи с палтото. — Какво се надяваш да постигнеш? Пари ли искаш?

— Прекалено много въпроси — каза Хаерн, без да откъсва очи от последния войник. Ръката на въпросния бавно, но неотклонно се отправяше към бедрото. Но към какво?

— Тогава ми отговори само на един: живо ли е момчето?

— Не зная и не ме интересува. И да е оцеляло, до сутринта ще е замръзнало.

Предводителят изглеждаше доволен от отговора. Хаерн се постара да не издава лъжата си.

— Тогава какво искаш? — продължи мъжът. — Не можеш да ни убиеш, нито да откраднеш златото. За целта би ти се наложило да впрегнеш добитъка и да пътуваш много дни. Затова ти предлагам да приемеш предложението ми. Остави ни, а аз ще ти позволя да вземеш толкова злато, колкото можеш да носиш.

— Възнамеряваш да откупиш безопасността си с нещо, което бих могъл да взема и сам? — попита Хаерн.

— Нищо не е безплатно, крадецо. За всичко се плаща с пот и кръв. Ела да ги пролееш, ако се осмеляваш.

Хаерн се засмя. Който и да беше този мъж, той му напомняше за Трен. Лошо сравнение.

— Върви си — каза Хаерн. — Нямам…

Кинжалът полетя към него и се заби в кората на дървото, на същото място, където само допреди миг се бе намирал той. Иззад ствола Хаерн отново се засмя.

— Вървете си! — изкрещя им той. — Дори и да разполагате със сто такива кинжала, те няма да ви помогнат. Вървете си или умрете!

Двамата тихо размениха няколко думи, а после се отправиха на север. Хаерн въздъхна и погледна към ръката си. Тя все още кървеше. Болката се бе задълбочила. Но това трябваше да почака.

Хаерн се върна при момчето, което изглеждаше ужасно пребледняло.

— Съжалявам, че не можах да те превържа изцяло по-рано — каза той, докато коленичеше пред него и отместваше ръцете му, за да разгледа раната на гърдите. — Благодари се на Ашур, че острието не е потънало един пръст по-дълбоко, иначе и ти щеше да лежиш като тях.

Хаерн отряза още един къс от наметалото си, за да пристегне гърдите, а после се зае с предишната си превръзка. До този момент детето не бе промълвило нищо, само наблюдаваше изцъклено. Тъй като се опасяваше от припадък, Хаерн няколко пъти го удари през лицето.

— Не се унасяй. Аз проливах кръвта си за теб. Ако не друго, поне трябва да оцелееш.

Импровизираният бинт, с който бе пристегнал ръката, вече бе подгизнал с кръв, затова Хаерн го свали и замени с прясна ивица. Част от него се опасяваше, че може би ще се наложи цялата ръка да бъде отрязана, но пък нямаше как да бъде сигурен. Това щеше да реши някой по-вещ в целителните изкуства. Стига раната да не позеленееше, момчето имаше шанс да си запази крайника.

— Как се казваш? — попита го той и се зае да разкъсва ризата на един от мъртвите войници, за да приготви нови превръзки.

Тъй като детето не отговори, Хаерн щракна с пръсти няколко пъти пред лицето му. Пак нищо. С въздишка той се зае да оформя клуп.

— Да не би езикът ти да е замръзнал? Ние сме побратими по кръв и път.

След няколко секунди момчето поклати глава в отговор на въпроса. Поне все още оставаше в съзнание.

Плащът на друг от мъртъвците послужи за одеяло, в което Хаерн уви детето и го взе на ръце. Ранената ръка пламна от болка, затова той премести част от тежестта върху рамото си.

— Много бих искал да науча името ти — рече той.

Но момчето затвори очи и се отпусна. Хаерн отново въздъхна. Той се върна край пътя и остави детето до огъня, докато претърси лагера. Откритото само го обърка.

Пътниците се оказаха добре въоръжени и екипирани. Униформите им носеха герба на лорд. Същият символ се виждаше върху сандъците в колите и волските такъми — сърп над планина.

Ако разполагаше с време, Хаерн би разпръснал златото или би го скрил. Но случаят не беше такъв. Разгневен от объркване и безсилие, той използва меча си, за да очертае око в земята край огъня, където нямаше сняг. Поне с това щеше да постигне нещо. Крадците щяха да разберат, че дори извън Велдарен не се намират в безопасност от бдящия Стражител.

— Сигурен съм, че край огъня е много приятно, но скоро ще трябва да продължим. Не си спомням на какво разстояние се намираше последната ферма, край която минах, но това е единственият ни шанс. Можеш ли да вървиш?

Нямаше отговор. Хаерн превърза ръката си, отвори един от сандъците и грабна шепа монети. Символът върху тях му бе познат — принадлежеше на семейство Гемкрофт.

— Какво ли общо има детето със Змиите? — гласно промърмори той. Жалко, че нямаше кого да разпита. И че не разполагаше с време да проучи. Хаерн изсипа златото в джоба си, вдигна момчето на ръце и се отправи на юг.

Имаше и още една причина, налагаща бързането му. Онези двамата несъмнено щяха да се върнат. И надали щяха да доведат със себе си само неколцина войници.

При всяка крачка той проклинаше снега, вятъра, студа и тромавостта си, коствала му рана. През цялото време момчето спеше в ръцете му. По здрачаване Хаерн изглеждаше готов да рухне. Той напусна пътя, разчисти снега пред едно дърво и положи живото вързопче там. Устните му бяха сини, а кожата бе придобила почти мъртвешка бледност. Детето бе изгубило много кръв точно когато повече от всякога се нуждаеше от топлината й.

Изпод ризата си Хаерн измъкна златен медальон, окачен на сребърна верига. Украшението обозначаваше Златната планина.

— Не позволявай то да умира, Ашур. И не забравяй и мен. Аз също не бих отказал малко помощ.

Младежът прибра медальона, приседна край безименното момче и го придърпа към себе си, за да се греят взаимно.

— Няма да е все така студено — каза той, без да знае със сигурност, че момчето е в състояние да го чуе. Заради омотания плащ Хаерн не можеше да види очите му. — Не се тревожи за болката. Някога баща ми казваше, че болката е инструмент, който винаги трябва да се намира под контрол. Тя ни показва кога грешим. Отслабва и разсейва противниците ни. А на теб ще помага през остатъка от живота ти. Когато си усетил острието да опира до кокала, последващите драскотини престават да имат значение.

Чувстваше се глупаво заради непрестанното си дърдорене, но въпреки това не спираше. В един момент чу детето да похърква, затова облегна глава на ствола и погледна към скритото над облаците небе.

— Поне не може ли да спреш снега? — обърна се той към Ашур.

Ашур не си направи труда да отговори.

Хаерн спа през цялата нощ. Събуди се само веднъж при звука на копита. Той се притисна към дървото и застина. С крайчеца на окото си различи светлината на факли. Пресният сняг бе заличил следите му, затова конниците продължиха.

— Всъщност, по-добре да си вали — прошепна младежът, когато те отминаха.

Той затвори очи, намести се и отново заспа.

Запасите му определено нямаше да стигнат за двама. Хаерн изяде цялата храна, решавайки, че се нуждае от сила, за да носи детето. Но направи всичко по силите си, за да накара момчето да пие. С изключение на няколко глътки вода, опитът му бе неуспешен.

Гърбът го болеше, ръката му пулсираше, но той прогони болката, както го бяха учили наставниците му. И отново понесе детето, като спираше да почива на всеки час. Момчето нито веднъж не направи опит да се надигне.

Ще има да се надявам дребосъкът да тръгне сам, помисли си Хаерн.

И веднага след това се почувства гузен. Разбира се, че момчето не можеше да върви само, та то се намираше пред прага на смъртта. Цяло чудо беше, че изобщо задържаше очите си отворени.

Не срещнаха други пътници. Изглежда никой не беше толкова глупав, та да се отправя на север сред подобно време. Снегът бе спрял да вали още на сутринта. Пътят бе покрит с множество следи от копита. Никоя от следите не се отклоняваше. Въпреки това Хаерн стоеше нащрек. В момента той не бе в състояние да се изправи срещу група конници.

Не спирай, повтаряше си той. Продължавай да вървиш. Синът на Трен Фелхорн нямаше да умре сред пустошта. Не трябваше.

В края на втория ден Хаерн най-сетне се натъкна на ферма. Когато навлезе сред полята, цялото тяло го болеше. Момчето не беше пило нищо през целия ден, а кожата му бе пламнала от треска. Може би единствено обкръжаващият студ го запазваше живо.

Пред вратата на дома младежът покри мечовете си с плаща и почука.

— Търся подслон — извика той. И сам се изненада от дрезгавеещия си глас. — С мен има ранено дете.

Вратата бе открехната. Жълтеникавото сияние на лампите отскочи от острието на стар меч. Зад пролуката се виждаше лицето на мъж.

— В края на зимата не ни е останала голяма възможност за гостоприемство — каза стопанинът.

— Ще си платя — настоя Хаерн. — Моля ви, не съм почивал от дни.

Мъжът погледна назад, прошепна нещо и кимна.

— Влизай. За доброто на всички ни се надявам да не таиш лоши намерения.

Увито с одеяла, цялото семейство се бе събрало край печка, чиято топлина Хаерн почувства още с влизането си. Две момичета с кестеняви коси се бяха притиснали едно до друго. Двамата им братя, единият от които млад юноша, стискаха ножове, готови да се притекат на помощ на баща си при нужда. Съпругата се занимаваше с поддържането на огъня.

— Той има треска — обясни Хаерн и положи детето край огъня. — И от дни не е ял и пил почти нищо.

— Ще донеса малко вода — каза съпругата и се изправи. След като хвърли притеснен поглед към съпруга си, тя изчезна в другата стая.

— Матю Пенсфилд — представи се фермерът и протегна ръка. Хаерн я стисна, при което се изненада от треперенето в собствената си десница. Действително не бе имал възможност да се храни обилно, но нима това му бе повлияло в такава степен?

— Хаерн — отвърна младежът и намести плаща си, докато се оглеждаше. Къщата изглеждаше уютна, не се усещаше никакво течение. Мъжът я бе построил добре.

— Познавам неколцина от рода Хаерн — каза Матю. През това време съпругата му се върна. Фермерът изглеждаше загрубял, с масивна челюст, но изглежда се бе успокоил, виждайки, че гостът няма намерение да проявява сила. — Добри хора са. Притежават няколко ниви на запад. Как е пълното ти име? Може да съм чувал за теб.

— Просто Хаерн — отвърна въпросният и кимна към момчето.

— Неговото име не мога да ти кажа. Открих го ранен. Онова там кухнята ли е? Може ли да поговорим насаме?

Част от тревогата на стопанина се завърна, но въпреки това той кимна.

След като двамата се усамотиха, Хаерн продължи шепнешком.

— Имам голяма молба към вас. Искам да се погрижите за момчето, докато се възстанови. Самият аз не мога да остана.

— Нямаме достатъчно храна, за да…

Той млъкна и се ококори, когато Хаерн изсипа монетите върху масата. Златото проблясваше под мътната светлина.

— Има хора, които го търсят. Каквото и да става, отнасяй се към него като към собствено дете. Когато се възстанови, той ще ти каже името си и къде са близките му. Ако има такива. Преди това не го давай на никого.

— Ами ако ме заплашат? — попита Матю, загледан в златото.

— Би ли отстъпил една от дъщерите си, ако те заплашат?

Фермерът поклати глава:

— Не. Не бих.

Хаерн измести лявата страна на наметалото си, за да покаже един от мечовете си.

— Надявам се разбираш. Ще се върна и ако открия, че не сте се отнасяли добре с него, ще заплатя отново, но този път с кръв.

— Момчето е болно и ранено. Ами ако умре от треската си?

Хаерн се усмихна и остави пронизвалия го студ да се оттече в очите му.

— Мислиш ли, че съпругата и децата ти ще успеят да скрият истината от мен? По един или друг начин ще узная какво се е случило с него. Не ми давай повод да изпитвам съмнения.

Матю прочисти гърло.

— Разбирам. Тукашната земя е сурова. И преди сме приютявали деца. Когато момчето оздравее и времето се оправи, ще го заведа при семейството му. А ако не знае, още един чифт ръце никога не са излишни на полето.

Хаерн го потупа по рамото и едва не се засмя на подплашената му реакция.

— Малко топла храна ми се вижда подходяща следваща тема.

Той се подкрепи със супа, докато наблюдаваше как съпругата се грижи за момчето. Жената постави кърпа с оцет върху челото му, проми раните далеч по-добре от Хаерн, а накрая се зае да храни детето с лъжица. Хаерн остана впечатлен. Изглежда семейство Пенсфилд умееха да се грижат за себе си. Бе случил на дом.

Супата стори чудеса за настроението му. Топлината й бързо се разля из цялото му тяло. Подкрепена от излъчването на печката, тя прогони наслоилия се у него студ. След дългото напрежение мускулите му започнаха да се стягат, затова Хаерн се постара да ги раздвижи.

— Остани да пренощуваш тук, ако желаеш — каза Матю. — Не бих прогонил гост по залез.

— Благодаря — отвърна Хаерн и се отдръпна от огъня, за да направи място за децата. След това се уви по-плътно и затвори очи. За пръв път в живота си се бе озовал в истински дом, край истинско семейство. Децата непрекъснато се караха, но игриво, без ожесточение.

Хаерн си помисли за собственото детство, където връстниците бяха заменени от поток наставници, учили го да чете, пише и убива. Никога не се бе настанявал пред камината, заобиколен от близки, които не биха му помислили злото. Никога не бе прекрачвал прага на дом, където да се намира в пълна безопасност. Никога не бе…

Той заспа. Сънищата му бяха спокойни, с незапомнени при събуждането видения.